Нели седеше на пода в офиса си. Тя бе заобиколена от файлове, документи, кутии със снимки и чекмеджета пълни с какво ли не.

Нели реши:

– Трябва да разчистя този хаос. Най-после и на него му дойде реда. Това е чудесно хрумване.

Тя започна с много енергия и надежда, но по средата на работата усети умора.

– Толкова много боклук се е натрупал, няма свършване, – изпъшка Нели. – Де да можех да затворя очи и като ги отворя, всичко да е подредено.

Боклуците я обезсърчиха.

Всички ние имаме развалини в живота си: физически, умствени, емоционални и духовни. Усещаме, че е непосилно да ги разчистим. Това може да ни спъне буквално и преносно, но Бог винаги ни подкрепя и ни помага. Той отваря очите ни за да видим развалините, които са се натрупали в живота ни.

Нужно е да работим систематично и да развиваме добри навици, за да бъде всичко под контрол.

Нека не се обезсърчаваме. Бог е с нас и нищо не е невъзможно, стига да е по Неговата воля.

– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.

Светльо сподели с приятеля си Симеон:

– Мислех, че не излекуваната болка просто изчезва с времето.

– О, де да беше така, – усмихна се тъжно Симеон. – Тя просто се пренася. Появява се отново в следващия сезон с различно лице, но със същата тежест.

– И аз съм забелязал, че когато вляза в нова връзка с надежда за ново начало, проектирам старите рани на нови хора, – с болка констатира Светльо.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Миналите ни разочарования оформят настоящите ни реакции, а непреодоляната болка се превръща в леща, през която всичко се интерпретира.

– Какво може да се направи в такива случаи? – попита Светльо.

– Виж, – прехапа устни Симеон, – Бог е наясно с този модел. За това Той не пренебрегва разбитите сърца. Лекува и грижовно превързва раните ни.

– Знам, че ни изцелява, – отбеляза Светльо.

– Забележи, – наблегна Симеон, – изцелението не е прибързано, насилствено или повърхностно. То е умишлено и лично.

– Мога до някъде да се съглася, – Светльо поклати глава, – че изцелението е акт на послушание и мъдрост.

– Исус „превързва съкрушените сърца“ и извайва красота от пепелта, – допълни Симеон. – Бог не ни създава нови връзки и не ни поставя спешни задачи, преди да се погрижи за сърцата ни.

– А когато се забавя? – попита Светльо.

– Това е доказателство за подготовка, на която сме подложени, – отговори Симеон. – Това, което усещаш като тишина, може да се окаже процес на възстановяване.

– С течение на времето неизпълнените желания могат да създадат тиха скръб, с която се научаваме да живеем, вместо да се лекуваме от нея, – въздъхна дълбоко Светльо.

– Бог те кани, да донесеш тази болка при Него. Изцелението започва, когато осъзнаеш къде си наранен. Бог лекува това, което носим в Неговата светлина.

– Може би трябва да занеса всяка болка, разочарование и рана пред Господа, – започна да изрежда Светльо. – И да Го помоля да изцели сърцето ми, да възстанови надеждата ми и да ме подготви за това, което ми предстои.

– Довери Му се в процеса на изцеление и няма да съжаляваш, – подкрепи го Симеон.

Бонка не искаше да има нищо общо с вярата на родителите си в Исус.

– Аз съм агностик и се стремя да живея без Бог, – заявяваше твърдо тя.

В Университета се запозна с млад мъж, но връзката им не трая дълго.

Раздялата с приятеля повлия лошо на Бонка. Тя изпадна в депресия. От ден на ден състоянието ѝ се влошаваше.

– Така само се измъчвам, – каза си тя. – Ще сложа край на този скапан живот.

Изведнъж си спомни засмените и радостни лица на родителите си. Те също имаха трудности и я учеха:

– Довери се на Исус, Той няма да те изостави…

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Да, това е, което съм търсила цял живот и съм оставала сляпа за Него.

Бонка получи нов живот и надежда. Трудните житейски предизвикателства вече не я плашеха.

Бог отвори сърцето ѝ за Китай.

Въпреки, че я обезкуражаваха:

– Там има много опасности…..

Тя замина заедно с мъж, за когото по- късно се омъжи.

Двамата носеха Евангелието на хората в Китай и Тайланд. Хиляди хора се довериха на Исус.

Наследството на Бонка и съпругът ѝ още живее в тези земи.

Рони бе чернокож. Той бе преживял много мрачни моменти още от детството си, особено по време на апартейда.

Веднъж бе присъствал на един урок в едно африканско училище.

Учителката попита децата:

– Как бихте определили думата „памет“?

Едно чернокожо момиче отговори:

– Паметта е нещо, което ми помага да забравям.

– Как така? – изненадано попита учителката.

– В миналото имам много неща, за които не искам да си спомням, – уточнило детето. – За това си спомням само хубавите неща.

Много хора носят ужасните спомени от на пръв поглед незабравими неща, но думите на това момиче дават надежда.

Ако се научим да помним само добрите неща, тези спомени могат да ни дадат сили да продължим напред без болезненото си минало.

Спомнянето кой е нашият Бог и че ние сме Негови, може да ни помогне да преодолеем болезнените моменти, което не можем да забравим.