Слънцето грееше и галеше морската шир. Светлината се разтваряше в морско сините дълбини. Деси стоеше на висока скала, обвявана от ветровете и съзерцаваше морето, а сърцето ѝ преливаше от радост и нежност.

Тя много обичаше морето. Всяко лято щом ѝ се отдадеше възможност веднага пристигаше при него.

– Обичам да гледам необятната шир обгръщаща небето и морето, – казваше си често Деси. – Колко е вълнуващо да чуваш как вълните се разбиват в скалите и да усеща как вятърът те докосва.

Деси обичаше да ходи по пясъка боса и да се наслаждава на морския бриз, който разрошваше косите ѝ.

Веднъж, когато споделяше с баба си възторга от морето, старицата тъжно каза:

– Да, но морето разделя цели семейства и приятели един от друг. Като си помисля вуйчо ти Владо колко много вода го отделя от нас. Дори самите континенти са разделени от неизгледните далнини.

Деси изпълнена със заразителен оптимизъм се усмихваше на баба си и казваше:

– Бабо, в Небето няма да има нищо, което да ни разделя от Бога или един от друг.

– Вярно е, – съгласяваше се старицата, – там няма да има наранени или хора, които да изпитват враждебни чувства едни към други. Недоразуменията и критиките ще са изчезнали безвъзвратно. Разводът и смъртта няма да съществуват.

– Там няма да сме болни и слаби, – добавяше радостно Деси. – За нас няма да има вече опасности и трудни неща.

– Никога нищо няма да ни раздели в дома на Отца ни, – заключи вече по-ободрена бабата ѝ.

Пръстът ѝ винаги сочеше нанякъде, а след това следваше въпрос:

– Какво е това? За какво трябва? Кой го е правил?….

Защо, как , кога, къде, … се сипеха в изобилие от малка Мики. Тя бе само на четири години, но бързаше да опознае света около себе си.

Родители, баби и дядовци, заедно с лели, чичовци и вуйчовци, бързаха да задоволят любопитството на малката.

Веднъж Мики улови една интересна дума от разговора на родителите си и тъй като не знаеше значението ѝ, веднага попита:

– Какво е това „сетива“?

Бащата се почувства като хванат на мястото на престъплението. Той се почеса по главата и се чудеше, как да обясни „непозната“ дума на дъщеря си.

Тогава майката се усмихна на Мики и започна да обяснява:

– Всеки човек има пет сетива.

Мики бе ококорила широко очи и внимателно слушаше майка си.

– Когато гледаш с очите си, това сетиво наричаме зрение, – продължи обясненията си майката. – Когато чуваш с ушите си, това също е сетиво и се нарича слух. Когато с носа си усещаш миризми, се нарича обоняние….

Мики бе загубила интерес към дългото обяснени и започна да чопли носа си.

Майката усети, че малката вече не я слушаше. За това реши да разбери, какво е разбрала дъщеря до тук от обясненията ѝ:

– Мики, какво усещаш с носа си?

Момиченцето се поколеба, погледна нерешително майка си и бързо изстреля:

– Сополи.

Е, понякога обучението дотяга, въпреки любознателността.

Виктория напусна родния си град и се премести в столицата. Там бързо свикна да живее в мегаполиса.

Тя си идваше един път в годината, точно на Нова година. Това идване бе без много ентусиазъм, защото много често се повтаряше един и същи сценарий.

Току що пристигнала, роднините като гладни лешояди се нахвърляха върху нея с различни по степен въпроси, без всякаква деликатност.

– Кога ще се омъжиш? – клатеше глава леля Донка.

– Купи ли си апартамент в столицата? – интересуваше се братовчед ѝ Мишо.

– Мислиш ли изобщо да имаш деца? – гледаше я предизвикателно баба Пена.

– Как до сега не си станала някоя главна на отдел? – цъкаше с език чичо ѝ Стамен.

Разпитът с пристрастие плавно протичаше като открито заседание на тема: „Как Виктория ще живее по-нататък?“

– Ако по-рядко ходи на почивка, – намеси се стрина ѝ Мария, – тя ще може бързо да събере повече пари, да си купи апартамент.

– Нека работи по-малко, – добави дядо Тодор, – така по-лесно ще организира личния си живот.

– По-добре е, – не остана назад и леля Петка, – да си вземе мъж с апартамент, тогава няма да се занимава с заеми и ипотеки.

В третата част от развлекателната програма на семейството се вдигаше бялото знаме за Виктория.

Започваха да обсъждат по-голямата сестра на Виктория:

– Е, Славка успешно се омъжи, – каза Нено, вуйчо на двете сестри.

– С мъжа си скоро си купиха апартамент, – побърза да осведоми останалите стринка Наталия.

– Славка има две умни деца, –  започна да я хвали баба Тота. – Едното рецитира много хубаво, а другото спечели скоро конкурс, представяйки своя картина.

Явно имаха за какво да я хвалят. Не е като Виктория, която няма ни кола, ни апартамент, нито семейство, нито някаква по-особена придобивка в жилището си.

Черешката на тортата бе негодуванието на родителите:

– Виктория рядко звъни и не я виждаме често между нас, – въздъхна майка ѝ.

– А през лятото вместо да дойде нагости по време на отпуската си, – недоволстваше баща ѝ, – тя отива на море.

В общи линии Виктория играеше ролята на лошата дъщеря.

Неудобните въпроси, непоисканите съвети, съперничеството и негодуванието  са основните проблеми, които могат да съсипят Новогодишния празник в едно семейство.

Тази зима бе много тежка, както за хората, така и за животните. Дървата за отопление бързо изхвръкнаха през комините, но и сламата приготвяна цяло лято не стигна за животните. Наложи се много хора да прекупват от тук оттам по някоя бала.

Добри изпрати сина си Алекс в съседното село, като му каза:

– Снега още не се е вдигнал, а на животните след няколко дена няма какво да им дадем да ядат. Иди при вуйчо си в съседното село и купи малко храна за животните.

Алекс стегна каруцата и потегли.

Когато се върна, баща му го попита:

– Колко даде?

Когато чу сумата Добри се намръщи:

– Много си дал.

– Тате, сутринта като влязох в обора опитах да дам на животните пари да ядат, ама те нещяха.

Добри се засмя и тупна сина си по рамото.

В селото откриха паметник на Васил Левски. Имаше тържество, музика и много цветя.

Невена бе млада жена отскоро преселил се на това място. Веднъж тя забеляза възрастна жена, която чистеше около паметника.

Любопитството надделя и Невена попита старата жена:

– Защо откриха този паметник на Левски тук? Той идвал ли е насам?

– Не е стъпял тук, – отговори старата жена.

– Че защо са му издигнали тук паметник? С какво е свързан той? – изненадано попита Невена.

– Младият ни поп много го обича, харесва го. Говори за него доста възторжено.

– А може би, защото е бил дякон към църквата, за това попа ви е пожелал да е издигне този паметник.

– Какъв ти дякон към църквата и той е бил хаймана, като всички бунтовници, – възмутено възкликна старата жена.

– Но той наистина е бил йеродякон в църквата. Първоначално е бил е послушник при вуйчо си, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Изкарал е едногодишен курс за свещеници. Пеел е в църковния хор. И така хубаво е пеел, че хората, които го слушали казвали, че самите ангели слизали да го слушат.

– Е, може и така да е, – смънка възрастната жена.

– Той е бил Божий човек, – каза Невена. –  Бил е в Румъния с Христо Ботев в една запустяла воденица през зимата. Ботев пише за това време: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности…“

Старата жена гледаше със зяпнала уста Невена, тя нямаше вече никакви възражения.