Мостът бе доста висок. Вълните се удряха в яките му подпори. Драгой стигна края на моста и се загледа в морската бездна.

– Толкова много исках да направя в този живот, но почти в нищо не успях, – въздъхна младежът. – Мария, моята любима,  се отдръпна от мен. Всички ме предадоха. На никого не съм нужен.

Всичко в досегашният му кратък живот се бе изкривило, а нямаше повече сили да започне всичко отначало.

Всички мостове към себе си бе изгорил и за да уреди сметките си с безполезния си живот, бе дошъл тук, с цел да приключи с него.

Решен, застана накрая на моста. В краката си виждаше вълни, които се догонваха и блъскаха в силните опори на моста, които здраво го държаха.

За последен път се обърна и погледна градските светлини, който разкъсваха мрака стелещ се над големия град.

Драгой въздъхна и се приготви да извърши това, което бе замислил.

Изведнъж чу слаб старчески глас зад себе си:

– Добра вечер, синко! Би ли ми помогнал!

Младежът отстъпи една крачка назад. Бръкна в джобовете си и извади портфейла си. Разтвори го, взе всичките пари от него и ги подаде на старецът. На него и без това вече не му бяха нужни.

– Тези пари не ми трябват, – каза бавно старецът, – но тук съвсем наблизо живеят две момичета, които умират от глад. Те са захвърлени и изоставени. Помогни на тях, сине.

Дрaгой седеше на моста объркан. Преди малко искаше да се самоубие, а сега не знаеше какво трябва да направи.

Изведнъж младежът се отърси и каза:

– Добре, кажи ми къде живеят, сам ще им ги занеса.

А в същото време си помисли: „Тези пари  могат да спасят две бедни и гладни създания, а после …. пак мога да се върна тук“.

И Драгой закрачи обратно по моста към брега. Колкото повече се отдалечаваше от него, толкова решимостта да посегне на живота си намаляваше.Той изправи рамене и закрачи уверено.

– Повече няма да се върна на този мост, – реши окончателно младежът, – докато има хора, които се нуждаят от мен и мога да им помогна.

Те бяха една прекрасна двойка – Влади и Ирена. Много се обичаха. Влади при всеки възможен случай се стараеше да изрази любовта към жена си. Ирена беше красива, чувствителна, но със крехко здраве.

Но започна войната и Влади трябваше да замине на фронта. Там премина през много трудности и изпитания, но всеки път се отърваваше на косъм и оставаше жив.

Всеки ден Влади се молеше на Бога:

– Господи, помогни ми да оцелея, за да се върна у дома при съпругата си, която много обичам.

Мисълта, че отново ще я прегърне, сгряваше душата му. Това му помогна да издържи глад, студ и дори едно раняване.

Когато войната свърши, Влади бе много щастлив. Той сякаш на крила се носеше към дома си.

Когато наближи селото си, Влади срещна приятел, който също бе оцелял през войната. Те споделиха премеждия и трудности, през които бяха минали.

– Оцеляхме, – каза приятелят му Кольо, – но такова ли изпитание трябваше да се падне точно на теб?!

– За какво изпитание говориш, – попита Влади, а сърцето му се сви.

– Нима нищо не знаеш? Жена ти е била тежко болна. И тя е успяла да оцелее, но сега лицето ѝ е обезобразено, – съчувствено каза Кольо.

Влади се свлече на земята и се разплака.

Едва привечер той доби смелост и се прибра у дома си. Когато Ирена го видя, не можеше да му се нарадва:

– Благодаря на Бога, че се върна жив и здрав.

Когато седнаха на масата, Ирена усети, че нейният любим е загубил зрението си.

„Навярно е ослепял сред раняване“, – помисли си Ирена.

Но тя реши да не го пита за случилото се, за да не му причини излишни страдания.

Ирена, както и преди се грижеше за него, като любяща съпруга.

Така двамата живяха заедно още 15 години.

Поради неизлечимото си заболяване Ирена почина. Влади затвори очите ѝ …. и отвори своите.

През всичките тези 15 години той се преструваше на сляп, за да не се умножат страданията ѝ.

Ето какво означава да обичаш истински, да се направиш на сляп, за да не нараниш другия.

Времето бе стегнало в студената си хватка всичко живо. Леката снежна покривка, която се бе задържала, само напомняше, че е валяло сняг, но не достатъчно.

Зимата е хубав сезон, но повечето хора предпочитат да я прекарат край печката. От топлината в стаята се възползваха Нина и Алекс. Брат и сестра, които обичаха да четат и споделят различни идеи помежду си.

– По-рано не е имало рак, – каза Нина.

– Защото не са го диагностицирали, – опонира Алекс. – Човек просто си умира и това е.

– Нямало е проблеми с контрацепцията, – Нина продължаваше да изброява особеностите на миналото.

– Е, да жените просто са раждали и износвали децата си в мраз и глад, – съгласи се донякъде Алекс.

– След откриването на Америка, половината Европа е умряла от сифилис, а половината от индианците са умирели от грип.

– В Англия, по времето на Хенри и Анна Болейн, един обикновен грип е погълнал половината от Лондон, – отбеляза Алекс.

– О, за жените е нямало проблеми, – иронизира Нина, – защото те нямали паспорти и са били без права. За това били бити и малтретирани. И това не се е смятало за никакъв проблем или престъпление. При извънматочна бременност, просто умирали, а когато матката им изпадала при тежка работа това изобщо не се вземало под внимание.

– Ако погледнеш мемоарите на Екатерина II, тя е била императрица, освен красиви рокли и разкошни балове, тя пише, че е имало варицела, женски проблеми, трудности в живота, …

– Какво искаш да кажеш, че сега живея много по-луксозно от една императрица? – засмя се Нина.

– Забележи, преди 100 години ако бяха заболели белите ни дробове, умираме, защото тогава медицината не е имала лек за тази болест.

– Ако сега ме питат: „В кое време бих искала да живея?“ Бих отговорила: „Сега“. Не знам какво ще бъде бъдещето, но сега имам: дънки, маратонки, дезодоранти, лична собственост, паспорт, контактни лещи, хигиена и контрацептиви, възможност да работя и да учи във всяка страна. Мога просто да се разведа, защото не искам да живея с този мъж.

– Но можеш да получиш травма или шок, – вметна Алекс.

– Мога да карам кола, – продължи да изброява Нина, без да обърне внимание на думите на брат си. – Както и да се науча да се бия, за да защитя себе си и моите близки и да бъда лишен от свобода заради прекомерната самозащита.

– Но няма да хвърлят камъни по теб и няма да бъдеш бутнат от скала или опозорена по някакъв друг начин, – добави Алекс.

– В това общество има много проблеми, но в сравнение с това, което е било, то е страхотно.

– И тези, които искат да се върнат назад, просто не разбирам къде ще отидат?

– Разбираш ли колко усилия са положени, за да стане това, което е сега?

– За това аз съм щастлива да живея тук и сега, – плесна с ръце Нина.

– Опознаваме всичко, като сравняваме, съзнателно или несъзнателно, себе си с другите, с епохата, с миналото, с културата, със здравето или медицината. Но оглеждайки се назад трябва да осъзнаем, че това, което имаме тук и сега не е малко и недостатъчно, за да бъдем щастливи.

Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

В кухнята че усещаше оживление. Марта, режеше, вареше, запържваше и какво ли още не. А от една голяма тенджера се долавяше приятен аромат на вкусна яхния.

Скоро мъжът ѝ щеше да си дойде гладен от гората. Хляба кротко стоеше в месала увит и чакаше времето, когато стопанинът на дома ще го разчупи.

Чу се скърцане на каруца и конско пръхтене.

– Дойде си, – каза си Марта.

В стаята влезе мъжът ѝ Стоил и свекърът ѝ Дечо. И двамата шумно я поздравиха и в един глас заявиха:

– Гладни сме като вълци. Какво има за ядене.

Хвърлиха горните си дрехи и се настаниха край масата. Марта разсипа по паниците още топлата яхния, а Дечо посегна към хляба и го разчупи на парчета.

След като утолиха глада си, двамата мъже се облегнаха доволни на столовете си.

– Добри животновъди сте били, – каза Дечо на снаха си.

Марта и Стоил дълги години бяха работили в близката кравефермата. Двамата даваха най-много мляко, чиято маслеността му бе доста висока.

– И другите така разправяха, – засмя се Марта, – когато работехме във фермата.

– Не, става въпрос за нещо друго, – каза Дечо.

И ето какво разказа възрастния човек в подкрепа на казаното.

– Със Стоил се връщахме от гората. И гледам на отсрещния хълм пасат крави. С тях бяха Въло и Надето. Тогава Стоил каза: „Това са нашите крави. Искаш ли да ги извикам тук?“ Не му повярвах и той веднага изсвири с уста, а после се провикна: „Йоно, Пено елате тука!“ Кравите наостриха уши и хукнаха надолу към нас, след тях тръгнаха и другите животни. Когато кравите дойдоха при нас започнаха да ближат ръцете на Стоил и да му се галят.

Очите на старецът се насълзиха:

– Ако не бях го видял, никога нямаше да повярвам. Добри пастири сте били с мъжа си, Марто. Бог да ви поживи!

След това Дечо стана и тръгна към портата, обърна се и рече:

– Добри стопани сте …..