Беше красив есенен ден. Соня и Слави пътуваха по хълмовете с мотор. Гледката, която се разкриваше пред очите им бе неописуема. Творецът бе създал такива багри, че дъхът на всеки би примрял пред тази красота.

Нюанси в жълто,червено, кафяво и зелено разказваха прекрасна планинска приказка, която не оставяше равнодушен, дори и най-скептично настроеният наблюдател.

– Малко се притеснявам, – сподели Слави, – защото трябва да стигнем до онова селище до края на деня, а не знам дали ще успеем!?.

– Но нали избрахме мотора, – подчерта Соня, – за да се насладим на гледката и да бъдем по-бързи в натоварения трафик.

След един завой, двамата се озоваха след два големи камиона.

„Сега ще трябва да бъда още по-внимателен, – каза си Слави, – но нямаме вече и същата видимост към прекрасната природа“.

– Вероятно пътуването ни ще се окаже по-дълго отколкото очаквахме, – въздъхна разочаровано Соня.

Но след един от завоите, двамата бяха приятно изненадани. Изведнъж се откри прекрасна видимост и Слави успя да изпревари камионите.

Когато всичко приключи и те стигнаха на време до определеното място, Слави се замисли и каза:

– Колко бързо губя търпение, когато не получавам отговор на молитвите си, когато и както аз очаквам.

– Това, че имахме хубав път и ти изпревари камионите, – каза Соня, – ме наведе на мисълта, че доверието в Бога ни помогна да преодолеем раздразнението и да се насладим на едно прекрасно пътуване.

Наталия работеше в заведение, където живееха хора с мозъчни травми. Повечето бяха претърпели катастрофи с кола или мотор.

Някои от тях можеха да общуват с другите и си помагаха взаимно.

Но имаше и такива, които бяха затворени в себе си. Ето, Недялко прекарваше целия си ден в мълчание. Ако някой се опиташе да го заговори, свеждаше незабавно очи и бързо ускоряваше крачка, за да се отдалечи светкавично от мястото на срещата.

Работата на Наталия се състоеше в това, да помогне на тези хора да станат поне малко по-самостоятелни. Това съвсем не беше лека задача.

Тя им помагаше да се хранят, да извършват някои от ежедневните си дейности, показваше им как да играят игри…..

Но точно тук в игрите ставаха неприятните инциденти.

– Ти само на него помагаш, – мърмореше Григор с карти в ръцете.

– Няма да ми гледате картите, – свирепо изгледа всички на масата Огнян.

Достатъчно бе някой да го погледне за миг и той бе готов да набие „нахалника“. За съжаление, травмите от миналото на някои провокираха неочаквани пристъпи на гняв, който можеше да прерасне и до насилие.

Всички от екипа, заедно с Наталия бяха обучени предварително, как да постъпят ако възникнеше подобна ситуация. Бяха ги инструктирали:

– Не приемайте лично тези случаи. Те се дължат на състоянието на болните.

Наталия, като и другите от обслужващия персонал знаеха, че при изявило се раздразнение и ярост, трябваше да запазят спокойствие и да се държат нормално, все едно нищо не се е случило.

При по-тежък случай се намесваха лекарите, които биеха успокоителни инжекции.

Един ден, когато бе мирно и спокойно в трапезарията, Наталия сериозно се замисли: „Мога ли това, което практикувам тук сред тези хора, да използвам в живота си?“

Спомни си, че Исус учеше учениците си, че ако някой го удари по едната буза да обръща и другата.

„Понякога хората, не само в това заведение, а и навън, постъпват неправилно, – каза си Наталия, – заради някоя сътресение или нарушение на нормалния му начин на живот в миналото му. За това на обидата трябва да отвръщаме с любов“.

Тя наведе глава и тихо се помоли:

– Господи, помогни ми да отвръщам с любов на лошото отношение към мен, което е породено навярно от болка, страдание или несправедливост извършена спрямо този човек в миналото му…..

В източната част на Хелзинки на острова се появи Кусилиото традиционната за това време на годината и място атракция – огромна въртележка, издълбана в леда.

Въртележката може да се върти с множество хора върху себе си. Това е забавно и безопасно.

Въртележката от лед е създадена от Ян Кяпюлехто. Тази „забележителност“ тежи почти 200 тона, а диаметъра му е 36 метра.

Необичайният дизайн е създаден с помощта на триони, лопати, брадви и мотор на лодка.

Юсра още от детството си се занимаваше с плуване. На 14 години тя взе участие в Световното първенство по плуване. Поддържаше я Олимпийския комитет на Сирия.

Започна войната и Юсра се наложи да тренира в басейни, които застрашаваха живота на плуващите.

– Как ще тренирам в басейн, на чийто покрив са паднали две три бомби?  – питаше се Юсра.

Много скоро животът в Дамаска стана непоносим. Юсра със сестрите си и други бежанци се опита да премине в Гърция през Турция и Ливан.

Всички бяха натоварени в една лодка. Цяло чудо е, че ги побра всичките 20 човека.

Когато им оставаха 30 минути път до Турция моторът на лодката заглъхна. Никой освен Юсра и сестрите ѝ не умееше да плува.

– Да скочим във водата и да бутаме лодката до някоя суша, – предложи Юсра на сестрите си.

Безсмислено бе да стоят в лодката и да чакат. Момичетата скочиха във водата.

В едната си ръка всяко от момичетата държеше въже, което бе привързано към лодката. Те можеха да движат само другата си ръка и да ритат с краката.

Три и половина часа девойките напрягаха телата си ….. така стигнаха до гръцкия остров Лесбос.

Юсра от дългото напрежение и теглене на лодката бе изтръпнала, почти не чувстваше тялото.

Питаха я:

– Как си?

Тя само им кимаше с глава:

– Добре съм. Успяхме.

С благодарност другите бежанци ѝ казваха:

– Ако не беше ти и сестрите ти, щяхме да загинем.

Тя се усмихваше, а думите на хората стопляха душата ѝ.

Това бяха три дълги часа, в които Юсра трябваше да запази самообладание. Когато надничаше някой малчуган или тъмнокосо момиченце, за да я видят как теглеше лодката, тя се усмихваше на децата.

„Не бива да ме виждат измъчена и изморена, – казваше си Юсра, – биха се изплашили, ако знаеха, че сме в беда“.

От Гърция Юсра и Сара отидоха в Македония, след това в Сърбия, Австрия и накрая се добраха до Германия.

Юсра остана да живее в Берлин и започна активно да тренира под ръководството на треньор отново любимото си плуване.

Понякога тя трябваше да става в пет, за да тренира. Програмата ѝ бе свръх тежка. Но тя работеше по плана на треньора, който той бе съставил за нея. И двамата разбираха ясно какво още не ѝ достига и на какво трябва да наблегне повече.

В Сирия Юсра нямаше такива възможности. Тя продължаваше упорито да тренира. Когато тренираше за нея нямаше значение дали е от Лондон, Сирия, Берлин или някъде другаде, тя бе само спортистка, която имаше определени цели.

При откриване на Олимпийските игри в Рио де Жанейро Юсра носеше знамето на сборния отбор от бежанци.

В Чикаго се е състояла презентация на уникален куфар. Той може не само да се движи сам за сметка на вградения в конструкцията мотор, но може да превози на малко разстояние и собственика си.

На такъв куфар можеш бързо да се придвижиш до някой от терминалите на летището.

Създателите на куфара казват, че не са си поставили за цел, да накарат хората да станат по-мързеливи. Според тях това устройство не е за лентяи, а за тези, които ценят времето си и искат ефективно да го използват.

За сметка на вградения си мотор куфарът развива скорост 12 км/ч. В него е поставен и акумулатор, който ако е напълно зареден може да измине 12 километра.

Придвижване на такъв куфар могат да правят хора с тегло до 117 килограма.