Днес беше кошмарен ден. Всичко вървеше наопаки. За беда шефът на фирмата Генади Славов бе загубил някъде настроението си. Очите му хвърляха огнени искри. А ако някой го погледнеше щеше да го изпепели.

Денис Живаров бе един от най-компетентните сътрудници във фирмата. За нещастие точно в този ден той срещна в коридора Славов.
Генади изсумтя и изкрещя в лицето на Живаров:

– Това отчети ли са? Не можело….. Трябваше да натиснеш Силов по-яко, тази сделка ми бе необходима….

Денис мълчеше. Той разбираше, че каквото и да каже на шефа си, той нямаше да го чуе.

В Славов клокочеше вулкан, който всеки момент можеше да изхвърли огнен гняв и да помете всичко наоколо.

– Некадърник, – Славов доближи лицето си до това на Живаров. – От днес не те искам тук, премести се в стаята на онези дребосъци, които изпращам насам натам за дребни поръчки.

Денис разбра. Той не се нуждаеше от повече обяснения.

„Преместват ме от по-висок пост на служба, която няма да ми даде възможност да развия творческия си потенциал“ – въздъхна тежко Живаров.

Денис не изрази възмущението си гласно, нито се възпротиви на Славов, а се премести в стаята на долния етаж.

Минаха две седмици.

Славов едва не се сблъска с Живаров на входа на фирмата.

– Е, как намираш новата си длъжност? – попита Славов.

– Не почтеното и високо място правят човека благороден, – каза съвсем спокойно Живаров. – Достойният и почтен мъж трябва да превърне работата си в уважавана и заинтригуваща. Във всяка дейност трябва да се търси живеца и сърцевината, за да са превърне тя във важна и изпълнена със смисъл.

– Прав си, Живаров, – наведе глава Славов, – сгреших в яда си и те преместих на по-нисък пост. През тези две седмици много ми липсваше твоят съвет и твоето рамо, което ме подкрепяше винаги. Върни се на старата си служба.

Живаров се усмихна и двамата сърдечно си стиснаха ръцете.

Денят бе прекрасен. Слънцето раздаваше топлината и светлината си без да се скъпи.

В близката църква се чуваше пеене. Природата окъпана от скорошния дъжд сияеше, сякаш отразяваше тези песни.

След като службата свърши, пасторът застана на вратата и се ръкуваше с хората, които излизаха от църквата.

Малко момиче мина край него с книга от неделното училище и с корица от Библията под мишницата. Пастирът протегна ръка и се ръкува с него, а след това го попита:

– Мога ли да видя това, което носиш под мишницата?

А в същото време духовният глава си помисли:

„Навярно листовете някъде са се изгубили“.

Отвори празната корица и каза на момиченцето:

– Мило дете, в Библията ти няма нищо, освен обвивката ѝ. Навярно си загубила страниците ѝ някъде?

Момичето без да се смути отговори:

– Не, не съм ги загубила.

– Тогава какво се е случило с тях?  – попита пастирът заинтересовано.

– Всеки път, когато проповядвате нещо от Библията и казвате, че Бог вече така не се движи или че това не е за нашите дни, аз премахвах тази страничка от Библията. Това е всичко, което е останало от Нея, една корица само. Днес ще се избавя и от нея.

Пастирът доста се смути. Него вече не го занимаваше мисълта: „Къде са изчезнали страниците на тази Библия?“, а по-скоро „Какво съм проповядвал?“

Много от нас виждат хора, които просят на улицата, но реагират по различен начин. А знаете ли, че много от тези седящи на улицата, нямат покрив над главата си и разчитат на милостта на минаващите край тях?

Когато времето е топло, тези бездомници все някак се справят, но когато вали или стане много студено, те се нуждаят от топли дрехи, завивки, …., а ние им подхвърляме по някой лев, като по този начин успокояваме съвестта си:

„Е, с нещо помогнах на този човек. Нататък да се оправя сам, както намери за добре“.

Радослав често виждаше едни и същи хора, които увити в дрипите си, просеха на улицата. Той не можеше да остане безучастен към съдбата им.

Още нямаше голям студ и със снега се разминахме, но Радослав реши да направи подарък на тези нещастници.

Имаше куриерска служба, чийто представител можеше да занесе предплатена пратка на кой да е човек, който се посочваше от изпращача.

– Тази куриерска служба ще ми свърши точно това, което искам, – каза си Радослав. – Освен това поръчката мога да на правя чрез интернет и да закупя директно неща от техния магазин.

И младият човек поръча якета, одеяла, дори и спални чували, които куриерът щеше да занесе на бездомниците.

Когато лошо облечените, просещи хора на улицата получиха пакетите бяха приятно изненадани.

– Това за нас ли е?
– Да не би да сте сбъркали получателят?

Те още не можеха да повярват, че някой се бе смилил за тях. Та това беше много повече, отколкото очакваха.

Радостни и щастливи, те благославяха благодетелят си.

Да разнасяш писма съвсем не е обикновена работа, особено когато се отнасяш отговорно към това.

Има толкова много хора, които с нетърпение очакват някой да им пише или да им отговори на писмата. Това е характерно особено за по-възрастните.

Милена беше отговорен човек, тя познаваше всички, на които доставяше писма.

Един ден погледът ѝ бе привлечен от пощенска кутия, която беше препълнена.

– Нещо не е наред, – каза си Милена, – трябва да извикам спасителната служба.

И тя звънна на известния за такива случаи телефон.

Притесненията на Милена не бяха напразни. Вече 12 години тя работеше в пощенската служба и знаеше, че това е пощенската кутия на една доста възрастна жена, много приятна и дружелюбна, която всички наричаха баба Екатерина.

„Може някъде да е заминала, – каза си Милена, – но това е малко вероятно. В петък се изчиства боклука, а днес е понеделник и кутията е пълна. Явно нещо не е наред“.

И наистина преди четири дни 94 годишната Екатерина се  бе подхлъзнала в дома си и не могла да стане. Тя бе викала:

– Помощ! Помогнете ми!

Но никой не я бе чул, а на нея така не ѝ се искаше да умира.

Когато откриха възрастната жена и ѝ оказаха медицинска помощ, Милена се разплака:

– Бях уверена, че си е в къщи.

Сега Милена и Екатерина много по-често се виждат. И техните взаимоотношения са много по-близки в сравнение на тези на държавен служител и човек от общата маса.

Това, че някой е бил наблюдателен и отзивчив, понякога може да спаси човешки живот, а това съвсем не е малко. Днес всеки от нас е жаден за капчица внимание. А когато това внимание е съпроводено със съпричасност, се наблюдава промяна у хората, взаимоотношенията и ситуациите.

Сътрудниците на санитарната служба в Китай намерили дете, чийто родители просто го били изхвърлили на улицата, защото момчето било болно от церебрална парализа.

Добри хора решили да осиновят бебето, независимо, че всички познати ги уговаряли да не правят това и ги молели да не взимат такава тежест върху плещите си.

Приемната майка на момчето е казала, че то едва може да се обслужва, а говора му могат да разберат само тя и мъжът ѝ.

Въпреки всичко тези хора се отказали от доста неща, за да икономисат пари за рехабилитация на момчето.

И двамата мечтаят състоянието на момчето да се подобри и то да може да заеме своето място в обществото.