Днес навсякъде в малкия град обикаляше една пъстра кола, която съобщаваше за цирка, които бе разтворил шатрата си близо до центъра.

Много деца се усмихваха, а после хукваха към родителите си да измолят пари за билет. Повечето от тях не бяха виждали истински цирк. Гледали бяха по телевизията акробати, жонгльори и какви ли не циркови номера и изпълнители, но друго си е, когато се види всичко това на живо.

Павел очакваше с нетърпение вечерта, защото с братчето си Ради и родителите си щяха да бъдат под цирковата шатра.

Час преди представлението, двамата братя бяха неспокойни и през пет минути питаха:

– Колко е часа?

– Няма ли вече да тръгваме?

– Ами ако са започнали по-рано, – суетеше се Ради.

– Не се безпокой, – утешаваше го Павел, въпреки че и на него сърцето му тръпнеше в очакване, – има определен час за това и те го спазват.

Най-сетне настъпи и дългоочаквания момент. Те бяха в цирка.

Всичко бе много вълнуващо и интересно, но когато излезе едно дребно куче с дресьора си, изведнъж всички се умълчаха.

Кучето и мъжът изпълняваха различни пантомими. Хората се смееха и им ръкопляскаха.

Удари барабан тържествено и предизвикателно, шатрата се изпълни с напрежение.

Мъжът подаде с въображаема лъжица нещо на мъника, който весело въртеше опашка.

Изведнъж кучето започна да трепери и да се мята. Явно човекът все едно му бе дал отрова. Малко след това кучето се просна мъртво. Мъжът го хвана за единият крак, влачеше и го дърпаше след себе си.

От публиката се чуха охкания и тежки въздишки.

Дресьорът остави кучето и го посочи с ръка, един вид: „Ето мъртво е. Не шава“.

Дребен старец възкликна и посочи с пръст, към „мъртвото“ животно. Кучето  пошавна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това вдигна глава, огледа се насам натам и весело скочи на крака.

Павел и Ради се изправиха,  започнаха да ръкопляскат и да викат:

– Браво!

– Това куче е цял артист!.

Хората ги последваха и вълна от радост, възклицания и приветствия изпълни шатъра.

Кучето стоеше спокойно. То само махаше весело с опашка. Косматият герой, като че ли нищо не забелязваше и тези аплодисменти не бяха за него.

Кучето с голяма преданост и любов гледаше дресьора си, за него нямаше по-голяма награда от одобрението на човека, който го бе обучавал.

Навън от църквата изтича младеж, Ченко го догони и в движение попита:

– Яворе, какво ти става? Защо хукна така навън?

Явор погледна приятеля си, намръщи се, стисна зъби и недоволно измърмори:

– Евангелизиране, благовестие, ….., основното поръчение, …. Писна ми от всичко това. Думи, високопарни изказвания, приказки…. Нека те да дойдат да видят как се говори.

– Успокой се, – помоли го сърдечно Ченко.

– Започнеш да им казваш за Исус, а те: – яростно продължи да излива болката си Явор, – „Глупости. ….. Не ми говори…. Не ми се слушат такива работи“. А някои просто те псуват и се подиграват с теб …

– Не всички, ще искат да чуят, но ти трябва да им кажеш, – спокойно, но настойчиво заяви Ченко.

– Тогава какъв е смисълът на всичко това? – роптаеше още повече Явор.

– Слушай, – дръпна го Ченко за ръката, – за това и ние имаме вина.

– Каква искаш да кажеш? – недоумяващо разтърси глава Явор.

– Когато свидетелстваме, нямаме Божията сила, защото не сме се очистили, – опита се да обясни на приятеля си Ченко.

– Какво, идеален ли трябва да стана, за да благовествам? – саркастично се усмихна Явор.

– Абсолютно чисти във всичко ако бяхме, нямаше да сме на тази земя, – примирено каза Ченко, – но за да имаме сила за свидетелстване, трябва да имаме общение с Бога.

– Колко пъти съм се молил и всичко е било напразно, – отчаяно размаха ръце Явор.

– Не казах да се молиш, а да общуваш с Бога, – подчерта Ченко.

– Не те разбирам, – Явор се озадачи.

– Ние всеки ден се освещаваме или с други думи променяме, като общуваме с Бога, – обясни Ченко. – Този процес е дълъг и той ще продължи, докато сме на тази земя.

– Тогава? – Явор се обърка нацяло.

– Представи си, – започна да обяснява чрез пример Ченко, – дошъл си ми на гости, а от кухнята се разнася чуден аромат на приятно приготвена супа. Ти вдъхваш от това благоухание и мечтаеш за една пълна паница с такова чудо. Сядаме на масата, слагам чинията със очакваното ястие пред теб и ти подавам лъжица, която не е нова, но измита, изчистена и въпреки всичките ѝ недостатъци годна за употреба.

– Е, и? – нетърпеливо се обади Явор.

– А сега си представи, – продължи Ченко, – че лъжицата е покрита от единия край със засъхнала мазнина, нещо се чернее, вероятно остатък от предишна храна и за най-голяма изненада малко червейче се е свило на кравай в най-ниската ѝ част. Какво ще направиш тогава?

– За да не те обидя, – въздъхна дълбоко Явор, – ще кажа, че не съм гладен или че скоро съм ял.

– Но супата така силно ухае, нима ще устоиш на тази вкусотия? – със съблазнителен глас попита Ченко.

– Ти луд ли си? Как ще ям с такава лъжица? – сопна му се Явор.

– Така поднасяме Благата вест на хората, а после се чудим, защо не искат да „похапнат“, когато им предлагаме нещо много чудно и невиждано. Може да не си съвършен и идеален, но общението с Бога те очиства достатъчно, така че да имаш сила да свидетелстваш.

Явор бе вече по-спокоен. Яростта му се бе стопила.

– Вярно е, че претупвам молитвата, – призна си Явор, – а после искам да правя нещо, за което нямам сила.

Ченко се усмихна и потупа приятеля си по рамото.

– Какво ще кажеш? Май е време за промяна а?

Архимандрит Петър застаря, започна да недовижда, но въпреки това продължаваше да служи по църквите.

Веднъж бе поканен в голям град да отслужи заедно със митрополита там.

След службата Петър си взе довиждане и се насочи към гарата, но до идването на влака имаше цели два часа и той реши да похапне.

Влезе в едно кафене. Момичето на касата веднага му се сопна:

– Дядо, по-добре си тръгвай, много лошо си облечен, ще ми изгониш клиентите.

Петър погледна краката си и се смути. Когато тръгваше от родното си място бе студено и той надена ботушите си, но в града имаше много кал и гьолове, и той се бе оцапал малко, въпреки че се пазеше.

Палтото му бе старо, избеляло, а чантата, в която носеше свещеническите си дрехи, бе малко протрита.

Очевидно момичето го бе взело за някой скитник. И Петър си тръгна.

Отиде в друго заведение, а там го посрещнаха на вратата и му съобщиха:

– Тук даваме по три яденета за обяд, заповядайте и си изберете.

Той се зарадва и на подноса си нареди първо, второ и компот, но стигайки до масата, забеляза, че е забравил да вземе вилица и лъжица и се върна обратно.

Когато дойде на масата, видя, че друг човек бе седна на нея и ядеше супата му.

„Е, няма нищо, нали има второ и компот“, – помисли си Петър и нищо не каза, а се захвана с второто. Мъжът си подели компота с него, а след това стана и си тръгна.

Петър потърси чантата си и я видя на съседната маса, със таблата и недокоснатата си храна.

– Какъв смирен човек, – каза си Петър, – аз му изядох половината обяд, а той нищо не ми каза.

Тази година се оказа тежка не само за хората, но и за животните. Горещото време не пощади никой.

В такъв зноен ден Донка Петрова приключи работата си и тръгна за дома си. Температурата бе над 30 градуса. Едва се дишаше.

Донка вървеше по тротоара, забила поглед надолу. И изведнъж я забеляза. Малкото крилато същество бе толкова изтощено, че едва пълзеше по тротоара.

– Горката пчела! – въздъхна съчувствено Донка. – Сигурно е от жегата.

Тя имаше желание да ѝ помогне, но не знаеше как.

Изведнъж Донка си спомни едно предаване, в което се говореше за даване на смес от захар и вода на пчелите.

– Не е много трудно, – каза си Донка. – Ще разбъркам в една лъжица захар и вода и ще дам на омаломощеното животно.

Тя изтича обратно в офиса, където работеше. Там имаше захар и лъжица, които ползваше за кафето.

Но изведнъж се сепна:
– С лъжица ще ми е трудно да ѝ дам разтвора по-добре със спринцовка. По-сигурно е.

Решила да довърши докрай нещата, изтича до близката аптека и купи една спринцовка. След това направи разтвора, изля го в цилиндричната помпичка, постави на върха иглата и отиде при пчелата.

Когато насекомото получи дозата си от сладко, леко се надигна и малко се активизира.

Донка я премести на сянка. Не се мина много време и пчелата излетя.

Когато Донка сподели с дядо Стойо, нейният съсед, какво е направила, той се засмя и каза:
– По това време на годината пчелите могат да изглеждат сякаш умират или са мъртви, но това съвсем не е така. Те се уморяват. Просто не им достига енергия, за да долетят до кошера си. За това е правилно ако се види изтощена пчела да ѝ се даде разтвор в съотношение 2 супени лъжици захар и 1 супена лъжица вода. Хубаво си направила. И тя е живинка, душа носи.

Тя бе цяло чудо. Дребосък от кожа и кости. Става въпрос за Лия. Тя бе родила 14 деца.

Често край не се питаха:

– Как ги е изхранила?

– Как е месила хляб за толкова много души?

– Как е шила дрехите им?

– Удивително, как е успяла да научи децата си на добри обноски и железен морал?

Лия нямаше никакъв житейски опит, беше невежа. Не беше пътувала и познаваше само мястото, където се бе родила и омъжила.

Не познаваше никакви други мъже освен своя, но съжителството ѝ с него ѝ изглеждаше изтощително, а понякога бе като болезнено задължение.

По-голямата част от живота ѝ бе протекъл в раждане и отглеждане на деца.

Единственият ѝ интелектуален събеседник бе Библията. Мъжа си и децата си тя изобщо не слушаше.

А защо четеше Библията ли? За нея това бе книга, в която намираше нужната история, своята поезия, информация за различни народи, етиката и нравствеността, които изповядваше, там бе и нейното спасение.

Никога не изучаваше и не проверяваше Библията. Просто я четеше. Противоречащите пасажи в тази книга ни най-малко не я смущаваха.

Накрая тя бе стигнала до там, че знаеше всичко какво е написано в нея, но продължаваше да я чете.

Всички уважаваха Лия.

– Тя е добра жена и е отгледала прекрасни деца, – казваха за нея.

Винаги държеше главата си изправена. Почитаха я и в семейството – съпруга, децата и внуците ѝ.

У нея се спотайваше някаква неподозирана сила. Не знаеше какво е компромис. Срещнеше ли неправда изобличаваше я и налагаше това, което бе право. Това караше хората да я гледат със страхопочитание, макар и не с любов.

Лия ненавиждаше до фанатизъм всякакъв вид спиртно питие. Да се употребява алкохол, за нея бе равносилно на престъпление спрямо Бога.

Тя никога не се бе докосвала до такива напитки, но не спираше никой от останалите да ги употребяват. Може би за това съпругът и децата и бяха привързани към пиенето.

Веднъж съпругът ѝ, който бе тежко болен, ѝ предложи:

– Лия, не можеш ли да глътнеш поне една чаша алкохол, та да ми олекне, преди да си отида?

Тя смръщи вежди, вдигна брадичката си напред и настръхна:

– Нима искаш да застана пред Господа и да му дъхна на спирт?

Когато наближи 70-те Лия имаше проблеми с уринирането.

Докторът ѝ предписа:

– Една супена лъжица портвайн.

Първата лъжица изпи насила и се намръщи, но след това ……

– Е, не е чак толкова лошо, – въздъхна Лия.

От този ден нататък, тя изгуби напълно въздържателната си убеденост спрямо алкохола.

Започна да пие вино на супени лъжици, уж като лекарство, но след време стигна до литър дневно.

Казват, че от тогава е станала по-щастлива и спокойна.