Физиците от Университета на Оксфорд показали, че движението на бактериите може да се използва като алтернативен източник на енергия.

За да направят това, изследователите са използвали компютърно моделиране, което показало, че вещество с ефекта на роене може да движи цилиндричен ротор.

Ефектът на роене възниква, когато множество частици, съставляващи някаква субстанция, извършват хаотични премествания.

Според учените, те могат да бъдат използвани за създаване на малки електроцентрали, които да снабдяват с енергия микроскопични мотори, оптични превключватели, даже и отделни части на смартфони.

Подходяща за „гориво“ е плътната бактериална суспензия, притежаваща едно важно свойство.

Изследователите установили, че бактериите спонтанно започват да се движат по такъв начин, че съседни ротори започнали да се движат  в противоположни посоки. По своя принцип на работа устройството напомня за вятърна електростанция.

Освен това, станало ясно, че ако в суспензията се постави само един ротор, той започва да се движи в случайно направление.

Учените са изчислили, че самостоятелно организираното движение на бактериите, може непрекъснато да генерира механична енергия, която движи микромоторите.

Това е велосипед с четири колела, мотор и картечница с калибър 0,303, които са монтирани в предната част на велосипедиста.

Първото в света въоръжено транспортно средство било направено от британския изобретател Фредерик Ричард Симсън през 1888 – 1889 година.

За бронята на тази необичайна машина е предвидено изключение. От страни и отзад каращия колелото е бил напълно открит за вражески обстрел.

Въпреки че Motor Scout никога не е бил използван за военни цели, е доказано, че това превозното средство на четирите колела може да се използва и като мобилно оръжие.

Мая от малка мечтаеше да стане пилот. Когато стана на 15 години, тя реши да постъпи в училище, където обучаваха постъпилите в него да летят, давайки им начална подготовка.

Тя изпрати документите си, но трябваше да държи и приемен изпит.

В деня преди изпита Мая тръгна с майка си за училището. В полунощ стигнаха на гара, където трябваше да се качат на друг влак. Но тук ги очакваха лоши новини.

Беше паднал силен снеговалеж, железопътната линия бе затрупана, а влаковете спрени.

Мая беше отчаяна:

– Заради този сняг няма да мога да се явя на изпита. Нима трябва да се разделя с мечтата си?

Майка ѝ усети болката и страданието на дъщеря си и окуражително каза:

– Не се отчайвай! Все ще намерим с какво да се придвижим. Виж пътищата са почистени. Да опитаме да хванем някоя кола.

Мая се окуражи малко и се усмихна на майка си:

– Хайде, – момичето дръпна майка си за ръката, – какво чакаме? Нямаме много време. Трябва да стигна навреме.

Двете закрачиха по-бодро към шосето. Попаднаха на мъж, който им предложи:

– Ще ви откарам до следващата гара. Там може вече да са разчистили железопътната линия и ще продължите с влак по-нататък.

Когато стигнаха следващата гара, разбраха, че положението бе безнадеждно. Движението на влаковете все още бе парализирано.

Мая с майка си се върна отново на шосето с надежда, че ще могат да намерят превоз, за да продължат.

Беше минало полунощ и нямаше почти никакви коли, а тези който минаваха, изобщо не спираха.

Мая загуби всякаква надежда, че ще успее да стигне навреме за изпита. Заедно с майка си влязоха  в близкото кафене до бензиностанцията.

Изведнъж двете чуха бучене на мотор, а след това видяха голям камион да спира там.

Мая изтича веднага при шофьора и забързано започна да му обяснява:

– Закъснявам за изпит. Трябва да стигна навреме. Влаковете са спрени, закъснявам …

Едва тогава Мая си пое дъх и каза малко по-бавно:

– Ще можете ли да ни закарате до Х….?

– Ще ви закарам до М…, а от там са още два часа пеша до Х…

– О, много ви благодаря, – очите на девойката искряха от радост.

Тримата пътуваха доста време, а часът на изпита се приближаваше като че ли още по-бързо.

Стигнаха до мястото, където Мая с майка си трябваше да слезе, но шофьорът зави и продължи към Х ….

На смаяните погледи на Мая и майка ѝ, той обясни съвсем спокойно:

– Ще ви закарам направо до училището. В противен случай едва ли ще стигнете навреме.

След това шофьорът се обади по телефона:

– Захари, ще закъснея с около час и половина. Така се наложи, ще ти обясня като се видим.

Камиона спря пред училището десет минути преди започването на изпита.

Мая бе радостна и развълнувана. Тя се обърна към шофьора и каза:

– Не знам как мога да ви се отблагодаря…..

Мъжът махна с ръка:

– Няма за какво да ми благодариш, дете. Аз имам дъщеря на твоите години и напълно разбирам как се чувстваш.

Май отлично се представи на изпита и бе приета в училището.

Наоколо гъмжеше от мъже, които пренасяха нещо в колички или на ръце. Приличаха на безброй мравки, които в неспирни колони се точеха към „съкровището“.

Един камион бе паркиран на тротоара. За него бе закачена верига. Другият ѝ край бе вързан за метална решетка преграждаща вратата на банката.

Моторът изръмжа и камионът потегли. Решетката подаде и се откърти. Мъже с брадви и лостове разбиха вратата. Тълпата като обезумяла се втурна в банката.

Някой се развика:

– Вътре е заредена бомба.

Хората се отдръпнаха назад, а тези, които бяха успели да влязат, тичешком напуснаха сградата.

– Сигурно някой е искал сам да обере парите, за това е дал фалшива тревога, – обади се женски глас от тълпата.

Изведнъж хората пак се юрнаха в банката, но скоро излязоха с празни ръце. Главите им бяха клюмнали, а в очите им се четеше отчаяние.

– Обрали са всичко, преди да избягат, – недоволно мърмореше някой.

– Негодници и крадци, това са те, – роптаеше белокос мъж.

Магазините, ресторантите, хотелите, обществените сгради, …., дори болниците не бяха подминати от мародерите.

Навсякъде се разнасяха компютри, телевизори, вентилатори, бюра, столове, огледала, скъпи сервизи, чинии, чаши, …

– Те ни откраднаха, свободата, парите и правото на избор, – ревеше едър мъж, като сочеше към една от правителствените сгради.

– Хората си мислят, че сега могат да вземат всичко, – махна с ръка един старец. – Сякаш това може да замени отнетото.

– Тези, които крадяха от народа, – извика младеж, целият зачервен и настървен, – се скриха и избягаха.

– Какво е един прашен компютър, срещу десет години отнет живот, – разсъждаваше мъж съсипан от мъченията и изтезанията в затвора.

– Накъде си помъкнал този телевизор, – скара се един едър мъж на слабичък младеж, който едва се движеше под товара си. – Нали гръмнаха електростанциите. Забрави ли, че и ток няма.

Някой се движеха като унесени, без нерви, без чувства, повлечени от общия поток на безумието. Други клатеха глава и премигваха само с очи.

Войната бе отровила хората и от тях изригваха тъмни желания и спотаени страсти. Бе се отворил адът на човешките емоции.

– Обещаваха ни да отворят вратите на свободата, но вместо тях открехнаха тези на хаоса, – каза с треперещ глас старец, целия в дрипи и рани по главата и ръцете……

Най-накрая Добринов реши да си тръгне. Без да каже нещо, Николета го придружи до колата.

По студеното тъмносиньо небе блещукаха звезди. Лунната светлина придаваше синкав отенък  на близките възвишения.

Внезапно Николета промълви:

– Наистина ли трябва да си ходите?

– Става късно, – каза Добринов.

– Не е толкова късно ….. Ще ми бъде тъжно ако си отидете.

Някакво внезапно вълнение го обзе. Николета трепна. Тя още държеше ръката му. Той усети колко хладна и мека бе тя.

– Какво ти е? – попита загрижено Добринов. – Ръката ти е ледена.

Николета тихо се изсмя:

– Казват, че това било знак за топло сърце…. Каква нощ.  Нима наистина искате да се приберете? Искате ли да се поразходим по брега?

– Но нали вече се разхождахме?

– Да, но ….. толкова е хубаво и светло, – гласът ѝ потрепери. – Там накрая ….. има една малка къща с мрежи в нея. Ще ви заведа. Няма никой наоколо …. бихме могли да поседим там за малко.

Николета настойчиво го погледна в очите, но той поклати глава и тя сведе погледа си надолу.

– Наистина е късно ….. наближава десет. Съжалявам, но трябва да вървя. Ще отидем някой друг ден.

– Да?

– Не се тревожи, скъпа Ники …. всичко ще се нареди и за Дани, и за всички нас.

Навярно го чу, но не отговори. Тя взе ръката му и нежно я погали.

– Вие сте много добър човек ….. много добър – и добави, – нали ще дойдете пак …… моля ви.

Тези думи силно докоснаха сърцето му. Той се наведе и я целуна по косите. Тя бе съпруга на сина му. Добро момиче, което се притесняваше за заболяването на съпруга си.

Добринов също бе разтревожен, синът му днес беше постъпил в болница, а вероятно жена му вече се тревожеше за него.

Той искаше да успокои Николета, но трябваше да върви.

Тя стоеше неподвижна. Гледаше го безмълвно как запали мотора на колата и потегли.