Колко често празнувайки Цветница, забравяме за смисъла на празника!? Както всичко в живота ни лесно и невидимо се трансформира в обичай, обряд или ритуал, над който не се замисляме прекалено много.
Какво става, когато в този ден приветстваме Исус, влизащ в Светия град на осле? Матей свидетелства, че тогава градът се е потресъл, а когато ние извършваме този ритуал, нещо потрепва ли в нас? Или изпълнявайки го с чиста съвест се прибираме по домовете си?
Поради това, че сме го превърнали в непонятен ритуал, много хора са се отдалечили от християнството. Нима само вярващите трябва да знаят, защо се прави така?
За това нека да се постараем, да си спомним, да вникнем и да се вгледаме в това, което е било тогава, за да разберем, какво се прави и какво може да се постигне днес.
Христос провъзгласи идването на Божието царство. Какво е Божието царство? Победата над злото, победата на доброто, светлината и любовта, пълнота на знание, радост и мир в Светия Дух. Това е царството на всички онези, които знаят, приемат Христос и възможността за друг живот – живот триумфиращ над злото и омразата, над разделението и разпадането, и най-накрая над самата смърт.
Мнозина са повярвали в Христа и са го последвали, но все още не са разбирали Неговото учение за Царството до края. Всички те изглежда, както твърде много сега от нас, не разбират, че Христос говори за неземния свят, смятайки че ще дойде някакво тайнствено „след“, но тук и сега ще продължи да управлява злото, грубата сила, омразата и ще се осъществява борба на „всички срещу всички.“ Дори и днес враговете на религията казват, че християнството винаги е преподавало помирение със злото и несправедливостта в тази свят, обещавайки  блаженство в бъдещия свят.
В отговор на това, празникът на влизането на Исус в Ерусалим е светъл и радостен. Хората по онова време са смятали, че Ерусалим е Светият град, където ще бъде Божието царство и Бог ще победи. И Христос изпълни тази вяра, сякаш искаше да каже: „Да, тук и сега, на земята, в нашето време и пространството започва победата на светлината над мрака, отваря се Божието царство!“

Когато преминаваме през сериозни изпитания, ние питаме Бога: „Защо?“
Чарлз Хембри е отбелязъл: „по време на тежки изпитания ние трудно разбираме смисъла на това, което става с нас и тогава започваме да се съмняваме в чесността и верността на Бога, независимо от това, че тези моменти могат да породят най-доброто в живота ни“.
Александр Ноуел веднъж е казал: „Бог ни утешава, не само, за да бъдем утешени, а и за това да утешим другите“.
Огледай се наоколо. Безброй много хора чакат нашето утешение. Ние можем да ги утешим не само, когато са загубили близък, но и в всекидневното им униние, което доста често се прокрадва в живота.
Един от спътниците на Павел в мисионерските му пътешествия е бил Варнава. Неговото име означава „син на утешение“.
Ще станеш ли Варнава за някой от съседите си?

Нерешени емоционални проблеми на родителите се предават на децата и то в доста по-сгъстени краски. Това прехвърляне става чрез внушение от родител на дете в ранна детска възраст под формата на скрити поръчки, неявно формулирани думи или действия …
„Ти си толкова срамежлив и толкова тудно се общува с теб“. „Ти не си като останалите“. Чрез такива и подобни фрази родителите наблягат на детето: „Не принадлежи“.
Смисълът на всичко това може да се тълкува така: „Недей да принадлежиш на никой друг, освен на мен. Ти си изключителен“.
Причината за това поведение на родителите е, че те се страхуват да общуват с други хора. Човек, който се подчинява на този натиск, се чувства като чужденец сред хората и затова несправедливо го смятат за саможив и затворен.
Чувството „отделен от всички“ ще тегли човека към родителите му, тъй като сред другите хора му е „студено и самотно“.
Всеки може да се отърси от това, ако участва в група, пред която е възникнала някаква опасаност. В борбата на групата да оцелее, възниква чувството на солидарност и другарството ще заместви преживяванията в детството.

Днес науката потвърждава това, което Библията е учила много отдавна, че между съзнанието и тялото на човека съществува тясна връзка.
Но съществува тясна връзка между психическото и физическо здраве, от една страна, и нашето духовно здраве от друга.
Чувството за вина, страх, завист, огорчение, вътрешна празнота, бягство от реалността, тези и безбройно много други проблеми са болест на духа, пораждащи се от заразата на греха. Те подобно на отрова, унищожават нашата душа и тяло.
Когато Христос влезе в живота ни, Той ни избавя от вината, освобождава ни от страховете, дава ни любов към ближния, разкрива ни смисъла на живота.
Неговата радост и мир неутрализират отровата на греха, донасят ни емоционално и физическо изцеление.
Означава ли това, че нашите емоционални и физически разстройства ще изчезнат напълно? Не е задължително. Но подобно на чист източник, сърдечният мир от Бога очиства и освежава душата и тялото.

Стела видя баща си седнал на масата да играе шах с Миро. Тя ги наблюдаваше няколко минути. Баща ѝ направи зле обмислен ход и застраши важна фигура, но Миро незабавно я взе.

– Стела, май трябваше да поискам съвет за следващия ход от теб, – някак примирено каза баща ѝ. – Ти по-добре би се справила от мен. Изглежда е от виното, замая ми се главата и не мога да мисля.

Тук ставаше дума само за шаха. Стела много добре знаеше, че баща ѝ носи много на вино, а и играта можеше да бъде спасена.

– Ако искаш, може Стела да те замести, – предложи великодушно Миро.

Възможностите на Стела  в шаха бяха скромни. Баща ѝ знаеше това, но стана и ѝ отстъпи мястото си. След това повлече крака към вратата и махна за довиждане на младите.

Изучавайки шахматната дъска, Стела набеляза стратегия, чрез която смяташе да защити територията и фигурите си.

Всяка от фигурките на шахматната дъска беше гравирана с дребни детайли. Виждаха се мантии, ризници и лица със човешки черти.

– Прекрасен комплект, – отбеляза Миро, след като забеляз как Стела оглежда фигурите. – В къщи имаме един издялан от дъб и орех, но той не е така добре изработен. Този от слонова кост ли е направен?

Стела кимна с глава.

Миро побурна с пръст своя цар.

– Ти си на ход, Стела.

Тя вдигна пешка, войн украсен с резбован щит и шлем. Миро потропваше с пръсти, докато я наблюдаваше. Стела видя шанса си, премести пешката, за да плени офицера му.

Миро мълчаливо повдигна едната си вежда. Той плъзна един топ от задната редица и го постави между царицата и офицера ѝ. Този единствен ход застрашаваше двете ѝ фигури. Тя не бе предвидила това.

Стела се намръщи. Ако премести едната фигура извън опасността, той ще да ѝ вземе другата. Тя се надвеси напред и огледа дъската. После грабна царицата си, взе неговия топ и погледна тържествуващо към Миро.

Той снизходително наклони глава и вдигна нерешително ръце от шахматната дъска. После взе коня си, скрит между пешките ѝ и един офицер и грабна царицата ѝ.

– Внимавай, – промърмори Миро, – Понякога един скромен войн може да направи бърз ход, за да завладее царицата.

– Доста дръзки думи, – скръцна със зъби Стела.

Тя съсредоточи вниманието си към дъската, а Миро се облегна назад в стола си. Стела осъзнаваше, че падането на царицата, отслаби много позициите ѝ.

– Внимавай, погрижи се за царя си, – учтиво я предупреди Миро.

Стела видя опасността и пребута една пешка, за да защити царя си, но това беше напълно безполезно. Скоро нейния цар беше пленен.

– Да изиграем още една игра, – предложи Миро.

Стела блъсна фигурите и стана. Нямаше повече смисъл да играят. Тя не обичаше да губи, дори и когато осъзнаваше, че е по-слаба. Но Моро беше търпелив и чакаше, рано или късно тя щеше да стане негова жена.