Изляха се неспирни летни дъждове. Водата немилостиво се изливаше на земята в безпощаден поток.

Лео бе с романтична душа, способен на дълбоки преживявания, истински мечтател. Неговата стихия бе поезията.

В своето въображение той виждаше не потоците дъжд, а нещо съвсем друго. Безбройни прекрасни цветя, които скоро ще пробият влажната земя с неописуема красота и ще напълнят въздуха със своето благоухание.

Лео пише своите песни, влагайки музиката, която чува в бушуващата природа.

–  Като гледам непрестанния дъжд, – каза си Лео, – си представям човек, който се намира под ударите в живота и си казва: „Какво лошо време ме намери. Върху мен се изсипа град от изпитания, които са отвъд силите ми. Заляха ме разочарования. Завинаги бяха смазани и унищожени най-добрите ми планове. Вълни от скръб наводниха живота ми. Сърцето ми трепери от нетърпима болка. Едва ли някой би се усъмнил, че потоците от притеснения и неволи заляха душата ми!“

Той въздъхна дълбоко и продължи разсъжденията си:

– Грешиш, човече, – извика Лео, – друже мой. Не дъжд те вали, а върху теб се изливат благословения. Не се съмнявай в Словото на своя Баща. Това лошо време носи със себе си такова благоухание и неописуема красота, които по-рано са се проявявали в твоя спокоен и не изпитал мъка живот.

– Всеки действително виждаш дъжда, – намеси се влизащият баща на Лео. – Но нима не вижда цветята? Човек е опечален от изпитанията, но Бог вижда нежните цветя на вяра, които се проявяват в живота му под ударите на тези изпитания.

– Но, татко……

– Ние се стараем да избегнем тези изпитания, продължи баща му. – Но Бог вижда нежното съчувствие, които се зараждат в нашата душа, към други страдащи.

– Татко, сърцето ни се свива под тежестта на голямата ни мъка, но Бог вижда, че тази болка ни прави по-задълбочени и по-богати, – смело заяви Лео.

– Сине, не дъжда на изпитанията те застигат. Над теб се изливат нежност, състрадание, търпение и хиляди други дарове на Святия Дух. Те внасят в живота ти такова  духовно обогатяване, което всичките благоденствия и щастия в света, взети заедно, не биха могли да се родят в душата ти.

Облаците изсипаха тежкия си товар на земята. Градините и полята обилно се напоиха с влага.

На някои места едри заледени топчета опустошиха трудът на много люде. Воплите им за изгубения урожай, не оставаха равнодушно нито едно човешко сърце.

Дядо Таньо се радваше на изобилието от влага. Неговият взор докосваше всяко стръкче в градината, което изобилно напоено, протягайки се нагоре към слънцето, оформяше първия си плод.

Тодор вървеше редом с дядо си и непрекъснато сочеше с ръка:

– Дядо, виж колко е мъничко, а вече е образувало такава малка краставичка!

Двамата, дядо и внук, се наслаждаваха на плодородието, което бе загатваше от всяко освежено от дъжда растение.

– Тодоре, погледни как изобилно се изля този дъжд, също като Святия Дух на Педесетница – празник, който ще честваме утре.

– Вярно, бях забравил, – смути се момчето.

Изведнъж Тодор затаи дъх и бавно попита стареца:

– Дядо, а защо Святият Дух не е бил даден  преди смъртта и Възкресението на Христос?

– Първо, защото нашият грях ни разделя от Бога и той трябва да бъде изкупен, – започна да обяснява възрастният човек. – Второ, защото Святият Дух ни е даден, за да се приобщим към Разпънатия и Възкръснал Христос.

– Дядо, нали ние сме създадени от Бога, за да Го познаваме и да се веселим в него завинаги. Да бъдем едно щастливо семейство, главата на което е сам Бог.

– Да, но ние сме отпаднали от своето предназначение заради греховете си и се нуждаем от спасение. Грехът има две страни – вина и увреждания в самите нас.

– Така е, – съгласи се Теодор, – ние сме виновни за извършените грехове и беззакония, които продължаваме да извършваме. А това е отвратително в очите на Бога. Всеки от нас ще застане пред Божий съд, който непременно ще го осъди.

– Но по-лошото е, че ние сме изкривени, – поклати глава дядо Таньо, – силно е повредена истинската ни природа. Подчинени на греха, се стремим към нови беззакония, а това ни прави неспособни и нежелаещи да поправим живота си.

– Като грешници ние се нуждаем от Божията помощ за да коригираме живота си, – каза Теодор.

– Но ние не можем да общуваме с Бога, заради осъждението, тегнещо над нас поради греховете ни, – махна с ръка старецът. – За това безизходно положение, никой не ни е виновен, сами сме си го докарали.

– Бог ни спасява чрез Исус Христос. Безгрешният Божий Син умря за нашите грехове. Щом получим прошка и помирение с Бога, получаваме всичко необходимо, за да поправим живота си.

– Но има и друга причина да ни се даде Святия Дух след смъртта и Възкресението на Христос, – подхвърли  дядо Таньо.

– И каква е тя? – нетърпение искреше от очите на Теодор.

– Святият Дух е даден, за да ни доведе до Христос, да ни приобщи към новия живот с Исус и да ни помогне да пребъдваме в Него. Всичко, което Святият Дух прави, е съсредоточено върху Исус Христос.

Топъл слънчев лъч проби облаците и огря растенията, от които се очакваше да принесат „кой стократно, кой шестдесет, кой тридесет“.

Вратата леко се отвори и Милен влезе угрижен. Той бе навел глава. Достатъчно бе да го погледнеш, за да разбереш, че нещо го измъчва.

Дядо Димитър видя тъжната физиономия на внука си и попита:

– Милене, какво се е случило с теб?

Момчето вдигна тъжните си очи към дядо си и каза:

– Какво мога да направя, ако моят приятел Велко казва, че няма Бог?

– Първо, трябва да разбереш защо го казва, – каза старецът. – Ако той иска да се заяде с теб, просто да ти каже нещо гадно, само защото знае, че ти вярваш в Бога, по-добре го попитай: „Нима искаш да се скараш с мен? По-добре да не говорим повече за това и да си останем приятели“.

– А ако той се опитва да докаже, че няма Бог?

– Тогава бъди готов да защитаваш вярата си и приведи сериозни аргументи за това.

– А дали ще мога? – в гласа на Милен се долови липса на храброст.

– Може това да е още една прекрасна възможност за теб, – опита се да го окуражи дядо му. – Вероятно никой до сега не е говорил с твоя приятел за душата му, за нейното безсмъртие, за Бога, за любовта Му и за това сега те предизвиква към такъв разговор.

– И какво трябва да правя тогава?

– Отвори сърцето си и говори за Бога, това което знаеш за Него и го кажи както можеш, – посъветва го дядо Димитър. – Твоята вяра може да се окаже заразителна.

– А ако той се надсмива над Бога, какво да правя?

– Ако прави това, е все едно да плюе на небето, – засмя се старецът. – Според закона за гравитацията, плюнките ще паднат върху него. Няма да може да достигне до Бога, а сам себе си ще оплюе.

– А какво да му кажа?

– Нищо. Просто се помоли за него: „Боже прости му! Той не знае какво прави!“

– И само това ли?

– Ако това момче ти е близък приятел, можеш да му обясниш, че Бог за теб не е някаква абстрактна идея, – обясни дядо Димитър.

– За мен Бог е като приятел и баща, – каза възторжено Милен. – Затова като Му се присмива, мен ме боли.

– Тогава му кажи: „Аз не издевателствам над теб за нещо, което ти е скъпо! Защо тогава постъпваш така с мен?“

Милен се бе почувствал като в обкръжен лагер, за това и питаше как да противостои срещу тази обсада.

Ние винаги ли сме готови с леко сърце да разкажем на всеки за „нашата надежда“, без да се срамуваме от думите на Господа „в този прелюбодеен и грешен свят“?

Слънцето печеше силно. Добре, че подухваше лек ветрец, та жегата не се усещаше. Истинска прохлада се усещаше само край реката.

Лозан бе навел глава. Той бе подпрял гърба си на една бреза. Мрачни мисли бяха стегнали сърцето му като в менгеме.

– Сава ми е най-добрият приятел, – въздишаше тежко той. – Как можа да го каже? Нима не разбира, че по този начин може да ме нарани жестоко? Не, той мисли само за себе си. За него аз съм нищо и може да ме мачка, както си иска. Ще му дам да се разбере!

Лозан въодушевен от мисълта за отмъщение, бързо закрачи към дома си. Зверското отражение върху лицето му, караше хората, които го срещаха, да се отдръпват от него с някаква тревога в сърцата си, казвайки си:

– Този нещо не е наред!

– Дано не направи някоя беля!

Но никой не го спря и не го попита за нищо.

Лозан изведнъж промени посоката си на движение и тръгна към дядо Димо. Той много уважаваше стария човек, който не веднъж му бе помагал и го бе съветвал.

Когато дядо Димо видя мрачното лице на Лозан усети, че нещо не е наред, но предпочете да изчака младежът сам да изкаже болката си.

– Дядо Димо, – започна направо Лозан, – днес Сава, най-добрият ми приятел, ме обиди безмилостно. Решил съм да му отмъстя.

Старецът го погледна тъжно и започна да го увещава:

– Не бива, сине, да правиш това. Сам Бог казва: „На Мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние“.

– Та ти не знаеш как той ме нарани! Не, ще му отмъстя! Няма да чакам друг да прави това вместо мен.

Като видя старецът, че не може да убеди с нищо обидения, предложи:

– Хайде да се помолим!

Все още огорчен, макар и неохотно, Лозан се съгласи.

– Боже, – започна молитвата дядо Димо, – ние нямаме повече нужда от грижата Ти за нас. Искаме сами да отмъщаваме на този, който ни е наранил….

Когато Лозан чу тези думи, изтръпна. Очите му се напълниха със сълзи и той тихо каза:

– Господи, прости ми! Няма да отмъщавам повече на никого, независимо колко ме е наранил или огорчил. Оставам всичко в Твоите ръце, нека бъде волята Ти.

Докоснато от Божията ръка, сърцето на Лозан, което бе изпълнено с огън и жупел, готово да се саморазправя с наранили я го, изведнъж отстъпи.

Слънцето печеше приятно. От обилните дъждове цветята сияеха в своята свежест. Усещаше се дъхът на пролетта. Птиците озвучаваха простора още рано сутринта със звучните си песни. Всичко се бе приготвило за празника – природа и людете.

Богослужението в малката църква бе свършило и хората усмихнати и въодушевени се готвеха да се пръснат по домовете си, където празникът щеше да приключи на отрупаните с ястия трапези.

– Победата на Христос над смъртта не е само духовна, – каза Камен, който заедно с приятели излезе от църквата, – но и физическа реалност.

– Какво имаш в предвид? – попита Стефан.

– Исус Христос наистина възкръсна с тяло, заради спасението на човеците, – започна да обяснява Камен. – С Неговото възкресение смъртта загуби своя необратим характер.

– И за тези, които са повярвали в Христос, – бързо допълни Калоян, – им се отваря вратата към Божието царство.

– Днес света прилича на онзи неразумен богаташ, които искаше да строи още хамбари, за да прибере богатата си реколта, – засмя се Явор.

– Комфорта, успехът, по-дългият живот на земята са станали основни ценности в човешкото ни битие, – съгласи се Петър.

– Колко често потопени в суматохата и безпокойството на ежедневието, – обади се Трифон, – не ни достига духовна бдителност, за да разпознаем преобразяващата сила на Божието присъствие в нашия живот.

– За това е Великден, – извика възторжено Камен. – На този ден самият въздух е пропит от несравнима радост, любовта и милостта на Бога се излива като водопад над всеки човек.

– Изпитвайки тържеството на този светъл празник, – каза Явор, – ние сме призвани не само на думи и но и на дела убедително да свидетелстваме за този велик дар, който хората са получили чрез Възкръсналия Господ Исус.

– Да подарим любов, да окажем внимание на близките си. Нека направим нещо за тези, които се нуждаят от помощ и утеха, – предложи Калоян.

– Точно тогава ще имаме благодарни сърца и ще се прославя повече Възкръсналият от гроба Спасител, – уточни Петър.

– Ние сме наследници на случилото се Възкресенско чудо, за това се наричаме синове и дъщери на Всевишния Бог, Който явява своята любов, загриженост и милост чрез нас на останалите, които още не са Го познали, – заключи Явор.