Клара бе навела глава и несъзнателно люлееше краката си, седнала на пейката пред блока. Погледа ѝ бе забит в земята, но мислите ѝ блуждаеха някъде другаде. Явно нещо бе я смутило и тя водеше някаква вътрешна борба в себе си.

До нея седна леля Лия. Тя бе жена на средна възраст. Живееше в същия вход, на първия етаж.

– Клара какво си се умислила така? Да не си направила пак някоя беля?

Момичето повдигна очи, погледна съседката, но пак забучи поглед си надолу.

– Е, изплюй камъчето, – засмя се добродушно Лия, – какво те измъчва толкова?

– Кога една лъжа е оправдана? – изстреля набързо въпроса си Клара.

– Никога, – отговори лелята.

– А ми малките безобидни лъжи? – предизвикателно попита Клара.

– Не би трябвало да има такива, – жената бе категорична.

– Ами лъжите, който предпазват някой да не бъде наранен? – въздъхна дълбоко Клара.

– Няма добри лъжи, – отсече строго Лия.

– Не е ли тъжно, че лъжата често се среща? – тъжно промълви Клара.

– Лъжем, за да прикриваме нещата, от които се срамуваме, – леля Лия започна да изброява случаите, в които избягваме да казваме истината. – Лъжем, за да извиним поведението си. Лъжем, защото мислим, че това е по-добре, отколкото да говорим истината. Лъжем непознати, близки и дори себе си. Понякога нашите лъжи са сложни и обмислени. Друг път са толкова малки, че почти вярваме, че са истина. Но човек винаги трябва да говори истината.

– Лельо, аз излъгах, за да не ми се смеят, но това, което казах, беше наполовина истина, – сподели Клара.

– Измамата в сърцето причинява болест в тялото. Лъжите са рани. До сега не си ли била лъгана?

– Много пъти? – призна тъжно Клара.

– И беше ли ти добре, когато разбра това?

– Много ме болеше. Имах чувството, че никой не ме обича и че нито един човек не би искал да има нещо общо с мен.

– Само Бог може да предпази езика ни от лъжа. Който го познава иска да Му бъде угоден, защото Господ е добър и истинен.

– И сега какво да направя? – попита Клара.

– Трябва да отидеш при тези, които си излъгала и да им кажеш истината.

– А те няма ли да ми се смеят? Ще искат ли да играят с мен?

– Ти направи това, което трябва, а Бог ще се погрижи за другото.

Денят бе тежък и уморителен. Добри се прибра, седна във фотьойла и се отпусна, когато чу, че телефона му изписука. Това бе сигнал, че е получил SMS.

Отвори съобщението и прочете: „Край, приключвам с всичко“.

Телефония номер бе непознат, но това кратко изявление го разтревожи.

Добри веднага написа: „Извинете, кой е?“.

„Съжалявам, че ви обезпокоих, сбъркала съм номера“, – написа веднага Наталия, когато разбра, че съобщението ѝ не е достигнало до този, на когото е изпратила известието си.

„Почакайте малко, – бързо отговори Добри, – мога ли с нещо да ви помогна?“

Двамата продължиха да си пишат около половин час.

„С мен се случи нещо неприятно, – сподели Наталия. – Приятелят ми злоупотреби с мен и ме изостави. Няма смисъл да живея повече“.

„Исус те обича, – опита се да ѝ обясни Добри. – Ти си много ценна за Него, независимо от това, как се чувстваш сега. Нима живота ти се основава на мнението на един хлапак, който не осъзнава какво е направил?“

„Вече е късно, – написа Наталия, – изпих цяла опаковка хапчета“.

„Къде живееш? – умоляваше Добри девойката, да каже адреса си. – Сега ще дойда и ще те откарам до болницата“.

С последни сили Наталия написа адреса си. Добри успя навреме да закара момичето в болницата, където лекари се погрижиха за нея и спасиха живота ѝ.

През следващите месеци Наталия осъзна, че Бог има план за нейния живот. Той бе платил за нея със кръвта на Сина Си.

Стойността на дадено нещо се определя от това, колко е склонен някой да плати за него.

Може ли да има по-висока цена?

Лошото е, че в този свят измерваме стойността си чрез постиженията си, семейството, външния си вид, благосъстоянието си, образованието си и влиянието на какво ли не.

Хората непрекъснато се стремят да докажат ценността си или живеят в депресия.

Единствено Евангелието доказва стойността на индивида в Христос, защото Исус е заплатил висока цена за изкуплението на всеки.

Надя и Петър бяха женени от тридесет години. Не се караха изобщо. Пътуваха много. Дори можеха да си позволят да останат в различни страни за по-дълго време.

Пътуването за тях бе страст, тъй като нямаха деца. Дълго време Надя плака и при какви ли не лечители ходи, но така и не забременя. Мъката ѝ бе голяма, но накрая се примири със положението си.

Един ден Надя отиде в офиса на малък магазин, който се намираше в двора на жилищен блок. Беше делничен ден и тя нямаше къде да паркира. На петстотин метра пред детската градина Надя намери място, където да остави колата си.

Изключи двигателя и се канеше да излезе от автомобила си, когато видя съпруга си с доста младо момиче и малко дете, което вероятно бяха взели от детската градина. Надя се изуми.

Без колебание тя изхвръкна от колата и нападна младото момиче с юмруци. Съпругът ѝ я отдели от младата жена, удари един шамар по лицето и ядосано каза:

– Какво си въобразяваш, че правиш? Тя е моя дъщеря, а детето е моя внучка.

– Но как …., – зашеметена едва произнесе Надя.

– Ти не можа да ми родиш дете. Друга жена ме дари с дъщеря. До сега съм се грижел за нея, а това е внучката ми. Сега ще се прибера в къщи, ще си взема нещата и още утре ще подам заявление за развод.

Това бе тежък удар за Надя. Тя безпомощно гледаше как мъжът ѝ със голямата си дъщеря и внучката си се отдалечава между блоковете.

Бе топъл ден, а Надя седеше в колата си и крещеше, дори нямаше сълзи да заплаче. Хората минаваха край нея и я оглеждаха с любопитство.

В един единствен миг Надя разбра, че тридесет години бе живяла в лъжа. А накрая остана сама ……

Жалко бе да гледаш този съд. Той бе толкова красив, но пукнат. Малко момиче със сълзи на очи го бе донесло в грънчарската работилница и с болка бе едва промълвило:

– Можете ли да направите нещо за него.

Грънчарят взе съда, огледа го, погали грозната пукнатина и обеща:

– Не плачи, ще стане дори по-добър.

Момичето едва-едва се усмихна, но повярва на майсторът и си тръгна.

Грънчарят постави съда на рафта, а на другия ден се зае с него. Взе го и го дочупи окончателно. Праха овлажни с вода. Получи се глинена маса. Той дълго се труди над нея, като я мачкаше и преобръщаше с ръце не веднъж. Глината стана мека и податлива при опипване.

Накрая удовлетворен въздъхна и я постави на грънчарското колело.

Под ръцете на майсторът започна да се оформя прекрасен съд, в който нямаше никаква пукнатина или грапавина.

– Все още си слаб, – каза си грънчарят, – а и цветът ти е някак скучен и сив.

Майсторът постави съда в разгорещената пещ, като непрекъснато го държеше под око, контролирайки топлината, която го облъхваше.

Когато вече реши, че е достатъчно, грънчарят извади съда от пещта.

Пламтящият огън бе придал на съда невероятна красота.

Ти и аз сме малки глинени съдове в ръцете на Господа, Чиято трансформиращата сила ни е предназначила за слава.

Обикновено Макс с родителите си и двете си сестри слушаше по радиото и гледаше репортажите по телевизията за развихрелото се торнадо, но този път бе по-различно.

Смерчът бе близо до тях. Притаили дъх те очакваха, най-лошото.

Изведнъж бащата на Макс извика:

– Слизайте бързо в мазето. Вземете от чекмеджето на шкафа няколко фенерчета.

Малките момичета запищяха. Две от децата се хвана за ръцете на майка си, а бащата грабна най-малкото от тях и го понесе. И петимата хукнаха неудържимо надолу.

Беше доста страшно. Всички стояха сгушени в мазето. Те не знаеха какво става навън. Бяха откъснати от света.

Макс обезпокоен попита баща си:

– Татко, а какво ще се случи ако торнадото удари къщата ни?

– По-вероятно е, да не я удари, – бащата се опита да успокои сина си, – но ако случайно удари, тук сме на сигурно място.

Майката спокойно добави:

– Този смерч няма да ни удари. Бог ще запази дома ни. Нека да се помолим.

Петимата преклонили колене, изказваха горещите си молби към Твореца на всичко видимо и невидимо.

Торнадото слабо засегна къщата, но не ѝ нанесе сериозни щети.

Където и да се намираме, без значение с какви проблеми се сблъскваме или какви трудности могат да ни сполетят, дори да сме ранени или да умираме, можем да застанем в молитва. Така ние намираме истинско убежище в Господа.