Хубавото време радва всеки. Но щом започнат дъждове и то не какви да е, а цели порои, които предизвикват наводнения, тогава нещата стават лоши. Да не говорим за градушката, която опустошава всеки стрък, а земята побелява от безброй бели зърна, никому ненужни.

Болно е, когато чуеш за земетресения, изригване на вулкани, наводнения, пожари, катастрофи, които унищожават не само хора, но заличават цели селища и градове.

Златан, Руско и Милен обсъждаха  кадрите, които бяха гледали. В тях хиляди хора погиваха при поредния катаклизъм на нашата земя. И тримата бяха потресени от видяното.

– Погледни какво става! В какво мога да бъда сигурен на този свят? – ръкомахаше притеснено Златан.

– Вярно е, че правителствата се разпускат, фондовите пазари се рушат, войните и бедствията водят до запустение и смърт, а човешките взаимоотношения приключват, ….. – потвърди Руско.

– Да, „тук нямаме постоянен град“, – прекъсна го Милен.

– Някой  е казал, че единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни е, че не можем да сме сигурни в нищо, – наблегна философски Руско.

– Но в дълбините на човешкото сърце съществува потребност от увереност и от това не можем да се отървем, –  тъжно констатира Златан.

– Знаем, че животът ни трябва да е изграден на солидна основа и то такава, че върху нея никога да не се колебаем, – разсъждаваше на глас Руско.

– И къде да намерим такава? – попита недоверчиво Милен.

– Само Бог никога не се променя. Неговата любов и Неговите обещания са непроменени. Само в Него можем да намерим мир и увереност, които толкова много ни липсват, – изказа изводът до, който бе стигнал в разсъжденията си.

– „Който живее под покрива на Всевишния, Той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия“, – цитира Писанията Милен.

– Спасението не е просто случайно, неясно усещане за Божието присъствие. Това всъщност е живот с Бога, живот в присъствието на Пастира, – заключи Златан.

Всичко се бе превърнало в кошмар. Целият град бе обхванат от пожар. Огромните огнени пламъци не щадяха нищо.

Чуваха се безпомощни гласове, охкания и стенания. Хората търсеха изход сред огнените езици.

Майка скубеше косите си и протягаше ръце към дом погълнат от огъня.

– Децата ми, – тя виеше като полудяла.

Мъж носеше обгорялото тяло на жена и зовеше името ѝ. Сълзи се стичаха по лицето му, но той още не можеше да приеме истината, че нея вече я нямаше.

Малка група от хора бе хваната в капан. Огънят ги обграждаше отвсякъде. Когато вече се бяха примирили, че това е края, намериха убежище на паркинга на лютеранската църква. Там стоеше непоклатим дървен кръст. От този миг те се почувстваха по-сигурни.

– Вярвам, че ще оцелеем в тази огнена стихия, – каза пастирът, който бе в групата.

Всички останали се съгласиха с думите му. Малцина от тях още гледаха огнените отблясъци на бушуващия пожар със страх и ужас.

– Всичко, което човек изгражда с ръцете си е нетрайно, но това което Бог е направил чрез кръста за нас е нетленно. То не може да бъде отнето и изгорено, – въодушевено продължи Марк.

Пожарът унищожи всичко. Мнозина загинаха в него, други оцеляха, но нищо не бе останало от това, което притежаваха.

Там сред пепелта в този тъмен свят стоеше символът на надеждата, недокоснатият от пламъците дървен кръст, стърчащ сред паркинга.

Ето това може да се случи с нещата и хората в този свят, но ние имаме една надежда, не само в тази, но и във всяка друга трагедия, която не може да бъде унищожена от нищо. Това е мястото, което ни привлича с милостта  и прошката на Бога чрез разпнатия Христос.

Цял ден пътуваха. Такава им беше работата. Любомир беше снабдител, а Страхил беше застраховател. Двамата се срещнаха в едно малко село, където  им се наложи да пренощуват, а на другия ден щяха да продължат работата си.

Любомир и Страхил дълго разговаряха и споделиха впечатленията за промените настъпила в района. Накрая сънят ги обори и те заспаха.

Нощта беше спокойна и затихнала. Само от време на време се чуваше лай на кучета и бръмченето на някоя закъсняла кола.

Изведнъж вик разтърси тишината:

– Селото гори!

Любомир бързо стана и започна да се облича. Той беше вече готов да се втурне на помощ, когато Страхил го спря:

– Не си губи времето напразно. И без това ще се намерят достатъчно хора да гасят пожара, та това е цяло село. И освен това, това нас не засяга, защо трябва да тичаш да им помагаш?

Любомир го изгледа недоумяващо:

– Всеки от нас може да попадне в подобна ситуация, защо да не им помогна?

И без повече да се разправя, отвори вратата и хукна навън, за да гаси пожара с другите.

Страхил неохотно се надигна от леглото, облече се и бавно последва Любомир.

– Поне да видя какво става и без това няма да мога да заспя веднага, – измърмори той под носа си и продължи мудно по посока на виковете и пламъците, които разкъсваха нощния мрак.

Около една горяща къща плачеше жена, тя викаше отчаяно и протягаше ръце напред:

– Децата ми …. моля ви, спаси децата ми?!

Когато Любомир чу вопъла на скърбящата майка веднага се хвърли в дома, който вече беше целият обхванат в пламъци.

– Боже, този човек ще погине, – извика една възрастна жена, която уплашено гледаше буйния огън.

– Този е луд, – извика як мъж в работен комбинезон. – Какво ще открие в тези пламъци, а и покрива скоро ще се срути върху главата му.

Когато вече всички мислеха, че и Любомир е изгорял в къщата, той изскочи от вратата. В едната си ръка държеше пеленаче, а с другата бе гушнал около двегодишно момченце. Той подаде децата на майката и ѝ се усмихна.

Жената пое децата и просълзена започна да го благославя:

– Господ да те благослови и да те опази! Бог да осияе с лицето Си над тебе да ти покаже милост и да ти даде мир!

Които бяха наблизо се зарадваха и поздравиха Любомир и щастливата майка, а Страхил безучастно стоеше настрана и само наблюдаваше.

Той стана свидел на чудо, което го наведе на размисъл. Страхил имаше кораво сърце и не се трогваше от нищо, но тази нощ случилото се силно го докосна и разтърси.

Колко често стоим от страни и си казваме:

– И без нас ще се намерят хора, които да помогнат. Това нас не ни засяга.

Но по този начин хората продължават да гинат в огъня на пороците и греховете си и няма кой да ги спаси. Затова не стоте пасивни!

Герой може да бъде съседа ти, продавача в магазина, твоят учител или просто един от многобройните шофьори на боклук.

Алекс бе обикновен млад човек, които извозва боклука в тяхното селище. Всяка сутрин той се отправяше по познатия маршрут, за да изпразни кофите с боклук. Нищо необичайно, просто рутинна работа.

Една сутрин, когато изпразваше поредния контейнер за боклук, Алекс чу писъци.

Огледа се. Отчаяните викове идваха иззад решетката на първия етаж на блока в ляво.

Не се двоуми много и хукна натам.

През стъклото видя, че цялата стая бе обхваната в пламъци. Изтича до вратата, но тя бе блокирала и не можеше нито да се влезе, нито да се излезе.

През отворения прозорец се изнизваше гъст дим навън. Явно положението ставаше опасно.

От вътре пищяха деца:

– Пожар! Помощ!

– Не можем да махнем решетката от прозореца. Помогнете!

Алекс веднага се притече на помощ. Той се опита да строши решетката с лост, но не успя.

Завърза я с въже за камиона и го подкара. Решетката подаде и падна с трясък на земята.

Алекс се насочи към дима. Помогна на една жена и децата, които още пищяха, да се измъкнат през прозореца.

Така Алекс, обикновен младеж, шофьор на боклук, стана герой. Той спаси едно семейство от лапите на огъня.

Понякога се случват доста странни неща. Навярно такива инциденти имат една единствена цел, да се укрепи разклатената вяра в човечността у хората.

Бе обикновен ден, както много други преди, а може би и след това. Слънцето грееше, макар и по-слабо, но въпреки сезона, не беше студено.

Изведнъж, неизвестно защо, автобус със пътници се запали по средата на улицата.

Това причини голямо безпокойство у хората, които станаха свидетели на този инцидент.

– Вижте автобусът гори!

– Господи, вътре има хора!

Мнозина излязоха бързо от близкия магазин и се втурнаха към горящия автобус. Някои от тях заедно с минаващите оттам започнаха да чупят прозорци на автобуса, за да помогнат на пътниците да излязат по-бързо навън. Други започнаха да гасят огъня с всички налични средства.

Собственикът на магазина Самуил Александров, забеляза, че след като излязоха пътниците от горящия автобус, вътре бе останал още един човек.

„Навярно е загубил съзнание или му е станало лошо“ – помисли си той.

Самуил не се поколеба и влезе сред пламъците, за да спаси непознатия.

Пожарът изглеждаше от страни доста заплашително, но никой от пътниците в автобуса не пострада сериозно.

Журналист пристигнал на мястото на инцидента попита Самуил:

– Как така се решихте да влезете в огъня? Не се ли побояхте, че сам можехте да се подпалите?

– Нямаше време за много мислене, – засмя се Самуил. – Този човек не излезе с другите. Какво можех друго да направя? Ако вие бяхте на мое място бихте постъпили по същия начин.