Даниел посети Атина. Той имаше възможност да се разходи из древната Агора. Това е пазарът, където различни философи са преподавали, а хората са се покланяли на избраните си богове.

– О, – възкликна Даниел, – тук има олтар на Аполон и Зевс.

– Всичките са в сянката на Акропола, където някога е стояла статуя на богинята Атина, – уточни приятелят му Мишо, с когото бяха предприели това пътешествие.

Даниел се замисли, а после добави:

– Днес може да не се кланяме на Аполон или Зевс, но хората са не по-малко религиозни.

– В какъв смисъл религиозни? – попита Мишо. – Людете изобщо не се интересуват от богове и религии с малко изключения.

Даниел се усмихна:

– Например, има покланящи се на парите и вещите …

– Тогава никога няма да имат достатъчно, – бързо добави Мишо.

– Ако се прекланят пред тялото и красотата си …., – продължи Даниел.

– Винаги ще се чувстват грозни, – допълни Мишо.

– Дори се прекланят пред интелекта, – плесна с ръце Даниел.

– В крайна сметка ще се чувстват глупави.

– Нашата светска епоха има свои собствени богове и те не са с добро качество, това означава …., – тук Даниел направи пауза.

А Мишо веднага изстреля:

– Че имат нужда от един истински Бог, Който е създал всичко.

– За разлика от Аполон и Зевс, този Бог не е направен от човешка ръка, – уточни Даниел.

– А що се отнася до пари красота и интелект, – Мишо леко приведе глава, – поклонението пред Него не ни съсипва.

– Нашият Бог е всичко, на което разчитаме. Той ни дава цел и сигурност, – възторжено възкликна Даниел.

– Земният бог може да ни разочарова, но единственият истински Бог е готов да бъде намерен, – усмихна се радостно Мишо.

Луната бе извървяла своя път. Звездите бледнееха. Обади се петел и светлината разкъса мрака.

Мирон седеше на пъна в двора навел глава. Той не бе мигнал цяла нощ. Тежки мисли притискаха душата му.

Вратата изскърца и дядо Павел излезе навън. Видя внука си и го попита:

– Още ли се измъчваш? Остави тази работа. Заеми се с друго.

– Има ли поколение, което не преживява безизходица? – тежко въздъхна Мирон.

– Всеки носи своя кръст. Ние на какво сме осъдени? – попита старецът вглеждайки се в тъмния силует на бараката за дърва. – На раздяла.

– За желязната завеса ли говориш? – Мирон вдигна глава и се вгледа внимателно в дядо си.

– Става въпрос за всички завеси, които са били спуснати и продължават да се спускат.

Мирон потръпна, но не от хладината на утрото.

– Знаеш ли, – продължи дядо Павел, – по едно време бях усърдно започнал да чета Библията. Ти преглеждал ли си я?

– Нали баба ставаше и лягаше с нея, – засмя се Мирон. – Виждал съм я и знам, че има два завета и нищо повече. Исках по едно време да почета от нея, но тя беше изчезнала. Баба умря и не можах да намеря старата ѝ Библия.

– О, с нова ще те снабдя, – тупна с длан по ствола на ябълката дядо Павел, – само трябва да поговоря с поп Стойко. Разбира се, ако имаш още желания да я прегледаш. Хубаво е човек да си я чете.

– О, с удоволствие бих се поровил из нея, – възкликна ентусиазирано Мирон.

– В Стария завет има една книга, – вдигна вежди нагоре старецът. – Тя се казва Еклесиаст. Та в нея пише, че човек не си знае времето. Както рибите попадат в мрежата, а птиците в примката, така и човек се улава в усилено време.

– Епохата понякога поставя хората в неблагоприятно условия, – въздъхна отново Мирон. – На какво ли ще бъдат подложени хората след нас?

Вън се смрачаваше, Митко се чувстваше някак си превъздигнат и извисен. Той бе горд не толкова от това, което бе постигнал, а че е нещо повече от другите.

И врагът се възползва от вратата, която му бе отворил Митко чрез гордостта си.

– Ти си наистина велик, – прошепна противникът. – И не се нуждаеш от Бог.

– Да, всичко мога сам, – самодоволно произнесе Митко. – Ничия помощ не ми е нужна.

– Какво е християнството? – продължи настъпателно зложелателят. – То е просто патерица за хората, които са слаби и немощни.

– Така е, – задоволството на Митко растеше.

– Ти си по-добър от всички, – продължи да омайва недоброжелателят. – Достатъчно силен си и сам можеш да контролираш живота си!

Тези лъжи насърчаваха Митко да мисли за Бога по следния начин:

– Господ ли? Той самият не знае какво прави, – превъзнасяше се Митко. – Аз знам повече от Бога.

Но вие знаете до какво падение ще доведе всичко това.

То ще бъде прекатурване и сгромолясване с голям трясък.

Божието Слово ясно и точно изявява величието, силата и светостта на Бога. То разкрива греховността, слабостите и ограниченията на човечеството.

Гордостта е голям проблем. Тя създава верижна реакция от лоши последствия.

Ако не се покаем и обърнем към Бога, не чакайте добро.

Погледнете, културата ни се разпада, настъпва морален хаос. Свидетели сме на сърцераздирателно насилие ………..

Но ние сме призвани да живеем благочестив живот в безбожна епоха.

А всичко става все по-зле.

Чуйте добре! Господните мисли са повечето пъти в противовес на нашите схващания и разбирания, но Бог мисли за мир, а не за зло, за да ни даде бъдеще и надежда.

Примирете се с Бога и му отдайте хвала.

Това беше трудна епоха. Време на мрак. Индулгенциите не бяха рядкост. Те „премахваха“ наказанието, което се очакваше за грешниците.

Търговията с индулгенции се бе превърнала в бизнес за папите. Тя бе станали източник на допълнителни приходи. Разпространителите на индулгенции заблуждаваха хората, че чрез тези листове хартия се премахва чувството им за вина.

Най-обикновените люде ги купуваха с една криворазбрана осведоменост:

– Индулгенциите опрощават греховете на живите и душите в чистилището.

Йохан Тецел, прословут амбулантен търговец най-вече на индулгенции, бе измислил една лесно запомняща се мелодия: „Кога монетата в ковчежето издрънка, душата от чистилището е навънка“, но това съвсем не бе така.

Свещеникът Мартин Лютер бе възмутен от тази практика и прикова своето предизвикателство за дебат на вратата на църквата във Витенберг. То се състоеше от 95 тезиси.

Той не можеше да стои спокойно и да гледа това издевателство над хората, затова и думите от тезисите звучаха мощно:

“ Когато нашият Господ и Учител, Исус Христос, каза: “ Покайте се „, Той призова целия живот на вярващите да бъде покаяние“……

“ Тези, които вярват, че могат да бъдат сигурни в своето спасение, защото имат индулгенции, ще бъдат проклети за вечността заедно със своите учители“…….

“ Истинското съкровище на църквата е най-святото Благовестие и Божията благодат“…..

Когато копие от тезите най-накрая стигнаха до Ватикана, Лъв Десети им се присмя:

– Ах, мрънканията на пиян немски монах. Той ще мисли по по-различен начин, когато отрезнее.

Папата явно подцени изобличението на монаха.

За Лютер, който наскоро беше дошъл до разбирането за оправданието чрез вяра, индулгенции бяха измама.

Христовата кръв, а не парите дадени за закупуване на извинение от греха, освобождават човека от чувството за вина.

В крайна сметка дебатът доведе до разцепление в църквата.

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.