Нощта беше много тъмна. Звездите бяха изчезнали. Само светещите прозорци в големия град разкъсваха непрогледния мрак.

Късно бе и Валя се приготви за сън. Легна, но не заспа веднага.

Преминаваше вече полунощ, а нея я мъчеше безсъние. И то за какво?

Заля я вълна от мисли за жестоката несправедливост, която ѝ бе нанесена. Душата и бе получила сериозна рана.

Валя знаеше, че трябва да прости и да забрави, но нещо не ѝ се отдаваше. Постоянно си спомняше оскърбителните думи, които бяха отправени към нея и то несправедливо.

– Какво да правя? – изстена тихо Валя.

Изведнъж в мислите ѝ дойде: „Омразата повдига раздори, а любовта покрива всички погрешки“.

Валя застана на колене и извика към Господа:

– Боже, помогни ми да придобия такава любов, която покрива всички погрешки.

Изведнъж усети, как в нея се зароди сила, която и помогна изцяло да забрави злото, което бе развълнувало нейната душа.

Мислено тя изкопа гроб. В него постави обидата, която ѝ причини толкова много скръб и спокойно го зари.

От образувалата се могила Валя премахна тревата, а на нейно място засади рози и незабравки. И всичко тягостно, което я измъчваше изчезна.

Заспа спокойно.

Раната, която ѝ се струваше смъртоносна, заздравя, дори не остана белег.

А след време Валя забрави, какво тогава ѝ е причинило толкова мъка и болка.

В стаята беше толкова тъмно, че мракът можеше с нож да го режеш. Светльо седеше на края на леглото, подпрял главата си с длани.

Той не можеше да изчисти спомена, който постоянно го тревожеше.

Завари баща си пред тоалетката на майка си.

„Сигурно му е свършил одеколона за след бръснене – помисли си Светльо – и търси нещо подходящо за да го замести“.

Тогава баща му стреснато се обърна, а той се шокира.

Мъжът срещу него, човек на средна възраст, имаше подчертано ярко червило на устните си. Забелязваха се бледо изписани зелени сенки, а очите му бяха подчертани с черен молив.

Светльо веднага избяга от стаята. Това, което видя, умът му не можеше да го възприеме.

– Защо е пред тоалетката на мама? На жена ли се прави? – уплашено си каза той.

Баща му го настигна в коридора, хвана го за рамото и каза:

– Не споменавай нищо за това пред майка си.

По-късно Светльо заварваше баща си да се кипри и конти там. Дори веднъж забеляза на краката му обувки на високи токчета, а пред огледалото мереше върху себе си някои от роклите на майка му.

За Светльо това бе истински ад. Той не смееше да сподели с никого това. Ако кажеше в училище на някой от приятелите, щеше да му се присмее, а майка си не смееше да погледне в очите.

Минаха няколко месеца и майка му узна. Тогава родителите му започнаха да се карат и един ден баща му каза:

– Аз си тръгвам.

Светльо трепна, но нищо не отговори. Външната врата хлопна и настана тишина.

Скоро се прибра и майка му:

– Отиде ли си?

Светльо само кимна с глава.

Тя седна на дивана и каза:

– Отвори прозореца, да се от мирише.

– Добре….

Майка му се разплака. Светльо дойде и я прегърна. Хлипайки тя започна да говори:

– В началото не се досещах, че той …. има нещо общо с пазача при училището. Виждах ги заедно, но за мен това ….. бе нормално. Мъже се срещат, ….. пият заедно, ходят на риба или мачове ….

Болката ѝ изригна в нестихващ плач. След като се успокои продължи:

– Щях да му простя. Човек се обърква. Но той нямаше намерение да се отказва……. И с кого тръгнал? С този тъмнокож човек, не е негър, но кожата му е такава …..

– Мамо, как не си го усетила? – смутено попита Светльо.

– Мислех си, че хората си омръзват ….. Толкова години сме заедно, няма да си лягаме всяка вечер все едно за първи път го правим.

– Аз го заварих пред тоалетката ти, а ти как разбра?

– Защо не ми каза? От колегите си научих, че когато ме нямало в къщи отивал при Наско пазача и там се бавел дълго. Никой не подозирал нищо лошо в това. Но един ден човек от квартала потърсил пазача и ги заварил, вратата не била заключена

Светльо бе отвратен. В живота му всичко се обърка.

„От сега нататък, как ще живея? – идваше му и на него да се разреве. – Майка имам, но кой е баща ми? Или имам две майки? Тогава какво съм аз?“

В стаята бе тъмно. Пламъкът на една свещ осветяваше едно малко пространство около нея.

– Жал ми е за теб, – въздъхна скрита в мрака незапалена свещ, която стоеше не далеч от горящата си посестрима. – Твоят живот ще бъде много кратък. Ти светиш през цялото време и скоро от теб нищо няма да остане.

– А нима това не е хубаво? – попита запалената свещ.

– Аз имам много по-щастлива съдба от теб, – засмя се незапалената свещ. – Не горя и не се топя. Лежа си на гръб, но така ще живея по-дълго. А твоите дни са преброени.

– Никак не съжалявам за това, – каза горящата свещ. – Моят живот е прекрасен, защото е изпълнен със смисъл.

– Ха-ха-ха, – присмя се незапалената свещ. – И какъв е смисълът на твоя живот?

– Вярно е, че горя и восъкът ми се топи, но моят пламък ще запали много други свещи и от това моят огън няма да изчезне.

– И какво от това, нали теб няма да те има? – злобно каза незапалената свещ.

– Със светлината си прогонвам тъмнината около себе си. Очите на децата сияят, когато ме поставят на празничната елха. Изцелявам въздуха около леглото на болния, защото причинителите на болестите не издържат на живия огън. Нима моят кратък живот не е прекрасен?

Незапалената свещ мълчеше, тя нямаше какво да отвърне на своята запалена посестрима. Започнаха да я измъчват съмнения.

– Тъжно ми е за теб, моя незапалена сестро. Жалка е съдбата ти. Ти няма да изпълниш своето предназначение. А душата ти – твоя огън, къде е? Ти ще лежиш в безопасност много години, но на кого си нужна такава? Каква е ползата от теб?

Незапалената свещ мълчеше, а притеснението ѝ нарастваше.

– Ти ме съжаляваш, – развълнува се искрено запалената свещ, – че скоро ще изгоря и ще престана да съществувам. Но ако продължаваш да бездействаш, твоето съществуване никога няма да започне. Така ще умреш, без да си наченала. И животът ще премине покрай теб неусетно.

– Може би си права, – разколебана каза незапалената свещ. – По-добре да горя, отколкото да си почивам. Защото ако горя ще живея, а ако стоя  и мързелувам, ще бъда мъртва.

Петър стоеше в страничния кораб на църквата. Горяха няколко свещи, две бяха запалени от него без причина. Тук познаваше всички, но само по физиономия. Той често идваше в тази църква.

Погледна свещите и се опита да разсъждава на ум:

„Да постъпиш правилно и да направиш така, както е най-добре, често са две напълно различни неща. Независимо от всичко, аз не исках да ги нараня“.

Един възрастен мъж мина покрай него и му кимна, но той не му обърна внимание. В църквата Петър не намери мир и покой. Това го натъжи. Чувстваше се ощетен.

Огромната двойна врата на предверието се отвори и от нея се появи свещеникът. Петър вдигна глава. Този мъж му бе познат, но не знаеше името му.

В тази църква бе виждал само двама свещеника. Единият млад, висок, с тъмни очи. в който се четеше фанатичен пламък и този, който щеше да отслужи литургията дребен на ръст с дълга бяла брада.

Макар, че Петър не бе разговарял нито веднъж с него, той повече му допадаше, защото имаше приветливо лице. Гласът му бе дълбок и плътен.

Петър видя как свещеникът се прекръсти, падна на колене, опря чело в пода и започна да се моли. Това бе акт на смирение и преклонение пред Бога.

Петър му завидя не само на него, но и на всички богомолци, които идваха в църквата, защото те имаха нещо повече от него – спокойствие и сила.

Църквата бе живот, любов и безопасност, отвън нея бе мрак, мястото от където той идваше и се почувства фалшив и засрамен.

Свещеникът се усмихна. Той говореше нежно, все едно разговаряше с жив човек на улицата. Понеже гласът му бе тих, Петър не можа да долови думите му.

Изведнъж поиска да докосне този мъж, който така непринудено говореше с Бога. Изправи се и разтвори ръце. Когато ги повдигна нагоре усети, че се разтрепериха.

Имаше чувство, че ако свещеника се обърне и го погледне, ще прозре болката му. Толкова много му се искаше да усети ръката му върху главата си и да му изповяда всичко, което бе натежало в сърцето му.

„Той ще ме изслуша – помисли си Петър – и всичко ще се поправи“.

– Отче помогни ми!

Но свещеникът не го чу, защото Петър не произнесе тези думи, които толкова копнееше да каже.

Сам, безмълвен и недостоен Петър седна за свещите и погледна към Божественото, но видя само една огнена завеса.

Колко малко трябваше да направи, но не се реши и остана с болката и мъката на извършеното, които силно го гнетяха.

Мостът бе доста висок. Вълните се удряха в яките му подпори. Драгой стигна края на моста и се загледа в морската бездна.

– Толкова много исках да направя в този живот, но почти в нищо не успях, – въздъхна младежът. – Мария, моята любима,  се отдръпна от мен. Всички ме предадоха. На никого не съм нужен.

Всичко в досегашният му кратък живот се бе изкривило, а нямаше повече сили да започне всичко отначало.

Всички мостове към себе си бе изгорил и за да уреди сметките си с безполезния си живот, бе дошъл тук, с цел да приключи с него.

Решен, застана накрая на моста. В краката си виждаше вълни, които се догонваха и блъскаха в силните опори на моста, които здраво го държаха.

За последен път се обърна и погледна градските светлини, който разкъсваха мрака стелещ се над големия град.

Драгой въздъхна и се приготви да извърши това, което бе замислил.

Изведнъж чу слаб старчески глас зад себе си:

– Добра вечер, синко! Би ли ми помогнал!

Младежът отстъпи една крачка назад. Бръкна в джобовете си и извади портфейла си. Разтвори го, взе всичките пари от него и ги подаде на старецът. На него и без това вече не му бяха нужни.

– Тези пари не ми трябват, – каза бавно старецът, – но тук съвсем наблизо живеят две момичета, които умират от глад. Те са захвърлени и изоставени. Помогни на тях, сине.

Дрaгой седеше на моста объркан. Преди малко искаше да се самоубие, а сега не знаеше какво трябва да направи.

Изведнъж младежът се отърси и каза:

– Добре, кажи ми къде живеят, сам ще им ги занеса.

А в същото време си помисли: „Тези пари  могат да спасят две бедни и гладни създания, а после …. пак мога да се върна тук“.

И Драгой закрачи обратно по моста към брега. Колкото повече се отдалечаваше от него, толкова решимостта да посегне на живота си намаляваше.Той изправи рамене и закрачи уверено.

– Повече няма да се върна на този мост, – реши окончателно младежът, – докато има хора, които се нуждаят от мен и мога да им помогна.