Мостът бе доста висок. Вълните се удряха в яките му подпори. Драгой стигна края на моста и се загледа в морската бездна.
– Толкова много исках да направя в този живот, но почти в нищо не успях, – въздъхна младежът. – Мария, моята любима, се отдръпна от мен. Всички ме предадоха. На никого не съм нужен.
Всичко в досегашният му кратък живот се бе изкривило, а нямаше повече сили да започне всичко отначало.
Всички мостове към себе си бе изгорил и за да уреди сметките си с безполезния си живот, бе дошъл тук, с цел да приключи с него.
Решен, застана накрая на моста. В краката си виждаше вълни, които се догонваха и блъскаха в силните опори на моста, които здраво го държаха.
За последен път се обърна и погледна градските светлини, който разкъсваха мрака стелещ се над големия град.
Драгой въздъхна и се приготви да извърши това, което бе замислил.
Изведнъж чу слаб старчески глас зад себе си:
– Добра вечер, синко! Би ли ми помогнал!
Младежът отстъпи една крачка назад. Бръкна в джобовете си и извади портфейла си. Разтвори го, взе всичките пари от него и ги подаде на старецът. На него и без това вече не му бяха нужни.
– Тези пари не ми трябват, – каза бавно старецът, – но тук съвсем наблизо живеят две момичета, които умират от глад. Те са захвърлени и изоставени. Помогни на тях, сине.
Дрaгой седеше на моста объркан. Преди малко искаше да се самоубие, а сега не знаеше какво трябва да направи.
Изведнъж младежът се отърси и каза:
– Добре, кажи ми къде живеят, сам ще им ги занеса.
А в същото време си помисли: „Тези пари могат да спасят две бедни и гладни създания, а после …. пак мога да се върна тук“.
И Драгой закрачи обратно по моста към брега. Колкото повече се отдалечаваше от него, толкова решимостта да посегне на живота си намаляваше.Той изправи рамене и закрачи уверено.
– Повече няма да се върна на този мост, – реши окончателно младежът, – докато има хора, които се нуждаят от мен и мога да им помогна.
