Венета разнасяше пощата в квартала. Стигна до кутията на леля Дора и се притесни.

Кутията бе пълна. Никой не бе прибирал писмата и вестниците, които жената получаваше.

Тя веднага се обади на дядо Георги, съсед на Дора:

– Кутията ѝ е пълна.

Възрастния човек повдигна рамене недоумяващо.

– Да сте виждали леля Дора? – попита с безпокойство Венета.

Георги най-сетне включи.

– Не не съм я виждал. Никой не е прибирал пощата ѝ?

Двамата отидоха до Магда, тя живееше от другата старана на леля Дора.

Попитаха и нея:

– Да сте виждали скоро Дора?

– Не, – кратко отговори тя, след което попита. – Случило ли се е нещо?

Венета разтревожено обясни:

– Пощенската ѝ кутия е пълна.

– Почакайте, – каза Магда, – аз имам резервен ключ за дома ѝ. Тя ми го даде, за да поливам цветята ѝ, когато замина за няколко седмици при дъщеря си.

Тримата буквално хукнаха към дома на Дора.

Намериха я просната на пода.

Тя едва им прошепна:

– Преди два дена паднах … не можах да стана …

Венета веднага повика Бърза помощ.

Загрижеността на пощенската служителка спаси живота на Дора.

Майката на Христина бе на осемдесет години. Тя падна в дома си. Счупи си таза и отиде в рехабилитационен център, за да се възстанови.

Това се случи една седмица след като съпругът ѝ почина в заведение за хора имащи проблеми с паметта.

Христина гледаше как майка ѝ, която имаше емфизем и периферна артериална болест, ставаше все по-слаба и изолирана.

Тя я питаше:

– Мамо, мога ли да ти помогна с нещо?

– Не, всичко мога да си правя сама. Нямам нужда от нищо.

След като майка ѝ отиде в рехабилитационния център, Христина влезе в дома ѝ и прегледа всички документи, които успя да намери.

– Пълна бъркотия. Напълно дезорганизирано. Сметки навсякъде, – мърмореше си недоволно Христина.

Като съвестна дъщеря, тя се зае сериозно да оправи нещата.

Прекрати поръчките на майка си за добавки против стареене. Анулира две застрахователни полици за гаранции на автомобили, по това време майка не шофираше. Прекрати годишен договор за инжекции на коляното с хиропрактор, защото той не бе нужен вече на старицата. Отхвърли исканията за дарения от десетки организациите.

Когато майка ѝ разбра какво е направила, побесня:

– Кой ти разрешава да се бъркаш в моите работи?

– Опитвах се да спася майка си, но станах човек, на когото тя не можеше да се довери. Станах нейн враг. Наистина се обърках, – въздишаше тежко Христина.

Един клиничен психолог и семеен терапевт ѝ каза:

– Справянето с по-възрастен родител, който упорито се съпротивлява на предложената помощ, не е лесно. Но решението не е да накарате по-възрастния човек да се почувства така, сякаш му се бъркате и поемате делата му. Това, което е необходимо е да го уважавате. Да имате съпричастност и признателност към автономията на възрастния човек.

И Христина се научи как да действа спрямо майка си.

– Не можеш да натискаш хора като майка ми и да се опитваш да поемеш контрол над нещата ѝ, – усмихваше се тя. – Научих се да не ѝ казвам, че греши, вместо това се обръщах към това, с което тя се гордееше, че знае.

Когато майка ѝ се разстройваше от нещо, Христина ѝ задаваше следния въпрос:

– Майко, през коя година се омъжи леля Сийка?

Или търсеше съвет от нея:

– Майко, не помня как се правят макарони. Колко сирене ти слагаше?

И майка ѝ забравяше от какво се е вълнувала.

Намалената мозъчна функция може да повлияе на проницателността и преценката на по-възрастния родител, както и на способността му да разбира рисковете на определени действия или ситуации, като същевременно това го прави подозрителен и готов да се отбранява.

Това обаче не означава, че трябва да се откажете от разговора с него.

Просто му дайте шанс да говори за това, което е важно за него. Позволете му да сподели чувствата и притесненията си.

Ако формулирате предложенията си като начин да помогнете на родителя си за постигне на цел, която те са споделили за важна, той е склонен да бъде много по-възприемчив към тях.

Станка преживя голяма скръб. Петнадесетгодишната ѝ дъщеря загина при автомобилна катастрофа.

Тя се опитваше да преживее загубата, като ходеше на психолог, но това не ѝ помогна особено много.

Опечалените родители затвориха вратата на стаята на дъщеря си и отиваха там само, за да я почистят. Всичко вътре стоеше така, както е било преди, когато дъщеря им бе жива.

Един ден на Станка дойде на гости седемнадесет годишната ѝ племенница Диана.

Наложи се момичето да пренощува при леля си и чичо си.

Предложиха ѝ да легне на дивана в хола.

– А защо не в стаята на починалата ви дъщеря? – попита Диана.

– Все още с чичо ти не сме готови да пускаме някой вътре, – тъжно каза Станка.

– Но от тогава е минало една година, – тръсна глава Диана. – Мисля, че е време да продължите напред.

– За нас за сега това е невъзможно, – Станка изтри с кърпичка сълзите си.

– Вижте, аз също съм преживяла трагедия, почина любимото ми куче, – опита се да ги окуражи Диана, – но година по-късно се примирих със загубата.

Станка изпадна в истерия и започна да крещи:

– Как се осмеляваш да сравняваш смъртта на дете ни, с тази на куче.

Смутена Диана се прибра в къщи.

Не бива да обвиняваме младото момиче в безчувственост. Тя се е опитала по свой начин да утеши леля си, разчитайки на малкия си опит. Утехата се оказа разстройваща, макар, че Диана искаше да направи добро.

Слънцето нежно погали бузите на Велика. Момиченцето се усмихна, а после скочи бързо от леглото и веднага се лепна за дядо си.

Тя много го обичаше, защото той не е я гонеше като другите за безбройните и въпроси, а търпеливо я изслушваше и доколкото можеше отговаряше.

– Дядо, дядо ….. – започна нетърпеливо детето.

– Почакай малко, Вели, – старецът се усмихна кротко. – Хайде по-напред да закусим, а след това ще видим какво си наумила.

– Не, не сега, моля те. Ти си толкова добричък.

Дядото примирено вдигна ръце:

– Добре, предавам се.

Велика закачливо погледна дядо си. Нави около показалеца си кичур от косата си. Въздъхна дълбоко и каза:

– Дядо, за мъртви животни знам, смачканите растения и те са такива. Била съм на погребение и съм видяла мъртъв човек, но как може морето да е мъртво? Не се движи ли? Изчезва водата му? …..

– Седни и слушай, – прикани я дядо ѝ.

Велика впери очи в стареца и притихна.

– В това море се вливат много реки, но то не тече на никъде. Приема вода, но не я връща обратно. В него има много сол, а водата, която приема от реките не го прави по-малко солено.

– Сигурно никой не иска да си играе с него и то е самотно, – тъжно отбеляза Велика.

– Да, така е. В това море не могат да живеят риби. В тях са открити съвсем дребни гъбични образования, които могат да търпят солеността му.

– На кого му трябва такова море? – тропна възмутено с крак Велика. – Изглежда ми егоистично и затворено в себе си.

– Вели, колко бързо сама се досещаш сама за много неща, – похвали я дядо ѝ. – От това море се добива много сол ….., но друго е важно и ти правилно го отбеляза.

– Какво? – припряно попита Велика.

– Това море много прилича на живота на някой вярващи. Те идват в църквата с известна нужда, получават молитва, духовна подкрепа, наставление от Божието Слово, насърчение. Много хора им служат, но с течение на времето нищо в живота им не се променя. Те постоянно получават, получават и получават, а нуждите им се увеличават. А това, което е засято в тях, се „изпарява“ някъде.

– О, това е леля Надя, – бързо съобрази Велика. – За нея постоянно се молят, а тя все се жалва за едно или друго, а след това мърмори: „Защо Бог само на мене …..?“

– Помислете за водни басейни, които са пълни с живот, – старецът насочи мислите на малкото момиче в друга посока. – Те са дом на много животни, риби, растения и други организми. И причината за това е движението на водата. Те не само получават вода, но след това захранват с нея други водни обекти. По същия начин е важно за нас, не само да получаваме, но и да даваме „живата вода” на Божието Слово, за да не станем „мъртви” християни.

Старецът весело каза:

– Вече можем да закусваме?!

Гошо беше увесил нос. Сякаш искаше да се скрие, така че никой да не може да го намери.

Майка му видя киселата му физиономия и го попита:

– Гоше, какво не е наред?

– Нищо, – смънка момчето и повдигна рамене.

– Днес учителката каза, че сте разучавали интересна песен, – опита се да го разведри майка му.

– Хубава, – сбърчи нос Гошо, – ….трудна песен.

– И какво ѝ е трудното? – изненада се майката.

– Нищо не ѝ се разбира, – добави унило Гошо.

– Как нищо?…. Я ми изпей малко от нея.

Гошо вдигна безпомощно рамене и без желание запя:

– Над мълчаните полета

пеят весели звънчета

писнала шейна премина

балата мартина.

– Казва се смълчани полета, – поправи го майка му.

– Какво е това смълчани? – попита Гошо.

– Място, където се мълчи, пази се тишина, – поясни майката.

– Тогава защо са смълчани?

– Защото са изпълнени с мълчание.

– А как пеят звънчетата? – отново попита Гошо. – Нали викат само зън – зън.

– Птичата песен звучи, чик чирик, пиу….., но я възприемаме като мелодия.

– А на шейната защо е писнала, да не се е ударила някъде?

Тук майката не се сдържа и се засмя:

– Шейната не е писнала, а е писана. Това означава, че е изписана, изрисувана с четка. Такава е шейната на добрия старец, който носи подаръци на децата.

– И защо тя ще минава през леля Мартина, тя наистина е бяла, но …? – ококори очи Гошо.

– В песента се пее за пъртина, а не за леля ти Мартина.

– Какво е това пъртина?

– Това е утъпкана пътека, която се прави, за да се минаване през дълбокия сняг. Тя идва от старобългарските думи пьрати, перѫ, и в множествено число перѫтъ, което се е разбирало като „движа се“.

Гошо зяпна учудено майка си и се почеса зад тила.

– Тази песен наистина е била много трудна за теб, Гоше.

И майката погали сина си по главата.

–