Слънцето отдавна бе надигнало глава и даряваше щедро топлината си.  Дядо Стоян бе седнал на пейката пред дома си и приемаше с радост този дар, напичайки изпосталяло си и смачкано под тежестта на възрастта тяло.

Дотича внукът му Станислав и се намести до него на пейката. Старецът погали момчето и продума със стържещия си старчески глас съпроводен с лека кашлица:

– На Земята се е отворил един-единствен източник на жива вода, призован да напои цялата жадна вселена.

– Извор с жива вода? – Станислав се оживи. – Къде е той и защо е само един?

– Защото Бог е един и пътят към Него може да бъде само един, така че жадните да знаят къде да отидат. А тези които имат тази вода, да я дадат на нямащите, които без да се съмняват и колебаят я приемат с радост.

Дядо Стоян говореше не за обикновена вода, а за онази, от която човек пиейки не ожаднява, а в него тя се превръща в „извор на вода, която извира за вечен живот“ .

И тъй като внукът му го гледаше неразбиращо, старецът продължи:

– Тази вода е семе, пълно с животворяща сила. То ще порасте и ще принесе плода на Божия Дух.

– А ние трябва ли да правим нещо, за да го получим? – и на Станислав му се дощя да отпие от тази чудновата вода.

– Трябва да поработиш малко върху „земята“ на душа си, за да не е толкова студена и суха, каквато си е, – усмихна се старецът.

– Това сигурно е голямо и безценно съкровище, което навярно си заслужава труда! – възкликна Станислав.

– Но изисква и голяма отговорност, – въздъхна дълбоко дядо Стоян.

– Колко ужасно ще бъде, ако дарът на Божия Дух си остане така, а ние затъваме в своите страсти и суети?! – тъжно констатира Станислав.

– Тогава земният живот ще отлети, а небесния няма да започне…..

Стопли се и хората плъзнаха като мравки навсякъде. И в близкия градски парк беше шумно, но Таньо бе намерил едно прикътано местенце и бе седнал на една пейка.

Тъгата и болката го бяха хванали с безпощадните си лапи и извиваха душата му. Спомените се редяха един след друг , но и те не му даваха мира.

Изведнъж чу зад гърба си глас:

– Таньо, не съм те виждал отдавна. Все се спотайваш и криеш някъде.

– А, Стамене, ти ли си? Ала седни. Тук е тихо и спокойно.

– Какво си увесил нос? – погледна го с проницателно Стамен. – Защо бягаш от хората?

– Какво да правя? – наведе глава Таньо. – Знаеш, че моята Господ я прибра, децата се пръснаха и …

– Я се стегне, Рена и Тодор вярно, че отидоха надалече, но ще дойдат, ще те навестят. Няма да те оставят така.

– Докато беше жива майка им, често си идваха, ама сега ……, – очите на Таньо се напълниха със сълзи.

– Деца са ти, ще дойдат, – опита се да го окуражи Стамен.

– А, не вярвам! Не съм им мил аз на тях, – заподсмърча Таньо.

– Нали си ги отгледал. Трудил си се за тях. Не си ги оставил гладни или голи.

– Чужди си бяхме още като бяха деца, че сега тепърва ли ще се сближаваме?!

– Как чужди, нали са ти чеда? – недоумяваше Стамен.

– Ех, – въздъхна Таньо, – едно време тичах да работя, кариера правех. В къщи се прибирах само да ям и спя.

– Ние мъжете сме така, – натърти Стамен. – Работа, работа и никакво спиране.

– Хубаво ми викаше жената: „Таньо, поговори с децата, иди с Тодор на разходка, покажи му някои неща като на мъж. Рена се цупи, че не си щял да идеш да я гледаш, дето играела в някаква сценка в културния дом“.  Ама аз, не та не,  трябва да работя, кариера да градя.

– Можело е да им отделяш малко време на децата,  – съчувствено каза Стамен.

– И аз тъй си виках: „Да свърша това, пък после и тях ще видя“. Ама това свършване нямаше. Моята все ме кореше и викаше: „С децата си можеш да говориш и общуваш, когато те търсят, а не когато ти е кеф“.

– Знам, че си бил уморен, – махна с ръка Стамен, – но какво толкова, ако си им отделял по няколко минути, поне да разбереш, как са изкарали деня“?

– Тогава бях егоист. Мислех си: „С децата жената да се разправя, какво са ми гракнали на главата“. А сега съм сам. Няма кой и да ме напсува, камо ли да ми рече добра дума.

Стамен го гледаше състрадателно и не намираше с какво да го утеши.

Слънцето грееше радостно и щастливо. Пролетта разкриваше своите прелести, омайваше с разноцветната си дреха, упойваше с нежния си аромат. Птиците се надпяваха и весело огласяха простора.

Станчо се смеси с хората, които се бяха насочили към църквата. Не му се вярваше там да види нещо интересно, но негов приятел го бе поканил в неделя на богослужението.

Той изпитваше неприязън към свещеници, църквите и всякакви такива неща свързани с християнската религия, които още от детството му бяха натрапвани като нещо ненужно и пълна заблуда за хората, увлечени по всичко това.

Но слушайки обясненията на приятеля си за някой си Исус, у него се зароди желание, сам да провери как стоят нещата.

– Само ще надникна – каза си Станчо – и ако ми стане скучно, тихо ще си изляза.

Настани се отзад близо до вратата. Изобщо нямаше намерение много да се задържа вътре в църквата.

Хорът запя и Станчо се заслуша в думите на песента.

„Не е лошо, – помисли си той, – също като на концерт. Изпълнението също е добро и приятно за слушане“.

Скоро след това на амвона застана един белокос човек. Той отвори една дебела книга и прочете:

– „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си! Защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко“.

Нещо трепна в гърдите на Станчо. В последно време той имаше много неприятности в работата си. ….

И младежът се заслуша в думите на този човек. Усети как му стана леко на душата. Сякаш някаква огромна тежест падна от плещите му.

Станчо падна на колене, а по лицето му неудържимо се стичаха сълзи. Когато се изправи той сияеше. Беше толкова радостен след службата, че бе готов да прегърне и целуне всеки.

Станчо забеляза, че на една от пейките в църквата седи един мрачен и намръщен мъж. Той го приближи:

– Здравейте! – поздрави Станчо радостно. – Исус ме спаси! Той прости всичките ми грехове!

Мъжът повдигна глава, изгледа младежът и каза:

– Аз съм дякон.

Станчо бе толкова щастлив и преливащ от блаженство, че реши да ободри мъжа:

– Не се притеснявайте, – каза възторжено младежът, – Исус и това ще ви прости ….

Мъжът започна да се смее неудържимо. Станчо се зарадва, че успокои този мъж, но нещо му подсказваше, че нещо не беше наред.

Малко след това той разбра грешката си и по-късно, когато разказваше за този случай прихваше неудържимо.

Денят преваляше и скоро щеше да отстъпи мястото си на нощта. Малко момиче седеше на пейката пред блока потънало в мислите си.

Много хора минаха край него. Някои от тях го закачаха и се шегуваха:

– Малката не му мисли толкова.

– Ако от сега мислиш толкова много, какво ще правиш като пораснеш?

– Я каква малка красавица, достойна за статуята „Изпълнена с мисли“.

Надежда, така се казваше малкото момиче, изобщо не обърна внимание на присмехите им. Тя седеше и мислеше.

Баба Мина тропаше ритмично с бастунчето си и лека-полека достигна до момичето.

– Наде, какво си се умислила, мила?

– Кажи ми, бабо Минке, ти си стара и знаеш много неща – вдигна глава Надежда, – какво очаква Бог от нас?

Старицата се замисли доста преди да отговори.

– Може би послушание, верност, любов, – въздъхна възрастната жена и неочаквано завърши, – но най-вероятно очаква провал.

Надежда ококори очи:
– Последното може да прави всеки, – засмя се момичето. – Но дали мога да живея така, чакайки Господа особено, когато нещо не ми се получава?

– Той ти е дал Духа Си, за да не се проваляш, – отговори нежно баба Мина.

– Така е, – съгласи се Надежда, – без Христос не мога да направя нищо, но в Него мога всичко.

Лицето на момичето сияеше. То прегърна старата жена и двете заедно закрачиха към входа на блока.

Обещаха дъжд, а на някои места сняг, но времето остана тихо, макар и облачно. Бе приятно за разходка, тъй като и вятър не духаше. Само сивите облаци, надвесили се над града, можеха да посмутят някого за това, което може да се случи след няколко часа.

Сотир излезе на пейката пред дома си. Годините му тежаха, за това все гледаше някъде да приседне.

Калин го видя от далече и се приближи към него.

– Дядо Сотире, пак ли вардиш пейката? – пошегува се младежът.

– Калине, не ми се смей, ще дойдеш на моите години и тогава пак ще говорим, ако още съм жив.

– Нещо ново? – попита младият човек, колкото да продължи разговора.

– Гледам ви, вас младите и ви се чудя на акъла, – подхвана Сотир.

– Какво пак сме направили? – усмихна се предизвикателно Калин.

– Не е ли странно, че сте приели Бог за даденост? – човръкна го старецът.

– Е, допуснахме материализма, секуларизма и любовта към нещата, за това задушим Божия пламък в душите си, – съгласи се Калин.

– Създадохте Бог по свой собствен образ. Изображение, което е грешно и трагично неадекватно, – размаха показалец Сотир.

– Мнозина от нашето поколение са направили себе си Бог, – въздъхна тежко Калин. – Те смятат, че могат да използват и контролират „Небесен иконом“. Едва ли не, Той ги чака на ръцете и краката, за да задоволява всяка тяхна прищявка.

– За някои вярващи Бог е достъпен и прощаващ. За другите Той е студен, сдържан и осъждащ, – отбеляза старецът.

– Независимо от това как Го виждаме това, което вие и аз мислим за Бога, е важното за нас, – поклати глава младежът.

– Трябва да искате прошка за това, че приехте Неговата голяма любов за даденост, за егоистичните си искания и налагане на собствената си воля, – наставнически започна Сотир.

– Нека Бог вземе любовта ни към нещата в живота и да ни помогне да обичаме само Него, – примирено каза Калин.

– В крайна сметка ще формирате образа на Бога, – завъртя пръст старецът, – в зависимост от това, което носите в съзнанието си.