Лекарят и носителят на Нобелова награда Бари Маршал бил изправен пред проблем през 80-те години.

Той трябвало да докаже на своите колеги, че стомашната язва е причинена не от стрес, а от бактерии. Колегите му не приемали идеята му, а експериментът при мишките и гризачите в този случай не дали добри резултати.

По етични причини, той не можел да тества влиянието на бактериите в човешкото дебело черво. Тогава решил сам да погълне бактериите.

Той взел такива от болен пациент и ги сложил в бульон, който изпил. Скоро у него се появили очакваните симптоми и Бари взел проба от стомаха си, за да потвърди теорията си.

В крайна сметка той получи Нобеловата награда, за откриване на причината за появата на язва в стомаха.

Земеделските производители в Камбоджа развъждат генетично модифицирани прасета с необичайно големи мускули.

Организацията за защита на животните твърди, че тези свине дават много повече месо и позволяват да се спечелят повече пари, но за сметка на хуманното отношение към животните.

Генетично модифицираната порода е въведена през 2015 г. от изследователи на Южна Корея и Китай. Резултатите показват, че „двумускулните“ прасета мутанти не са жизненоспособни.

От 32-те клонирани прасета, участвали в проучването, само 13 оцелели до осем месеца, а само едно се считало за здраво.

Също така, свинете имат проблеми при раждането поради големия размер на прасетата.

Заради неестествено огромните мускули, животните не могат да се движат нормално.

Свинските мутанти растат до огромни размери, за да бъдат убити за храна. Това е истински ад, който се разгръща в камбоджанската ферма.

На 31 юли 2001 г. канадският писател Хауърд Енгел отворил сутрешния вестник и … не могъл да разпознае буквите. Текстът, който бил на родния му език, му се струвал като непознати йероглифи.

Той имал ясно съзнание, но думите не се разпадали на познати от детството букви. Те се превръщали в някаква лигатура, която мозъкът не можел да прочете. Това било едно от последствията на скоро прекаран инсулт.

Въпреки, че писателят не можел да чете, той продължил своята литературна работа. Мозъкът му  много добре си спомнял, как се пишат думи.

Енгел както преди майсторски съчинявал и можел дори да запише измисленото, защото работела моторната му памет. Проблемите започвали, когато той се опитвал да прочете написаното.

Подобни нарушение при четенето се наричат алексия и често се придружават от неспособност да се пише и нарушение на речта при пълно запазване на интелекта.

Коренът на отчаянието е неверие. Може би се обезкуражавате, защото не можете да спечелите достатъчно пари и не сте сигурни, че Бог ще ви помогне.

Или не обичате работата си и не можете да повярвате, че Бог ще ви даде сила да я обичате.

Или сте разтревожени от здравословни си проблеми и не осъзнавате, че животът ви е в ръцете на Бога.

Отчаянието е като огромен облак, който покрива слънчевата светлина. То засенчва образа на Божия Син, Господ Исус, в сърцата ни.

Обезкуражението е уловка на сатана, който се стреми да разруши Божия мир в нашата душа. Отчаянието заслепява очите ни и ние не виждаме Божията милост за нашите проблеми.

Има само един начин да се разсее обезсърчението ни. Безполезно е да прибягваме до собствената си сила или разум.

Необходимо е да се върнем към упованието си в Бога и да вярваме, че Той ни обича и държи нашето бъдеще в ръце Си.

Библията казва: „Повярвай в Господа … и нека сърцето ти бъде укрепено“.

Облаците закриваха слънцето, но бе задушно и непоносимо горещо. Ани излезе от магазина и се насочи към колелото си, за да остави покупките в кошницата си отзад. Цяло чудо бе, че всичко се побра в нея, а бяха доста продукти, които бе взела от хранителния магазин.

Вече се канеше да яхне велосипеда си, когато една ръка я докосна по рамото. Ани се обърна и видя широката усмивка на дядо Дочо, грейнала на лицето му.

– Благодаря ти, – каза възрастния човек, – че винаги ме поздравяваш, когато минаваш край мен.

Дядо Дочо бе към 100-те. Единственото му занимание, бе да излезе от дома си, да постави един стол пред вратата си и да седне на него. Така наблюдаваше всички, които минаваха, а някои се отбиваха и обменяха с него клюките на махалата.

– Знаете ли, – каза Ани, – когато бях малко момиченце и баба ме водеше за ръка из селото, забелязах, че тя поздравява всички хора. Веднъж я попитах: „Бабо ти всичките ли ги познаваш?“ Помня, че баба се усмихна и каза: „Не. Но тук на село имаме обичай да се поздравяваме, независимо дали се познаваме или не“. На мен това много ми хареса и сега, когато отново дойдох на село, поздравявам всички, по стария обичай на това село.

– Да, така е, – потвърди дядо Дочо. – Едно време млад, стар, дете, възрастен, мъж или жена, всеки поздравяваше, когото срещне. Хубаво е, че знаеш за тази традиция, но времената се измениха. Сега хората в селото поздравяват само познатите си.

– Това няма значение, – усмихна се Ани. – На мен ми е приятно да поздравявам всички, особено, когато виждам някое тъжно лице. И когато поздравя, някой угрижен, натоварен с проблеми, а може би и чувстващ се самотен, той винаги вдига глава и ми се усмихва, и като че ли лицето му се разведрява.

– Добре правиш, моето момиче! Продължавай все така! Всеки от нас е нуждае от капка внимание, – каза ѝ с дълбока въздишка дядо Дочо.

Ани му се усмихна и каза поредното си:

– Здравейте!