Димо и Нестор вървяха по алеята и си говореха. Времето днес бе чудесно, за това бяха излезли да се поразходят.

– Днес всеки носи своята мъка и болка от нанесените рани, особено ако не може да прости, – сподели Димо.

– Всичко това е като големия камък, който покрива гроба на Исус, – илюстрира случая Нестор.

– В какъв смисъл? – свъси неразбиращо вежди Димо.

– Рани като тези ни затварят в духовен гроб, – опита се да поясни Нестор.

– Е, може да се приеме и така, – уклончиво се съгласи Димо.

– Ако в страданието ни нашата болка е обединена с Неговата болка, тогава историята не свършва дотук, заключена в нашите гробове, – Нестор започна да обяснява по-подробно.

Димо в отговор само вдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Земетресението на Господното възкресение отваря гробовете ни. Освобождава ни от болката и горчивината, които ни държат в изолация един от друг.

– Неговата любов, която разтърсва земята, търкулва камъните, ни освобождава и призовава в утрото на новия ден, – възкликна Димо, разбирайки какво иска да му каже Нестор.

– Така в тази нова зора, ние се събираме отново с нашите братя и сестри, които също са били затворени и наранени, – поклати глава в съгласие Нестор.

– И сега какво следва? – предизвикателно с лека усмивка Димо погледна приятеля си.

– Както Мария Магдалена, ние трябва да „тръгнем бързо“ и с радост, да разкажем на другите какво е направил Господ.

Симеон бе скръстил ръце пред гърдите си и мърмореше недоволно:

– Това живот ли е? Скапана работа.

Христо го подкрепи:

– Суров и на места миризлив, без всякакъв блясък.

Симеон продължи да негодува:

– Правя всичко възможно, за да се възползвам максимално от създалите се обстоятелства, но каквото и да правя, всичко се пропуква. Неприятности натискат от всякъде. На нокти съм от напрежение. Чудя се дали Бог има място за човек като мен?

– Ей, момчета, какво сте увесили нос?! – плесна с ръце Мая. – Отговорите ще намерите в Рождество, което е израз на безкрайната Божия любов към нас.

– Рождество, та Рождество, – намръщи се Христо. – Празникът свърши.

– Чуйте! – усмихна се Мая. – Няма място, където Божия Дух да не може да отиде. Има надежда и за най-закоравелия. Разстоянията нямат значение.

– Е, Той може да достигне всеки, но въпроса е как ние ще откликнем, – примирено призна Симеон.

– Любовта Му няма граници, – възкликна радостно Мая.

На лицата на Симеон и Христо изгря усмивка.

Минчо се чувстваше зле.

Умората го смачкваше, но той си каза:

– Нали съм непрекъснато зает с някаква дейност. Изглежда това е голямо натоварване и се уморявам много.

Добре, служението не е лошо нещо, но Минчо имаше един проблем.

Той го осъзна една сутрин, когато се събуди:

– Много съм жаден. Имам чувството сякаш съм изсъхнал. От къде ми дойде това на главата?

Замисли се.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка и Минчо разбра:

– Не пия свободно от Водата на живота. Пренебрегвам изучаването на Библията – и той продължи да изброява. – Бързам да си кажа молитва. Не слушам гласа на Господ, защото просто съм твърде зает.…

Минчо разроши с ръце косите на главата си.

Падна на колене и започна искрено да се моли:

– Благодаря Ти, Господи, че все още ми даваш днес Жива вода от Кладенеца, която никога не пресъхва….

Всяко напрежение, умора и неудовлетворение се стопи, а на тяхно място се изля такъв мир, какъвто никой не може да си представи.

Манол бе много любознателно момче. Той не оставаше намира дядо си. Все го питаше за нещо.

Добрият старец не отказваше да му отговори. Дори се стараеше да поучава и възпитава любимия си внук, нали бе кръстен на негово име.

Днес Манол се вълнуваше от следния въпрос:

– Как могат едновременно да съществуват усмивка и сълзи?

Дядо му се усмихна и каза:

– Според мен истинска е само онази радост, която не ти пречи да плачеш.

– Как така? – озадачи се Манол. – Или плача или се смея.

Дядо му уточни:

– Само тези сълзи са правилните, през които можеш да се усмихнеш.

– Трудно ми е да го възприема, но щом казваш …., – почеса се по главата Манол, – приемам, че е така.

– Ще дойде време и сам ще се убедиш в това, – старецът потупа внука си по рамото.

Манол само вдигна рамене. Той е още малък, но когато порасне …

Гео бе едва тригодишен, но лекарят откри, че са му нужни очила. Детето не виждаше ясно предметите около себе си.

Когато му поставиха новите очила, лекарят го прикани:

– Погледни се в огледалото.

Гео погледна отражението си. След това се обърна към баща си и му се усмихна.
Но заедно с усмивката по детската буза се търколиха няколко сълзи.

– Какво не е наред, Гео? – попита бащата.

Детето се дръпна назад, наклони главата си, взря се в баща си и каза:

– Виждам те!

Докато с молитва изучаваме Библията, Светият Дух ни дава очи да видим Исус, „образа на невидимия Бог“.

Дори с нашето виждане, изчистено от Духа, докато растем в познанието чрез Писанието, ние все още имаме само бегъл поглед към безкрайната необятност на Бог от тази страна на вечността.

Когато времето ни на земята изтече ние ще Го видим ясно.

Няма да имаме нужда от специални очила в този изпълнен с радост момент.

Когато видим Христос лице в лице, ние ще Го познаваме, както Той познава всеки от нас.

Светият Дух ще ни помогне да устоим до края. И когато погледнем към Исус, ще извикаме радостно:

– Господи, виждам Те!