Група от момичета бяха седнали на сянка. Обикновено обсъждаха кулинарни деликатеси, но днес темата беше много интересна, говореха за мармалада.

– Днес е известно, че жителите на Европа са опитали за първи път мармалада по време на Кръстоносните походи в Мала Азия, – каза Дарина, която обичаше да проследява историята или развитието на предмета, който обсъждаха. – Историческата родина на мармалада е Близкият Изток, както и Източното Средиземноморие.

– За да съхранят реколтата местните варили плодовете до максималното им сгъстяване – добави Валентина.

– В английскоговорещите държави думата „мармалад“ е означавала само сладко от цитрусови плодове, – каза Мариела. – Най-често мармалад са правели от портокали.

– Днес мармалад се прави не само от цитрусови плодове, но и от банани и даже от офика, – сподели Невена.

– Думата „мармалад“ идва от френски, – уточни Мариела – и означава сладко от дюли.

– Защо мармаладът го поръсват със захар? – попита Ема.

– Когато се втвърди във формата, кората на сладката маса не изглежда много апетитна, – усмихна се Весела. – Само захарта може да скрие всички недостатъци.

– Освен това захарта помага за бързото изсушаване на парчетата мармалад, – допълни Невена, – а това ускорява процесът на приготвяне.

– Така е, – съгласи се Наталия. – Захар има висока хигроскопичност, която отстранява излишната влага и втвърдява масата на мармалада.

– Знаете ли, че сухите френски порции съдържат млечни десерти, мюсли, даже и мармалад? – попита Стела.

– Мармаладът е богат на калций, магнезий и фосфор, – каза Невена.

– Днес се прави мармалад дори от кола, тиква и динена кора, – сподели Мария.

– А знаете ли от кого е направена най-голямата мармаладена мечка? – попита Валентина? – като предизвикателно присви очи.

Никое от момичетата не знаеше, за това всички бяха вперили жаден поглед в попиталата. Така щяха да научат нещо ново, която не знаеха.

– Най-големият мармалад в света са направили работниците от компанията Gummi Bear Factory, – каза тържествено Валентина. – Мармаладената мечка е достигала височина 1,7 м и е тежала повече от 600 кг.

Тъй като никое от момичетата нямаше друга информация за мармалада, те си тръгнаха, до следващия път, когато ще обсъдят нещо „важно“.

Николай е само на четири години, но вече добре се ориентира в света и дава много остроумни отговори. Хвалят го близките му, особено баба му и дядо му:

– От него голям човек ще стане!

Николай е много горд със своята майка. Тя е медицинска сестра.

Понякога тя го взима със себе си в болницата, където работи.

И там, за да не нарушава вътрешния ред на болничното заведение уши бяла престилка и бяла шапка за сина си.

Един ден Николай вникнал в разпоредбите, правилата и реда в болницата, надяна намерените там шушони на краката си, сложи си бели ръкавици, а на устата превърза марля, след което се отправи към операционната зала.

Когато го видяха така стегнат и екипиран, готов за работа, един от медицинските работници попита, не без известна ирония и артистично удивление:

– Какво е това? От къде се взе?

Николай гордо и с достойнство  отговори:

– Аз съм микрохирург.

Може би момчето имаше пред вид, че е още малко и големи операции не може да прави, но виж любопитството му е голямо.

– Я го гледай ти него, – засмя се доктор Славов, – колко е малък, а вече мечтае да хване скалпела.

– Е щом си микрохирург трябва да правиш и малки операции, – обади се и леля Стоянка, колежка на майка му.

Николай като чу тези думи, още повече се напери и пристъпи, към празната операционна маса. Погледът му бе съсредоточен, а лицето сериозно.

– Малкият не се шегува, – добави доктор Христов.

Очите на всички в операционната зала се насълзиха. Щяха да си имат достойна отмяна.

Късно след обяд. Нощта вече докосваше с края на тъмния си воал малкия град. Опашката в супермаркета е огромна, а множество от хора са изнервени, навярно труден е бил трудовият им ден

Симона седеше на опашката и се опитваше да преодолее напрежението излъчващо се от околните.

Пред нея стоеше малко момиче, червенокосо с много лунички по лицето. То бе отправило поглед към един голям шоколад поставен на близката витрина. Малко след това погледна с болка портмонето, което държеше в ръката си.

Опашката се придвижи малко напред. Лицето на червенокосото момиче се озари и то звънна на телефона си.

– Мамо, аз съм в магазина. Тук са пуснали шоколад с намаление, навярно поредната акция. Но той струва 1 лев, а ти ми позволи да похарча само 80 стотинки. Въпреки това, мога ли да си го купя?

Явно отговорът бе отрицателен, защото момичето с болка изключи телефона си и го пъхна бързо в джоба си.

Симона изпита съжаление към това дете, за това се наведе към нея и ѝ предложи:
– Ще ти дам 20 стотинки, за да си купиш шоколада.

Червенокосото момиче я погледна с големите си сини очи и каза:

– Не, благодаря. Мама винаги казва, че трябва да живея според средствата си и да се отказвам от излишествата. Само така ще  израсна като добър човек.

„Как мъдро говори това малко момиче, – помисли си Симона. – Човек трябва да бъде внимателен и да се вслушва понякога и в децата“.

В кухнята че усещаше оживление. Марта, режеше, вареше, запържваше и какво ли още не. А от една голяма тенджера се долавяше приятен аромат на вкусна яхния.

Скоро мъжът ѝ щеше да си дойде гладен от гората. Хляба кротко стоеше в месала увит и чакаше времето, когато стопанинът на дома ще го разчупи.

Чу се скърцане на каруца и конско пръхтене.

– Дойде си, – каза си Марта.

В стаята влезе мъжът ѝ Стоил и свекърът ѝ Дечо. И двамата шумно я поздравиха и в един глас заявиха:

– Гладни сме като вълци. Какво има за ядене.

Хвърлиха горните си дрехи и се настаниха край масата. Марта разсипа по паниците още топлата яхния, а Дечо посегна към хляба и го разчупи на парчета.

След като утолиха глада си, двамата мъже се облегнаха доволни на столовете си.

– Добри животновъди сте били, – каза Дечо на снаха си.

Марта и Стоил дълги години бяха работили в близката кравефермата. Двамата даваха най-много мляко, чиято маслеността му бе доста висока.

– И другите така разправяха, – засмя се Марта, – когато работехме във фермата.

– Не, става въпрос за нещо друго, – каза Дечо.

И ето какво разказа възрастния човек в подкрепа на казаното.

– Със Стоил се връщахме от гората. И гледам на отсрещния хълм пасат крави. С тях бяха Въло и Надето. Тогава Стоил каза: „Това са нашите крави. Искаш ли да ги извикам тук?“ Не му повярвах и той веднага изсвири с уста, а после се провикна: „Йоно, Пено елате тука!“ Кравите наостриха уши и хукнаха надолу към нас, след тях тръгнаха и другите животни. Когато кравите дойдоха при нас започнаха да ближат ръцете на Стоил и да му се галят.

Очите на старецът се насълзиха:

– Ако не бях го видял, никога нямаше да повярвам. Добри пастири сте били с мъжа си, Марто. Бог да ви поживи!

След това Дечо стана и тръгна към портата, обърна се и рече:

– Добри стопани сте …..

Досадно бръмчене край ушите, накара Станчо да остави компютъра и да подгони нахалната натрапница. Чу се пляскане с ръце, след това удар с палка, последвано от неудовлетворение:

– Пак избяга! Ще те хвана няма да ти се размине, – закани ѝ се Станчо.

Ася надникна в стаята, за да види от какво толкова недоволства сина ѝ.

– Пак ли гониш мухи, – усмихна се тя.

– Дразнят ме, – призна, бърчейки нос Станчо.

– А знаеш ли, че мухите правят много повече, отколкото само да ни притесняват? – попита Ася.

– Ти се шегуваш, не може да бъде, – възрази Станчо. – С какво може да бъде полезна една муха?

– Освен да те притесняват, мухите опрашват растенията, унищожават мършата, същински санитари на природата. Изяждат органичния материал в тръбите за отпадни води и много други неща.

– Досега никой не ми е разказвал за това, – каза Станчо. – За това поголовно ги избивах, щом влязат в стаята.

– Трябва непременно да ти дам книгата на Ерика Маккалистър „Тайният живот на мухите“. Там много добре и с нотка на хумор тя разказва за своите двукрили „кумири“.

– Ще ми бъде интересно да я прочета, – въодушеви се Станчо.

– С тази книга, тя иска да напомни на хората, колко е важна ролята на мухите за нас.

– Разкажи ми още за мухите, поне това, което знаеш, – помоли Станчо майка си.

– Без „шоколадовите мушици“ не би имало шоколад.

– Как така?

– Те обичат да опрашват какаовите дървета и прехвърлят полен от едно растение на друго.

– Още, искам още нещо да науча за тези насекоми, – настояваше Станчо.

– Има мухи, които ядат паяците отвътре.

– Отвътре? – не повярва на ушите си Станчо.

– Ларвата на такава муха прониква в не много голям паяк и започва да го яде. Така тези мухи, могат с години да живеят в паяка.

– И тези си ги бива, – засмя се Станчо.

– О, това е нищо, – засмя се Ася. – Хищната муха Holcocephala fusca  има големи очи и отлично зрение. Благодарение на тях улавя други насекоми.

– Знам, че обичат да обикалят нечисти места, – каза Станчо.

– Така наречените канализационни мухи се хранят с органичния материал в канализационните тръби. Така те чистят тръбите и ни отървават от неудобството на това съседство.

– Те кацат и върху трупове, – намръщи се Станчо, като си припомни неприятната гледка.

– Изследователи са установили, че те не само се се хранят с разлагащите се тъкани, но и със секретите си предотвратява разпространението на патогенни бактерии.

– Има ли още полезни действия, които извършват тези наглед неприятни създания? – попита Станчо.

– Плодовата мушица или дрозофилата най-често се използва за генетични експерименти. Около 61% от известните човешки заболявания имат разпознаваемо съответствие в генетичния код на плодовата муха.

– А дали мухите могат да мислят? – попита Станчо. – Всеки път когато посегна да ги ударя, сякаш усещат посоката на удара ми и бягат.

– Експерти, правили различни биологични изследвания, са стигнали до извода, че мухите са способни да мислят. Мозъците им вземат решения въз основа на няколко фактора – миризма, памет, глад и страх.

– Всички ли мухи са изследвани?

– Съществуват около 160 хиляди видове мухи, но има много, които трябват да се открият и изследват. Те могат да бъдат и милиони.

Станчо взе в ръка една от убитите от него натрапници и внимателно започна да я изучава. Днес за него се бе открил един нов свят.