Надя се разходи с майка си, а после двете тръгнаха към къщи. Малко след това се прибра и Таня от училище.

След обяд двете момичета се скараха. Майката скочи да ги „разтървава“. Позната история нали?

Вечерта Слави, бащата на Таня и Надя, се върна от работа. Момичетата му разказаха за неприятностите си и той ги успокои. Той умееше много добре да прави това.

И отново в дома имаше любов, смях и игри.

Но Таня беше тъжна. Тя няколко пъти погледна към майка си, сякаш искаше да ѝ каже нещо.

– Таня, искаш ли да си поговорим? – попита майка ѝ.

– Да, мамо.

Таня затвори вратата на стаята. Двете дълго седяха и мълчаха. Очите на Таня се напълниха със сълзи.

– Кажи ми, – помоли я майка ѝ, – какво те измъчва?

– Мамо, ти знаеш, че аз много те обичам ….но ти не беше права…. Мога ли да ти кажа, че ти сбърка?

– Можеш, Таня.

– Когато се скарахме със Надя, ти дойде и ни каза да прекратим и да отидем бързо в кухнята. Дори не попита какво се е случило. Надя ми се изплези, а аз бях толкова разстроена. Исках да ме прегърнеш, а ти се ядоса.

Майката прегърна Таня и каза:

– Прости ми, Таня.

– Мамо, нали не ми се обиди, че ти казах това? Отдавна исках …., но се страхувах да не те разстроя. Ходих в църквата и там всичко разказах на Бога. Сега ти казах и на теб, и ми стана по-леко.

– Не, мило дете, не съм се обидила. Просто ме боли, че бързо съм забравила как аз бях в детството си….. Плачех за това, че моите родители бяха постоянно на работа и нямаха време за мен. Много често обливах със сълзи плюшеното си мече. Тогава обещах, че с моите деца няма да бъде така. Благодаря ти, Таня, ти много ми помогна. Бих искал да знаеш, че ти, сестра ти и баща ти сте най-важните за мен и бих искала да сте щастливи.

После двете дълго седяха, плакаха и си говореха.

Зад вратата се чуваха гласове и множество стъпки. В стаята шумно се втурнаха няколко ученички. Те видяха Дима да лежи и започнаха глупаво да се суетят около нея. Някой ѝ постави термометър, а друга я покри с одеяло.

– Катя, – каза Рени, – тичай за лекар! Мая, намери майката ѝ! Васке, извади термометъра! Колко е? 41 градуса! Ужас!

Майката на Дима дойде, но на дъщеря ѝ бе толкова лошо, че не можеше да говори. Катя сложи в устата ѝ хапче и каза:

– Глътни го, сестрата от поликлиниката го изпрати. Лекарят вече си беше отишъл, днес нали е събота.

Дима с отвращение изплю лекарството и заплака от болка. Тя чувстваше тежест в цялото си тяло.

Всички си тръгнаха. Катя излезе последна и каза на майката на Дима:

– Ще остана при Дима, идете спокойно на работа тази нощ и не се притеснявайте за нея.

Дима чу страшен звън. Стана ѝ много лошо…

Майка ѝ сложи на главата мокра кърпа, но тя я хвърли и започна да се мята в кревата. Чаршафите я изгаряха, възглавницата беше като нажежена.

В стаята  се появи светлина, ярка и в същото време мека и нежна. Вълни на спокойствие обляха Дима.
–  Мамо! – неочаквано силно извика тя. – При нас е дошъл Исус.

Тя се досети, че е Той, въпреки че доскоро нищо не искаше да чуе за Него.

Майката се доближи до дъщеря си и се разплака:

– Детето ми, така ти се струва преди смъртта, ти умираш!

А сиянието ставаше все по-ярко,  някак тържествено и в светлина още по-ясно изпъкваше образа на Христос. Дима имаше чувството, че образът е жив и я гледа с кротките си и добри очи.

– Мамо, Сам Бог е тук, – шепнеше Дима.

А майка ѝ плачеше неутешимо.

Мощен прилив на радост обхвана цялото същество на Дима. Тя загуби представа за времето, не знаеше къде се намирам. Искаше ѝ се само едно, това никога да не свършва! Образът на Исус в неземно сияние и повече нищо, нищо не ѝ трябваше ….

Светлината изгасна така бързо, както се появи. Дима лежа дълго без да помръдне. С нея бе настъпила някаква промяна. Изведнъж тя се надигна. Изглеждаше напълно здрава.

Майка ѝ се доближи изплашена до нея.

– Легни си, миличка.

– Не, мамо, всичко ми мина. Виж! Ръцете ми са студени, главата също и нищо не ме боли. Дай да ти помогна да се приготвиш и отивай по-бързо на работа, че ще закъснееш! Не се безпокой, аз съм съвсем здрава.

Майката на Дима тръгна. С нея остана само Катя, която тревожно я гледаше.
– Катя, знаеш ли какво стана? – каза Дима. – Ще ти разкажа всичко.

Говориха си цяла нощ. До сега Дима бе отхвърляла всичките приказки на Катя за Исус, но сега внимателно я слушаше и жадно попиваше всичко за Бог и Неговия Син.

Нещо бе станало с нея….., тя бе станала ново създание.

Когато Сара стигна до касата, кошницата ѝ бе пълна до горе. Отпред на опашката стоеше момче със скъсани маратонки и възкъса риза. В ръката стискаше пари.

До него бе момиче, вероятно сестра му. Къдриците ѝ явно се нуждаеха от гребен. Тя не бе облечена по-добре от брат си.

Независимо от всичко момичето бе щастливо и пригласяше фалшиво на пуснатата музика в магазина. В ръка то държеше много внимателно чифт много красиви обувки.

Когато стигнаха до касата децата чуха:

– Дванадесет и двадесет.

Момчето смутено постави парите, които стискаше до момента в ръката си на масата.

– Тук има само три и десет, – каза касиерката

– А може ли останалите пари да донесем след Рождество? – попита плахо момчето.

– Не, – грубо каза касиерката, – магазинът не продава на кредит.

Момиченцето прегърна обувките и заплака:

– Но Спасителят иска да купим тези обувки.

– Не плачи, – скара се брат ѝ. – Да вървим.

Сара не издържа и постави на масата недостигащите пари. В края на краищата е Рождество, нека се веселят децата.

Децата замръзнаха изумени. Когато Сара излезе от магазина попита момиченцето:
– Защо мислиш, че на Исус са му необходими тези обувки?
– Мама е болна, – каза момчето. – Лекарят каза, че скоро ще иде на небето. А там всичко е слънчево и златно, така казва нашият учител в неделното училище. За това искахме мама да бъде красива, когато се срещне със Спасителя.
Сара замълча, тя едва сдържаше сълзите си. Накрая успя тихо да каже:
– Да тя ще бъде красива.

Ирина едва позна баба си. Едната страна на лицето ѝ бе силно изкривена, сякаш някой допълнително я бе разтягал. Устата ѝ бе провиснала на една страна, а едното ѝ окото беше полузатворено. Около нея стърчаха тръбички, а в ръката ѝ бе забодена игла.

Така, както я бяха сложили да легне, още по-ясно личеше вдлъбнатия ѝ гръден кош. Главата и стърчеше по неестествен начин на кльощавия ѝ врат.

Възрастната жена изобщо не помръдна, когато Ирина седна до нея. Дори с поглед не реагира, но една от ръцете ѝ леко потрепна.

– Не може да говори, но вчера на два пъти успя да каже името ви, – каза медицинската сестра.

Нещо се стегна в гърдите на Ирина. Тя се страхуваше  да хване баба си за ръка, защото не знаеше дали действието ѝ няма да ѝ причини болка. Ирина бавно приближи пръстите си и докосна ръката на баба си.

– Мама и Стефан идваха ли да я видят? – попита Ирина.

– Никой не е идвал освен съседката ви Галя, – каза сестрата.

„А трябваше да са тук, – помисли си Ирина. – Баба умира. Нима не разбират, че сега трябва да се сложи край на техните дразги и взаимни обвинение“.

Баба ѝ размърда устни.

– Какво? –  Ирина се наведе над нея, за да долови някоя дума.

– Бабо, кажи ми какво искаш, – Ирина неволно бе повишила тон, а това предизвика недоволството на пациентите от околните легла.

Ирина улавяше само някакъв шепнещ, накъсан звук. Възрастната жена се мъчеше да каже нещо.

– Ах…. оо ….ммм, – напъваше се бабата.

– Какво? – Ирина се наведе още по-ниско над нея, ухото ѝ почти докосна устните на баба ѝ.

Очите на бабата леко помръднаха. Те бяха сълзящи, замрежени с лека пелена, но сякаш взрени в лицето на внучката ѝ.

Ирина бе уплашена, но стоеше надвесена над баба си. Тя се опитваше да разбере поне малко.

– …енис, – успя да произнесе възрастна жена.

– Май не знае какво приказва, – обади се една жена от съседното легло.

Сълзите размазаха погледа на Ирина. Стори ѝ се, че слънцето свети по-ярко, а баба ѝ се усмихва.

– Да, бабо, – прошепна Ирина, – още ходя на тенис.

Но днес не бе отишла заради нея. С баба си бяха големи приятелки, Възрастната жена я насърчаваше, когато загубеше някой гейм в повече. Утешаваше я и ѝ казваше:

– Ще успееш, моето момиче, непременно ще победиш.

А сега баба ѝ лежеше в кревата, а Ирина се страхуваше, че за винаги ще я загуби.

Румен купи голяма бонбониера, най-красивата и най-скъпата, за прощален подарък. Взе и огромен яркочервен букет. Така натоварен, се върна в хотела и поръча на портиера:

– Незабавно изпратете всичко това в стаята на госпожица Даниела Тодорова.

Портиерът му отвърна:

– Моля да ме извините, господине, но госпожицата е вече в залата за закуска.

Румен се уплаши да не би новата среща да развали хубавите спомени от времето, когато бяха заедно. Но накрая се реши и с бонбониерата, и цветята в ръце влязъл в залата за закуска.

Откри я бързо, тя седеше с гръб към него. Усети как го обзема вълнение. Плахо пристъпи към нея и бързо положи бонбониерата и цветята на масата:

– Това е за вас.

Тя се стресна и пламна. За пръв път в живота си получаваше цветя. Е, имаше един, но той ламтеше за наследството ѝ. Беше ѝ изпратил няколко невзрачни рози с надеждата да се съюзи с нея. А ето сега при нея бе дошъл човек, който ѝ носеше цветя

– Нима ги заслужавам? Те са твърде… красиви за мен.

Но въпреки всичко го погледна с благодарност. Даниела се изчерви. В този миг изглеждаше почти красива.

– Няма ли да седнете? – смутено го покани Даниела.

– Значи наистина заминавате? – попита Румен и в гласа му неволно трепна искрено съжаление.

– Да, – отвърна тя и сведе глава.

Това „да“ бе лишено от радост, но и от печал, от надежда, но и от разочарование. Прозвуча кротко, без всякакъв по-особен оттенък.

В желанието си да ѝ услужи Румен попита:

– Изпратихте ли телеграма на своите роднини, че пристигате?

– Не, това само може да ги уплаши, – въздъхна Даниела. – От много години не съм им писала.

– Но нали те са ваши близки родственици? – продължи да я разпитва Румен.

– Не, съвсем не. Имам нещо като племенница, дъщеря на моя покойна доведена сестра.  Мъжа ѝ изобщо не го познавам. Те имат малко селско имение с пчелин. Там за мен има една стая, където мога да остана, колкото искам.

– Но какво ще правите в това затънтено селце? – попита Румен.

– Не зная, – отвърна тя като сведе очи надолу.

Румен си спомнил за своя непостоянен и бездомен живот. Положението, в което Даниела бе изпаднала, му напомни за самия него.

– Не е хубаво да се живее при роднини, – извика той, – човек никога не се чувства добре при тях! И освен това вече не сте принудена да се погребвате в подобен пущинак, нали сега имате пари!

Тя го погледна признателно и в същото време печално.

– Да, – въздъхна Даниела, – но се страхувам да остана сама. Какво друго мога да направя?…

Погледна го със сините си очи, сякаш очакваше от него съвет. Румен си спомни вчерашните си разсъждения и внезапно го обзе една мисъл. Изведнъж желанието му се изтръгна от устата му.

– По-добре останете тук, – каза той. И без да иска, тихо добави – Останете при мен.

Тя се сепна и се взря в него. Думите се изтръгнаха от него, без предварително да ги обмисли. Едва по нейната силна руменина разбра какво бе казал и веднага се уплаши, че тя би могла да го разбере неправилно. И за да не си помисли нещо обидно, Румен побърза да добави:

– Исках да кажа ….. като моя жена.

Тя бе поразена. Устните ѝ трепнаха. Внезапно скочи и избяга от залата.

Това бе най-страшният миг в живота на Румен. Той мислеше, че с думите си бе унизил и оскърбил най-добрия човек, единственото създание, което бе изпитало доверие към него!

– Как посмях, – започна да се окайва Румен, – такъв некрасив и смачкан човек, жалък търгаш, да предлагам такова нещо на това благородно и нежно създание! Навярно избяга от мен с отвращение. Така ми се пада. Най-после разбрах какъв съм, получих презрението, което заслужавам.

Но тя отново се появи на вратата с разплакани очи. Беше много развълнувана. Приближи до масата и преди да седне леко въздъхна.

– Извинете, че така ….. глупаво избягах. Но страшно се изплаших … как можахте? Та вие не ме познавате… изобщо не ме познавате…

Румен осъзна, че в душата ѝ няма гняв, а само страх. Също като него се бе уплашила от внезапното му предложение. Дълго време никой от тях нямаше смелост да каже нещо на другия, дори нямаха кураж да се погледнат.

Но тя не отпътува тази сутрин. През целия ден бяха заедно.

След три дни той повтори своето предложение, а след два месеца се ожениха.