И двамата бяха ненадминати на времето си. Петър Пресметливият бе изключителен живописец, картините му радваха очите на хората, а Марко Щедрият бе ненадминат ваятел.

Веднъж ги посети специална делегация с молба:

– Моля да изобразите нашият любим Генерал.

Гостите искаха да бъде увековечен героя им на платно и под формата на бюст от мрамор.

Водещият делегацията попита опитните майстори:

– Какъв хонорар смятате, че ще бъде справедлив за вашата работа?

Пресметливият Петър бързо каза:

– Пет хиляди лева, както обикновенно.

А сантименталния Марко плесна с ръце и се разсмя:

– Какво говорите? Какви пари? За мен това ще бъде голяма чест.

Когато портретът и бюстът бяха готови, на Петър дадоха пет хиляди лева, а на Марко благодариха от сърце.

Но историята не свършва до тук.

На сутринта пред дома на Марко спя голям камион натоварен с кожуси, ботуши, обувки, различни деликатеси с месо, плодове, зеленчуци и какво ли още не.

Шофьорът слезе от камиона и обясни на смаяния Марко:

– Това са подаръци от признателните хора за безкористния скулптор.

Тогава бяха гладни и тежки години. Марко взе една част от нещата, а другите ги раздаде на хората от селото. Не напразно го наричаха Щедрият.

Когато Петър узна за случилото се изскърца със зъби и позеленя от яд. Горкият, този път явно сметките му не бяха много удачни…..

Слънцето отново напомни за себе си с топлите си лъчи. През дългите дъждовни дни, хората се бяха скрили по домовете си, очаквайки по-хубаво време.

Дядо Петко и приятелят му Станчо бяха връстници. Стоплеше ли се времето, двамата използваха всяка минута да бъдат навън.

Сега се бяха подслонили под дебелата сянка на един орех и си бъбреха.

– Изобилието и процъфтяването не са обогатили света така, както изпитанията и трудностите, – отбеляза Петко.

– Не си ли забелязал, че страданията и теготите са ставали не веднъж причина за създаването на прекрасни песни, трогателни стихове, вълнуващи книги и вдъхновяващи биографии? – попита Станчо.

–  Но когато сме изпълнени със скръб и сърцето ни е измъчено от съмнения, много трудно е да се мисли за възвишената цел на страданието, – поклати глава Петко.

– Така е, – съгласи се Станчо, – в момент на болка е трудно да мислиш за нещо друго, освен за собственото си страдание.

– Нашата голяма дъщеря се ожени в чужбина – сподели Петко –  и ние с жена ми често ходим лятно време при нея на гости. Там изкачваме алпийските склонове по въжена линия.

– Навярно е много красиво да се гледа от лифта? – подметна Станчо.

– Гледката е възхитителна, – каза възторжено Петко. – Под нас изплуват чудесни килими от цветя с неземна красота.

– Да, но след няколко месеца всички тези цветя се погребват под дебел слой сняг, – засмя се Станчо.

– Но нали именно снегът им помага да израснат отново, – бурно реагира Петко, – защото тези бели кристалчета напоява земята с вода и запазва кълновете им от зимните виелици.

– Забележи, нашите бремена приличат на този сняг, – философски отсъди Станчо. – До идването на пролетта, цветята запазват красотата си под снега.

Странни старци, още е лято, а те говорят вече за сняг….

Който има уши нека слуша, но и да поразсъждава малко.

Дъждът спираше за малко своя ход, а след това с нова сила се изливаше безмилостно върху минувачите по улицата.

В такова време е много трудно да останеш сух, дори и чадър да носиш. Обувките ти обилно напоени с влага жвакаха като жабешки хор.

Мария се прибра и бързо се преоблече. От хола се чуваше равномерния глас на майка ѝ, която вероятно пак разказваше нещо на малките. Изглежда бе много интересно, защото не се чуваше никакъв шум.

Мария открехна леко вратата и чу спокойния глас на баба Стойна:

– Първоначално птиците били без крила. След това Бог им направил такива и ги сложил пред тях с думите: „Елате, вземете това бреме и го носете на гърба си“.

Птиците били с прекрасна окраска и имали мелодични гласове. Когато пеели, перата им преливали в разноцветни багри на слънчевата светлина. Но тогава те не можели да се издигат високо в небето.

„Нима трябва да носим това бреме на гърбовете си?“ – смутили се птиците.

След като преодолели нерешителността си, взели в клюновете си товара и го сложили на раменете си, за да го носят.

Известно време бремето им изглеждало много тежко и им било трудно да го носят. Но с течение на времето, тъй като продължавало да бъде на раменете им, то се сраснало с малките им тела, научили се как да го ползват и скоро тежестта се превърнала в истински криле.

Мария пристъпи внимателно към децата, които със зяпнали уста слушаха баба си и тихо каза:

– Ние сме като тези безкрилите птици, а нашите задължения и ежедневна работа, възложени ни от Бога, се превръщат в криле, който ни издигат нагоре.

– Когато разглеждаме и пресмятане нашите бремена и теготи, това ни навява само страх. Но когато ги поемем на раменете си и ги приемем в сърцата си, те се превръщат в криле, – отбеляза баба Стойна.

– Всяка тежест, която приемаме в добро разположение и с любов, се преобразува за нас в благословение, – допълни Мария. – Бог желае предназначения за нас труд да ни бъде в помощ.

Децата обръщаха очи и жадно слушаха ти майка си, ту баба си.

– Ако не желаем да наведем гръб, за да поемем нова тежест, то ние се отказваме от възможността да растем в благодатта, – засмя се Мария.

– Благословено е бремето, което колкото и тежко да ни изглежда, е възложено на раменете ни от Божията ръка, – заключи възрастната жена.

Приказката и поучението бяха свършили, сега беше време за вечеря и всички се отправиха към кухнята.

На пътя имаше локва. Кална и мътна, непривличаща с нищо погледите на минаващите.

Тя си летеше там, гледаше небето и се мечтаеше:

– Колко е красиво небето. Невероятно лъчезарно и синьо е. Ех ако можех като облак да се нося по него.

Мечтите ѝ бяха много смели. За нея да се носи като облак по небето изглеждаше много хубаво.

– Може би тогава би се чувствала по-силна, мощна и влиятелна, – въздъхна локвата..

А защо не? Тя бе смела локва. Не би се спряла пред нищо само и само да докосне небето.

Облакът  съгледа нещастната локва и започна да ѝ се присмива:

– На теб ти е дадено да живееш в калта. Там ти е мястото. Къде си навираш носа във висините?

Изведнъж закона на кръговрата се намеси в тяхната дискусия.

И нещо се промени в живота на локвата и облака. Това стана без избухване на гняв или съчувствие, съпроводено със симпатия, отзивчивост, благоразположение и снизхождение.

В резултат на това локвата се изпари и се издигна като облак в небето. Сбъдна ѝ се мечтата!

А облакът се изля като дъжд на земята и лицето му се опръска с кал.

Внимавайте на къде е насочено вниманието ви!

В крайна сметка там, където е отправен погледа ви, за където копнее сърцето ви, там ще живеете.

Изляха се неспирни летни дъждове. Водата немилостиво се изливаше на земята в безпощаден поток.

Лео бе с романтична душа, способен на дълбоки преживявания, истински мечтател. Неговата стихия бе поезията.

В своето въображение той виждаше не потоците дъжд, а нещо съвсем друго. Безбройни прекрасни цветя, които скоро ще пробият влажната земя с неописуема красота и ще напълнят въздуха със своето благоухание.

Лео пише своите песни, влагайки музиката, която чува в бушуващата природа.

–  Като гледам непрестанния дъжд, – каза си Лео, – си представям човек, който се намира под ударите в живота и си казва: „Какво лошо време ме намери. Върху мен се изсипа град от изпитания, които са отвъд силите ми. Заляха ме разочарования. Завинаги бяха смазани и унищожени най-добрите ми планове. Вълни от скръб наводниха живота ми. Сърцето ми трепери от нетърпима болка. Едва ли някой би се усъмнил, че потоците от притеснения и неволи заляха душата ми!“

Той въздъхна дълбоко и продължи разсъжденията си:

– Грешиш, човече, – извика Лео, – друже мой. Не дъжд те вали, а върху теб се изливат благословения. Не се съмнявай в Словото на своя Баща. Това лошо време носи със себе си такова благоухание и неописуема красота, които по-рано са се проявявали в твоя спокоен и не изпитал мъка живот.

– Всеки действително виждаш дъжда, – намеси се влизащият баща на Лео. – Но нима не вижда цветята? Човек е опечален от изпитанията, но Бог вижда нежните цветя на вяра, които се проявяват в живота му под ударите на тези изпитания.

– Но, татко……

– Ние се стараем да избегнем тези изпитания, продължи баща му. – Но Бог вижда нежното съчувствие, които се зараждат в нашата душа, към други страдащи.

– Татко, сърцето ни се свива под тежестта на голямата ни мъка, но Бог вижда, че тази болка ни прави по-задълбочени и по-богати, – смело заяви Лео.

– Сине, не дъжда на изпитанията те застигат. Над теб се изливат нежност, състрадание, търпение и хиляди други дарове на Святия Дух. Те внасят в живота ти такова  духовно обогатяване, което всичките благоденствия и щастия в света, взети заедно, не биха могли да се родят в душата ти.