Цяла вечер Димова седя в библиотеката у дома си. Тя не можеше да прогони скуката и самотата си. Дъщеря ѝ Дора си бе легнала рано, защото бе настинала. Катя, която бе поканила на кафе, в последната минута ѝ се бе обади, че няма да може да дойде, защото внезапно я посетила някаква нейна леля.

Димова обичаше да бъде сред хора, за това тази вечер ѝ стана неприятно, когато остана сама. Настроението ѝ се бе развалило, чувстваше се пренебрегната и изоставена. Поради липса на по-добро, тя пожела съпругът ѝ Стефан да си дойде тази вечер по-рано.

– Къде ли е сега? – питаше се тя. – В последно време бе някак особен.

Звънна в кантората му, но не го намери. Понякога ходеше в Клуба, но когато попита портиера по телефона той ѝ каза:

– Тази вечер изобщо не е идвал, госпожо Димова.

Оставаше само една възможност.

– Сигурно пак е тръгнал към село, – недоволно свъси вежди Даниела Димова. – Не е честно така да ме пренебрегва и щом му се отдаде случай да хуква натам.

Известно време тя пробваше да реши кръстословицата във вестника, но след като не успя, се зае с бродиране. Дребните бодове бързо я умориха. Освен това тя не харесваше този модел. Бе решила да го даде на дъщеря си, за да го довърши.

За да събере мислите си, започна да реди пасианс, но и това не ѝ помогна. Разочарованията тази вечер бяха твърде много и тя се разстрои, едва потискаше растящото чувство за самосъжаление.

И както седеше с картите в ръка, я връхлетяха спомени от миналото в дните, когато бе още неомъжена. Тогава животът бе светъл и безгрижен за нея. Въпреки, че майка ѝ умря рано по-голямата ѝ сестра се справяше със всичко и я подкрепяше. Тогава Даниела бе изпълнена с ведри мисли за бъдещето.

– Изобщо не съм си представяла, че с живота ми ще се случи така, – каза с тъга Димова. – Очаквах толкова много от този брак, а той се превърна монотонно провинциално ежедневие. А сега семейството ми е изправено пред финансова катастрофа. Какво ще правим?

Сълзите премрежиха очите ѝ.

Упражненията по риторика в университета бяха станали причина Даниела да се сближи със Стефан.  Той не беше от нахалните младежи и това ѝ се хареса.

Когато гостуваха на родителите на Даниела, баща ѝ подхвърляше на Стефан:

– Време е, млади момко, да ми изясните вашите намерения относно дъщеря ми.

А към дъщеря си хвърляше многозначителни погледи, които казваха: „В този младеж има нещо, Дани, не го изпускай“

Тя се съгласи да се събере със Стефан, въпреки че не бе нейният тип. Успокояваше се, че ще му помага в издигането му, както в работата, така и в общественото му положение.

Но тази вечер тя скучаеше. Това не бе животът, за който бе мечтала. А сега бе и сама, разкъсвана от самосъжаление и ревност ……

Росица се бе примирила със обстоятелствата. Беше изчезнало и мрачното ѝ настроение. Чувстваше се чиста пред съвестта си.

Бе решила да остане хладнокръвна, каквото и да се случеше.

„Ще бъда спокойна и сдържана, – каза си тя. – За всичко още от самото начало е виновен Запрян. Колко пъти го предупреждавах? Но той не обърна внимание на моите думи. И ето ти сега резултата от това“.

Росица бегло се усмихна:

– Сбогом Хаваи! Дори и на концертите на филхармонията няма да ходя, – изведнъж се усети че говори на глас на диалекта от своя край.

След това Росица се засмя и смело обърна лице към бъдещето.

– Въпреки всичко ще остана лоялна към Запрян. Все пак аз съм му съпруга. Трябва да внимавам да не го нараня с някоя дума. Ще омекотявам упреците на другите като изразявам солидарността си с него. Готова съм на всяка саможертва.

В главата ѝ започнаха да се въртят конкретни планове за издръжка на семейството.

– Първо ще продам бижутата си, – усмихна се тя. – Не, че са много, но на първо време парите ще стигнат за хляб.

Росица не бе от жените, които обичаха да се кичат. Тя можеше да направи още много неща. Въображението ѝ се развихри.

– Мога да отворя малко магазинче за продажба на ръкоделията ми. Или по-добре да отворя малка сладкарница.

Дойде ѝ идея за онези домашни курабийки от пшеничено брашно, които сестра ѝ правеше. Това можеше да се окаже завладяващ и покоряващ специалитет в новото ѝ заведение. Тя непременно ще пише на сестра си да ѝ изпрати рецептата.

Шум от кола на улицата прекъсна мислите ѝ. След малко Запрян се появи на вратата. Той бе радостен, прегърна я и я целуна. Беше блед но бузите му горяха.

– Роси, успяхме, – започна той направо, не можеше да се овладее, – нищо няма да продаваме, – Владо обеща да ни даде пари, докато си стъпим на краката. Никога не съм бил толкова щастлив. Уредих си всички сметки.

Росица гледаше сияещото лице на съпруга си и си мислеше:

„Все още има надежда за Хаваите. И на концерти ще ходя“.

И тя се присъедини към еуфорията на Запрян.

Това е известен ирландски художник. За него е бил направен филма „Моя ляв крак“. Защо крак?

Оказва се, че в детството на Кристи това е бил единствения крайник, който той е можел да управлява.

Браун почти не можел да се движи. Роднините му го смятали за умствено непълноценен. Само майка му вярвала, че синът ѝ има способности.
Винаги разговаряла с него, четяла му книги, показвала му картини, опитвала се да го развива.

И станало чудо. Когато бил на пет години Кристи взел от сестра си парче тебешир със левия си крак и започнал да рисува на пода.

Това още един път доказва, че ако се работи с едно дете, то може да развие способностите си, но ако се изостави дори и здраво дете, то ще изостане с развитието си.

След това Криси постигнал значителен напредък. Научил се да чете, да говори и рисува.

Той живял само 49 години. Кратък живот за здрав човек, но много дълъг и пълноценен за инвалид.

Доброто обучение е полезно нещо, но то не разкрива изключителните способности на децата. Напротив, в редица незабележими ученици често се скриват деца с нестандартно мислене, а понякога и истински гении.

Известният руски учен Дмитрий Менделеев се е родил в многодетното семейство на един гимназиален директор. Той бил най-малкият в семейството, седемнадесети подред. Някои от неговите по-възрастни братя и сестри  починали още в ранната си детска възраст.

В първите гимназиални години за Менделеев ученето не било важно. В бележника му често се срещала оценка „посредствен“.

Младият Дмитрий бил с жив темперамент и бил против „зубренето“. За това не обичал часовете по латински и Закон Божий.

Според собствените му признания, към класическото училище той изпитвал отвращение за цял живот.

Все пак, това не му попречило добре да завърши училище и да постъпи в Педагогическия институт в Санкт Петербург.

В първия курс на института по всички предмети, освен математиката, Менделеев получил оценка „незадоволителен“. Това можело да се обясни със слабото му здравословно състояние, разстроено от климата в Санкт Петербург. Това била причината често да отсъства от занятия.
Но това не попречило на успехите му в бъдеще.

Животът му съвсем не бе лек. Баща му беше учител по природознание в училище. И като син трябваше много да се старае, за да не го излага. Йосиф обичаше науката. Той се стараеше да запомни латинските названия на растенията и животните.

Йосиф и баща му допълнително се откъсваха от света чрез своите хобита. Двамата колекционираха марки, което бе своеобразен начин да пътешестват без да напускат дома си. Те се увличаха по звездите, небесните явления, тревите, дърветата, птиците и всевъзможни насекоми, които набождаха с карфици върху картон.

Случваше да излизат през зимата с лопати, за да изкопаят някое замръзнало в калта на мочурището земноводно. През лятото създаваха изкуствени терени за животни, като ги наблюдаваха и си водеха бележки.

Сестра на Йосиф, Жана му помагаше да събира образците си в буркани. Тя бе научила няколко латински наименования, за да му достави удоволствие.

Жана наричаше земноводните, които събираха „кално създания“, защото когато заваляваха поройни дъждове, те изпълзяваха кални от влажните пукнатини на почвата.

За тези същества дядо им разправяше:

– Според монахините тези кални създания са посланици на грешните души. Те са изпратени от самия дявол. Адът гъмжал от тях.

През това лято Йосиф и баща му изкопаха с лопати и кирки дълбоко езерце в задния двор. Годината беше доста влажна и ямата се напълни бързо с вода.

По край брега на новия водоизточник засадиха върби и тръстики. В езерцето добавиха жаби и саламандри, които пренесоха с кофи.

Но Йосиф бе силно разочарован:

– Къде изчезнаха саламандрите? Дори и да намеря някой, не мога да наблюдавам дейността му.

Една вечер Йосиф задигна комплекта на баща си за дисекция. Картонената кутия съдържаше скалпел, пинсети, карфици, предметно стъкло, шишенце с хлороформ и тампони. На капака ѝ имаше диаграма на разрязана жаба, върху която бяха обозначени вътрешните ѝ органи.

Баща му мразеше дисекциите.

Йосиф внимателно подреди инструментите на перваза. Извади изпод леглото буркан, в който имаше тигров саламандър.

Жана му светеше със свещ. Йосиф сряза корема на саламандъра и разкри лепкавата каша от вътрешностите. Виждаха  се плетеници от тръбички, пълни с прозрачна слуз.

– Тъкмо се е канел да си пусне сперматофора – капсула със сперматозоиди, – каза със страхопочитание Йосиф, докосвайки някаква малка бучица.

Зад вратата се чуха стъпки. Жана бързо духна свещта.  Баща им влезе и строго каза:

– Никакви свещи! Може да стане пожар. Жана, дай я!

Тя му я подаде неохотно.

– Излизайте веднага от там и си лягайте, – нареди баща им.

На другата сутрин Йосиф откри, че саламандъра е оживял. Размотавайки вътрешностите си животното се бе опитало да избяга, въпреки че Йосиф бе забол с карфици частите му към мекото дърво на нощното шкафче.

Следата водеше към перваза, където саламандърът притиснал муцуната си към мрежата бе умрял.

Този ден Йосиф зарови кутията с инструментите заедно със саламандъра. Докато затрупваше с пръст посивялото телце, тежко въздишаше, но нищо не каза.

На Йосиф му трябваше цяла година, за да изрови инструментите и отново да се заеме с дисекция на животните.