Отново почнаха дъждовете, а това внасяше допълнително безпокойство и напрегнатост. Не стига, че цените растат, а заплатите и пенсиите не могат да ги догонят, но и времето не иска да се смили над нас.

Мирон седеше в селската кръчма, надигаше от време на време бутилката, пъшкаше и се потеше. Бая грижи го бяха налегнали.

По едно време в кръчмата влезе един от учителите в месното училище. Мирон веднага се закачи за него:

– Даскале, доскоро само слушах, че хората живеят на кредит. Питах се: Това нормално ли е? Но и това дойде на главата ми.

– От ипотеки и кредити, струва ми се, – учителят изяви своята компетентност, – има полза за обществото. Животът в дългове стимулира хората да работят!

– И какво излиза? – Мирон удари масата с юмрук. – Привличаш хората с реклами, а след това ги „стимулираш“ да работят двойно.

– Виж, – започна миролюбиво учителят, – ако човек имаше спестявания, може да прекара периоди без работа. Животът с дългове е много по-различен.

И той размаха ръце в потвърждение на думите си.

– Да бе ….., – намръщи се Мирон, – постоянно трябва да се трудиш. И кой печели от всичко това? …… А хората се суетят …. и продължават да работят „неуморно“.

– От гледна точка на инвеститора, кредитът за масите е благодат, защото увеличава общото благо, което обществото произвежда, – започна като по учебник учителят.

– Всичко може да изглежда полезно, – смигна Мирон, – особено ако си от другата страна на барикадата.

– Все пак не бива да забравяме, че заемът и ипотеката не само ни принуждават повече да работим, но отнемат и свободното ни време, – даскала опита някак да оправдае думите си преди това.

– С други думи ставаме роби на един невидим господар, – отсече Мирон и обърна гръб на „просветеният“ в работите на обществото.

Виктория напусна родния си град и се премести в столицата. Там бързо свикна да живее в мегаполиса.

Тя си идваше един път в годината, точно на Нова година. Това идване бе без много ентусиазъм, защото много често се повтаряше един и същи сценарий.

Току що пристигнала, роднините като гладни лешояди се нахвърляха върху нея с различни по степен въпроси, без всякаква деликатност.

– Кога ще се омъжиш? – клатеше глава леля Донка.

– Купи ли си апартамент в столицата? – интересуваше се братовчед ѝ Мишо.

– Мислиш ли изобщо да имаш деца? – гледаше я предизвикателно баба Пена.

– Как до сега не си станала някоя главна на отдел? – цъкаше с език чичо ѝ Стамен.

Разпитът с пристрастие плавно протичаше като открито заседание на тема: „Как Виктория ще живее по-нататък?“

– Ако по-рядко ходи на почивка, – намеси се стрина ѝ Мария, – тя ще може бързо да събере повече пари, да си купи апартамент.

– Нека работи по-малко, – добави дядо Тодор, – така по-лесно ще организира личния си живот.

– По-добре е, – не остана назад и леля Петка, – да си вземе мъж с апартамент, тогава няма да се занимава с заеми и ипотеки.

В третата част от развлекателната програма на семейството се вдигаше бялото знаме за Виктория.

Започваха да обсъждат по-голямата сестра на Виктория:

– Е, Славка успешно се омъжи, – каза Нено, вуйчо на двете сестри.

– С мъжа си скоро си купиха апартамент, – побърза да осведоми останалите стринка Наталия.

– Славка има две умни деца, –  започна да я хвали баба Тота. – Едното рецитира много хубаво, а другото спечели скоро конкурс, представяйки своя картина.

Явно имаха за какво да я хвалят. Не е като Виктория, която няма ни кола, ни апартамент, нито семейство, нито някаква по-особена придобивка в жилището си.

Черешката на тортата бе негодуванието на родителите:

– Виктория рядко звъни и не я виждаме често между нас, – въздъхна майка ѝ.

– А през лятото вместо да дойде нагости по време на отпуската си, – недоволстваше баща ѝ, – тя отива на море.

В общи линии Виктория играеше ролята на лошата дъщеря.

Неудобните въпроси, непоисканите съвети, съперничеството и негодуванието  са основните проблеми, които могат да съсипят Новогодишния празник в едно семейство.

През 1965 г. 90-годишната французойката Жана Калмън продал апартамента си на 47-годишният адвокат на принципа на обратната ипотека – купувачът е длъжен да изплаща месечната вноска до смъртта на собственика на имота, а сумата за плащане е била определена от изчисляването на пълното погасяване на цената на апартамента.

В резултат на това Калмън получавала пари от адвоката повече от 30 години и го надживяла. Освен това 2 години продължила да ѝ плаща вдовицата на адвоката.

Умирайки на 122 години Калмън установила официално потвърден рекорд за дълголетие.

Жана Калмън пушела до самата си смърт, а тайната на дълголетието си обяснила  със специалната си диета: почти всеки ден тя употребявала зехтин, портвайн и шоколад.

Радо срещна Марта и искаше простичко да ѝ обясни нещата. Подбиреше думите и внимаваше да не прекали с ерудицията си:

– Много хора мислят за Бога, но рядко за дявола. Днес всеки призовава Бога като последна надежда. Всъщност много подтиснати и измамени хора призовават Бога и се превръщат в Негови фанатици, защото не им остава нищо друго. Но сега имат избор, колко смешно.

Марта мълчаливо го погледна и не знаеше вече, какво да мисли. Радо обесърчен от мълчанието продължи:

– Една от тези възможности е социалната несправедливост. Години наред хората са проливали кръв за някакво равноправие и справедливост, но все още има бедни и богати. Днес се дава една фалшива надежда на бедните, която се нарича „кредит“. Благодарение на него хората могат да се снабдат с апартамент, лека кола, …. Рекламата не млъква: „Днес можеш да притежаваш това, за което можеш да платиш утре“. Когато човек живее окрилен от идеята, че мечтите му ще се материализират, макар да плаща за тях дълго време, на него Бог не му е нужен. Така Бог умря между ипотеките и банковите кредити.

Хората започнаха да живеят в тъмнина и не забелязаха, че отсъства светлината. Те станаха роби на вещите.

А само ако осъзнаеха робството си и пожелаеха да се освободят от него, щяха да намерят пътя към светлината.

Животът в града изкуствено е усложнен  и единственият шанс за един човек да не се превърне в роб на съвременната икономика, е да започнат да работят за себе си. Чрез Интернет, върху земята или създаване на общност?
Когато човек попадне в естествена за него природната среда, мисълта му е светла, защото градът е неестествена среда за човешкия живот.
Много хора казват: “ А къде да работя? „. Можете да работите чрез Интернет, но трябва да създадете нова атмосфера на живота си.
В града това е невъзможно, така че трябва да се върнем към природната среда, така не е необходимо да даваме дан на съвременните робовладелци чрез заеми, чрез ипотека, чрез придобиване на скъпи жилища…..
Вие самите сте от тази менажерия и когато спрете да финансирате тази система, тя ще умре, ще стане съвсем друга или ще се трансформира.  Съвременният човек не е длъжен да живее в такива отвратителни условия, той има възможност да се развива, а не да живее живота си като роб.