В Япония през юли 2015 г. е отворил врати първият робот хотел Henn-na, в който гостите се обслужват от андроиди – човекоподобни роботи.

Хотелът се намира в близост до град Нагасаки, в парка „Huis Ten Bosch“.

Три андроида под формата на красиви момичета в униформа поздравяват гостите.

Роботите общуват с посетителите на четири езика – японски, китайски, корейски и английски.

Своите емоции те изразяват с погледи, жестове и усмивка.

Реални хора в хотела са само 10 човека.

Четири електронни служители работят като портиери и пренасят багажа.

Един робот отговаря за настаняването, а няколко други поднасят кафе и чистят.

В хотела има 72 стаи. Цена за двама в стая е 7000 йени.

Виктор беше голям пакостник. Той седна на масата, за да напише писмо до Бога.

Наближаваха празници, а и той като всяко момче искаше да получи нещо, но не какво да е.

Започна бавно да изписва буквите върху листа:

„Мили Боже, тази година аз се държах добре …..

Виктор се замисли малко. Осъзнаваше, че лъже, за това смачка листа и го хвърли в кошчето. Взе нов лист хартия и отново започна да пише:

„Мили Боже, през тази година аз се държах добре почти винаги …..

Виктор отново се замисли и смачка листа. Огледа се и забеляза, че майка му не е в стаята. Тогава взе статуетката на Дева Мария, скри я в една голяма кърпа и отново седна на стола да пише:

„Мили Боже, ако искаш още веднъж да видиш майка Си …..

След това започна да описва какви подаръци желае с надеждата, че неговият „шантаж“ ще успее.

Във възприятията на хората от различни култури и езици червените, сините, зелените и други цветове съответства на дължини на вълните, които се различават съвсем малко.

Само жълтото е постоянно почти навсякъде.

Въпреки това, идеята за чисто жълто, може да варира в зависимост от сезона.

Участниците в експеримента, учените в Университета в Йорк, били поставени в абсолютна тъмна стая. Поискали от тях на специално устройство да изберат „истински“ жълт цвят. Експериментът бил повторен през зимата и лятото.

Осреднените резултати били различни. Причина за това вероятно са били сезоните изменения на цветовете в околната среда.

Това в една отвратителна бяла стая. Уж се говори за по-добро отношение към болните, но болниците продължават да бъдат в ужасно антисептично бяло.

Явно в медицинското обслужване не се прилагат изследванията потвърждаваща, кои цветове успокояват. Това е един „безличен“ подход към лечението, архитектурните решения и отношението към болката и паниката на болните.

Сотир и Милена вечеряха с болничната храна. Това бе някакво месо плувнало във воднист кафеникав сос, клисав грах, пръснат върху коравото като камък пюре от картофи и парчета ябълка, които бяха загубили цвета си.

Подобна храна обясняваше разнообразието от бисквити и чипс разхвърляни по леглото.

Милена се беше поизправила. На най-неудобните места от тялото ѝ стърчаха тръбички, а Сотир беше издърпал стола и използваше леглото ѝ за маса.

– Искаш ли нещо да ти донеса? – попита Сотир.

– Не се притеснявай. А ти как се оправи днес? – попита на свой ред Милена.

– Добре, – изломоти Сотир, явно не искаше да споделя за разправиите в работата си.

Той я наблюдаваше и забеляза колко бе отслабнала. Би дал всичко за да се размени с нея, за да не я гледа как се измъчва и гърчи ден след ден.

Милена сякаш прочете мислите му и тихо пророни:

– Съжалявам, – искаше да добави, „че ти причинявам всичко това“, но замълча.

– Какви ги говориш? – Сотир не можеше да се отърси от мисълта, че тя е в това ужасно състояние заради минали негови дела. – Да не би ти да си виновна за всичко това?

– Как ще платиш за операцията? – попита Милена, въпреки че знаеше каква огромна тежест е това за него.

– Не се притеснявай.

– Спестяванията ни са на привършване, – Милена с мъка прикри отчаянието си в гласа.

– Ти мисли само за това как ще оздравееш и ще се оправиш, – нежно каза Сотир.- С финансовия въпрос се заемам аз, не се притеснявай.

Стомахът му се бе свил на топка от безпокойство. До сега през всичките години, докато бяха заедно, той не я бе мамил в нищо, но сега само за няколко минути изрече две лъжи:

– Прическата ти е супер. … А тази ли? Тя изобщо не е по красива от тебе, – каза Сотир, когато двамата разглеждаха едно списание.

– Мили, – Милена му се усмихна по начина, с който сгряваше душата му.

– Да?

– Всичко ще се оправи, – И макара тя да вярваше в това искрено, Сотир не можеше да се отърси от страха, че най-лошото им предстои.

След като Ростислав му съобщи новината, имаше чувството, че нещо в него се скъса. Не можа да удържи сълзите си и те започнаха да се изливат в неспирен поток.

Владо трябваше да се справи с болката и мъката си, не искаше майка му да го види разплакан. Той знаеше, че тя очаква от него подкрепа.

– Владо, – повика го майка му, когато той влезе в стаята.

– Майко, минавали сме през толкова много неща, нима сега ще се предадем? Винаги сме успявали. Колко пъти си била до мен и си ме насърчавала. Аз няма да се предам, очаквам от теб същото. Ще победим тази болест – Владо хвана майка си за ръце и я погледна в очите – заедно.

Майка му усети сила в думите на сина си.

– Има и други доктори, – каза тя, някак неуверено.

– Именно, – въодушеви се Владо. – Ще намерим най-добрия за твоя случай.

– Чувала съм за различни лечения, но много от тях не са одобрени …

– Ако е нужно ще ги изпробваме всичките.

Двамата усетиха, че намират сили в оптимизма на другия.

– Билкари, ултрамодерни методи, източна медицина, ….. – каза майка му иронично.

– Поуплашихме се, – усмихна се Владо, – но ще опитаме всичко заедно.

Възрастната жена в леглото се заливаше от смях. Тази вълна от радост заля и Владо, и той се почувства по-добре.

– Каквото е необходимо, – вече по-сериозно каза майка му – ще го направим заедно.

– Амин, – добави Владо.

Въпреки цялата еуфория съществуваше голяма вероятност Марта да не оцелее. Тя не бе много възрастна, въпреки, че косите ѝ бяха побелели. Винаги досега се бе разбирала с децата си, които отдавна бяха пораснали и излетели от бащиния дом. Владо бе любимецът ѝ, за това когато се случи това, тя поиска първо него да види.

Ракът се бе разпрострял из цялото ѝ тяло, бе засегнал много органи и надеждата, че ще го победи бе съвсем нищожна.

– Ами ако …..,  – прехапа устни Марта.

Владо я разбра и изригна като вулкан:

– Никакво ако, не се предавай, – каза го така твърдо, сякаш думите му можеха да я излекуват.

Марта забеляза тревогата в очите на сина си и тихо каза:

– Всичко ще се оправи, – тя докосна с пръсти кръстчето на врата си. – Дори да …… пак ще бъдем заедно.

– Не говори така!  – изкрещя внезапно Владо.

Веднага съжали за избухването си. Той бе превърнал страха си в гняв и го бе насочил към човек, който много обичаше.

Марта стисна ръката му. Погледна към прозореца по който чукаха едри капки дъжд. Всичко навън беше сиво и черно.

– Как мислиш, – топла усмивка се разля по лицето на Марта, – как ли е там горе?

– Убеден съм, че всичко там е прекрасно, – едва пророни Владо, скрит в прегръдката ѝ.