Етнограф посети отдалечено племе от индианци.

Първо пътува със самолет, след това с джип до едно пристанище и накрая плава три дни с лодка, придружен от преводач.

В селото гостите бяха посрещнати, нахранени и сложени да спят в колиба, направена от палмови листа.

На сутринта етнографът излезе от колибата.

Преводачът не се виждаше никъде.

Голям огън димеше на централния площад.

Няколко силни мъже, с вдигнати към небето ръце, опъваха и движеха голямо парче плат, затваряйки и отваряйки пътя за дима.

Някой им крещеше ритмични команди от върха на голямо дърво. Димът от огъня се издигаше на периодични облаци с различни форми и размери.

Оцветени индианци тропаха около огъня и мълвяха нещо тихо.

Етнографа попита:

– Какво правите? Това някакъв ваш ритуал ли е?

Никой не му отговори, тъй като никой не знаеше езика му.

Чу се продължителен победоносен вик.

Мъжете навиха плата и хората се разотидоха.

От едно дърво слезе гол изрисуван индианец. Това бе изгубилият се преводач.

– Какво беше това? – попита етнографът.

– Дивотия, – махна с ръка, преводачът. – В съседното село изчезна сателитният интернет. Дадохме им нови настройки с димни сигнали.

Времето бе стегнало в студената си хватка всичко живо. Леката снежна покривка, която се бе задържала, само напомняше, че е валяло сняг, но не достатъчно.

Зимата е хубав сезон, но повечето хора предпочитат да я прекарат край печката. От топлината в стаята се възползваха Нина и Алекс. Брат и сестра, които обичаха да четат и споделят различни идеи помежду си.

– По-рано не е имало рак, – каза Нина.

– Защото не са го диагностицирали, – опонира Алекс. – Човек просто си умира и това е.

– Нямало е проблеми с контрацепцията, – Нина продължаваше да изброява особеностите на миналото.

– Е, да жените просто са раждали и износвали децата си в мраз и глад, – съгласи се донякъде Алекс.

– След откриването на Америка, половината Европа е умряла от сифилис, а половината от индианците са умирели от грип.

– В Англия, по времето на Хенри и Анна Болейн, един обикновен грип е погълнал половината от Лондон, – отбеляза Алекс.

– О, за жените е нямало проблеми, – иронизира Нина, – защото те нямали паспорти и са били без права. За това били бити и малтретирани. И това не се е смятало за никакъв проблем или престъпление. При извънматочна бременност, просто умирали, а когато матката им изпадала при тежка работа това изобщо не се вземало под внимание.

– Ако погледнеш мемоарите на Екатерина II, тя е била императрица, освен красиви рокли и разкошни балове, тя пише, че е имало варицела, женски проблеми, трудности в живота, …

– Какво искаш да кажеш, че сега живея много по-луксозно от една императрица? – засмя се Нина.

– Забележи, преди 100 години ако бяха заболели белите ни дробове, умираме, защото тогава медицината не е имала лек за тази болест.

– Ако сега ме питат: „В кое време бих искала да живея?“ Бих отговорила: „Сега“. Не знам какво ще бъде бъдещето, но сега имам: дънки, маратонки, дезодоранти, лична собственост, паспорт, контактни лещи, хигиена и контрацептиви, възможност да работя и да учи във всяка страна. Мога просто да се разведа, защото не искам да живея с този мъж.

– Но можеш да получиш травма или шок, – вметна Алекс.

– Мога да карам кола, – продължи да изброява Нина, без да обърне внимание на думите на брат си. – Както и да се науча да се бия, за да защитя себе си и моите близки и да бъда лишен от свобода заради прекомерната самозащита.

– Но няма да хвърлят камъни по теб и няма да бъдеш бутнат от скала или опозорена по някакъв друг начин, – добави Алекс.

– В това общество има много проблеми, но в сравнение с това, което е било, то е страхотно.

– И тези, които искат да се върнат назад, просто не разбирам къде ще отидат?

– Разбираш ли колко усилия са положени, за да стане това, което е сега?

– За това аз съм щастлива да живея тук и сега, – плесна с ръце Нина.

– Опознаваме всичко, като сравняваме, съзнателно или несъзнателно, себе си с другите, с епохата, с миналото, с културата, със здравето или медицината. Но оглеждайки се назад трябва да осъзнаем, че това, което имаме тук и сега не е малко и недостатъчно, за да бъдем щастливи.

Екзотична сватба се е състояла в мексиканския град Сан Педро Уамелула.

Кмет му се оженил крокодил. Булката в сватбена рокля тържествено се пренасяла през града. Тогава „младите“ се оженвали в кметството.

Такива сватби се правят всяка година през последните 200 години. Този ритуал е част от традициите на месните индианци, които в Мексико се наричат чонтали.

Те вярват, че женитбата с крокодил ще донесе голям улов на местните рибари и богата реколта на фермерите.

А самата, с големи зъби, булка индианците смятат за принцеса.

Освен това кметът не може да се откаже от сватбата.

След церемонията и ритуалите започва истинско веселие. Когато празникът свърши, невястата се пуска на свобода.

Жак Картие бил французин, който крал Франсис I помолил да намери път за Азия през Канада.

След завръщането на Картие от Канада, кралят бил толкова доволен от докладите му, че през 1540 г. изпратил изследователя със заселници, да колонизират Новия свят.

Тази експедиция завършила неуспешно.

Въпреки наличието на ирокези водачи, Картие се скарал с индианците.
Сблъсквайки се с недоволните племена и мразовитата зима, Картие решил да се върне обратно.

В Квебек му се отдало да намери това, което смятал за злато и диаманти, затова той се върнал във Франция, оставяйки колонистите в Нюфаундленд.

След като кралят открил, че „златото“ и „диамантите“ са всъщност само кварц и пирит и че колонистите са напуснали колонията, Картие повече не бил изпращан на пътешествие.

Веднъж Карл Юнг беседвал с вожда на племето навахо за чувството на собствено достойнство, което е присъщо на всеки индианец, за тяхното голямо спокойствие и увереност.

Техният живот бил изпълнен със смисъл, а живота на белия човек се основава на рационализма и доводите в здравия смисъл, което води до празнота и бедност.

По време на тази беседа вождът казал на Юнг:

– Погледни колко свирепи и разтревожени изглеждат белите хора. Устните им са присвити. Носът им е заострен, цялото им лице е покрито с гънки и бръчки. Погледът им е разсеян и през цялото време търсят нещо. Винаги им трябва нещо, не им достига. Те са постоянно неспокойни и напрегнати. Не разбираме какво точно искат. Приличат ми на полудели хора.

Юнг го попитал:

– Защо мислиш така?

– Те казват, че мислят с главите си, – отговорил вождът.

– А как иначе? А вие с какво мислите? – изненадал се Юнг.

– Ето с това, – казал вождът, като посочил сърцето си.