Мракът се сгъстяваше. Тази вечер луната не можа да пробие облаците и всичко изглеждаше черно и подтискащо.

Хората отдавна вече спяха. В дома на Богдана беше тихо и спокойно. Махалото на стенния часовник отмерваше мъчително времето в тишината.

Богдана, стана от леглото и на пръсти се отправи към кухнята. Отчаяние и болка свиваха сърцето ѝ и тя не можеше да заспи. Отново бе разбрала за похожденията на съпруга си при някаква си Силвия.

– А беше ми обещал …. , – тихо изплака Богдана. – До кога?!

Беше му простила, а сега раната отново се бе разтворила и кървеше.

Преди ѝ бе споделил:

– Трудно ми е да ти обясня, …. но когато бях 14 годишен с приятели гледахме порно и от тогава не мога да се спра. Харесах ли жена веднага я събличах в ума си, а след това фантазиите ми се развихряха.

– Тогава защо се ожени за мен? – го бе попитала Богдана.

– Мислех, че като се събера с теб това ще престане. За мен ти бе съвършената, най-красива жена от всички, които бях срещал. Но, уви …

– Защо не отидеш на психиатър или в църквата, там могат да се помолят за освобождението ти, – беше го посъветвала Богдана.

– Срам ме е, как ще отида и ще разкажа всичко това…, – беше се възмутил тогава Стилян.

След това той обеща:

– Ще видиш, всичко ще се оправи. Ще се постарая. Няма да те огорчавам повече!

Но отново се бе случило. За кой ли пореден път.

За Богдана всяка надежда се бе стопила. Оставаше ѝ само едно и тя падна на колене и призова Господа. Плачейки изказа цялата си мъка натрупала се в сърцето ѝ. Накрая попита:

– Боже, какво да правя? Не мога да продължавам така да живея. Какво мога да направя за него?

Тих и нежен глас ѝ отговори:

– Обичай го!

– Но, Господи, аз му прощавам ….. и то не един или два пъти, а той продължава да ме наранява, като ме отхвърля …

– Обичай го! – настоя с много обич гласът.

– Но как да го обичам?

– Както Аз ви обичам. Любовта дълго търпи и е милостива, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада.

– Боже, толкова ми е трудно …. да направя това….. Помогни ми!

Невидимата Божия ръка изтри сълзите ѝ, а в душата ѝ настана мир. Богдана се изправи. Тя можеше вече не само да прощава, но и да обича въпреки всичко ….

Понякога за уроците в живота си плащаме много скъпо. Цената им са собствените ни грешки. А не е ли по-лесно да чуем историите на други, да се поучим от тях и да избегнем лошото?

Когато има слънце, всички без покана се втурват навън и всеки се старае, колкото може повече да вземе от топлината и светлината му.

Млади и стари крачат, усмихват се един на друг и им се иска да има много такива дни. В такова време и птичата песен е по-весела изпълнена с нежност, копнеж и много любов.

Борис вървеше гордо вдигнал глава до баща си. На тях двамата рядко им се удаваше възможност да бъдат заедно. Работата на бащата бе такава, че той по цели месеци не се прибираше в къщи.

Днешният слънчев ден бе истински празник за Борис и той бе решил да му се наслади напълно. Радостта бе изписана на лицето му, а от сърцето му бликаше любов към всичко живо наоколо.

Бащата и синът срещнаха човек в инвалидна количка, който с ръце придвижваше колелата на превозното си средство. Борис погледна с болка инвалида.

– Навярно много му е тежко, че е прикован към тази количка? –  обърна се синът към баща си.

Инвалидът чу думите на малкия, усмихна се и каза:

– Аз не съм закован за инвалидната количка. Напротив чрез нея съм свободен.

– Как така? – недоумяващо попита Борис.

– Защото ако не беше тя, щях да лежа постоянно на леглото си, нямаше да мога да изляза от стаята си и да се разхождам навън от дома си.

Борис гледаше с възторг инвалида и на свой ред му се усмихна сърдечно.

А бащата добави поучително:

– Човек се стреми да бъде свободен и за това използва всеки възможен случай. Освободеният от несгодите на недъга си, с радост се наслаждава на живота.

Дъждът неочаквано затропа по прозорците. Влагата му освежаваше заспалата земя. На Радой му бе тежко.

Той премисляше случилото се с него през деня и се отчайваше. Обърна се няколко пъти в леглото и въздъхна.

– Голям карък съм, – прошепна обезсърчен Радой в мрака.

Брат му Борил още не бе заспал и го чу. Той се обърна към братлето си и каза:

– Бог не е мъртъв. Твоят живот може да ти изглежда като една незавършена картина, пълна бъркотия, в която липсват множество парчета, но Той не е завършил делото Си в теб!

– От къде да знам, че това е точно така? – раздразнен попита Радой.

– Можеш и да не го виждаш, но Той работи, – започна да го увещава Борил. – Бог не спира да работи върху великолепната картина на твоя живот и тази на любимите ти хора. Само защото не можеш да видиш крайния резултат, не означава, че тя няма да бъде шедьовър.

– Писано е, че Онзи, който е започнал добро дело в мен, ще го завърши, – смотолеви несигурно Радой.

– А това не те ли прави по-сигурен, че Бог все още работи в живота ти? – попита предизвикателно Борил.

– Ами ако Той прекрати или отложи? – несигурност и уплаха се прокраднаха в мислите на Радой.

– Никой и нищо не може да спре Божието благоволение в живота ти! – натърти Борил. – Дори да възприемаш, че всичко е пълна бъркотия, Бог може да използва този хаос и да благослови хората около теб.

– Наистина ли мога да очаквам това от Него?

– И много повече, – усмихна се Борил, –  свръх благоволение, доста благословения и добри вести!

Радой се замисли и нищо не каза.

– Изпълнен ли си с повече надежда, след като вече знаеш, че Бог не е приключил работата Си в живота ти? – попита очакващо Борил.

– Благодарен съм, че е започнал добро дело в живота ми и ще го завърши, – каза вече успокоен Радой. – Много ми се искам с благодатта, която ме дарява, да помагам на другите.

– Имаш възможност още утре да насърчиш някого в живота му, – окуражи го Борил.

Радой още дълго стоя буден, но мислите му бяха ведри, изпълнени с мечти за добри дела.

Двамата седяха в кухнята и пиеха кафе, баща и 13 годишната му дъщеря. Те живееха сами, защото майката на Марина бе починала при раждането.

На Петко му бе трудно да се грижи за дъщеря си, особено сега, когато тя бе преминала в една проблемна възраст, когато нещата трудно се контролираха.

– Марина, – каза спокойно Петко, – в стаята ти е истински бардак. Леглото ти е неоправено. Мивката е пълна с мръсни съдове, а снощи ми обеща, че ще ги измиеш.

– Нямаш право да ме принуждаваш да правя, каквото и да е, – напери се Марина. – В училище ни казаха, че има закон, който защитава правата на децата.

Настана тишина. Миролюбивото настроение на Петко се стопи. Toй почука по ръба на масата и строго каза:

– Дай тук мобилния си телефон. В никой закон не пише, че трябва да ти купувам такъв. Ще спра и Интернета ти. Ще прибера и таблета. Никакъв закон не може да ме принуди да те снабдявам с такива технологии. Научили ги в училище…

Петко започна да се разхождаше из стаята и продължи гневно да мърмори:

– За модните парцалки забрави. Ще минеш и без ботуши на високи токчета. Мислех да ти купя нова грейка, но ще минеш и със старото си яке.

Марина усети, че е загазила и бързо се насочи към мивката. Пусна водата и старателно започна да мие съдовете. След това излезе в коридора и широко разтвори вратата на стаята си. Чу се яростно местене на мебели, тропот и фучене. Явно Марина се бе захванала „усърдно“  да си почиства стаята.

Петър се усмихна и тихо си каза:

– Растат децата….

Нощта бе прегърнала малкия град. Тишина царуваше сред падащия сняг. Прозорците отдавна бяха потъмнели, а обитателите на домовете бяха обсебили царството на сънищата.

Само Станка се обръщаше в леглото и пресмяташе още колко неща трябваше да свърши днес, а програмата ѝ за следващия ден бе още по-натоварена.

Тя беше добра майка, чудесна домакиня и незаменим съветник и партньор на мъжа си в бизнеса. Всичко това беше добре, но на нея и се искаше да има повече време да почете, да научи някой език, да посвири на цигулката, която отдавна лежеше в прашасалия калъф в ъгъла на стаята.

Време за нещата, които най-много обичаше, не стигаше.

И Станка се размечта:

„Колко хубаво щеше да бъде, ако изобщо не спях. Тогава, докато другите са в леглата, щях да правя толкова много неща, за които сега не мога и да си помисля“.

Някое от децата се обърна и се отви. Станка стана и внимателно изтегли завивката, която бе минала под сина ѝ и го покри с нея. Той се размърда, но не се събуди.

Тя легна отново в леглото. Симо хъркаше до нея, но нея сън не я ловеше.

„Казват, че хората, който не спели, – отново потече потокът от мисли в главата ѝ, – боледували, били много нервни. Възможно е, не съм специалист в тази област, но ние се изнервяме в ежедневието, дори и да сме се наспали добре. Грижи, неприятности, главоболия и какво ли не…..“

Циферблата на часовника светеше с бледа синкава светлина, стрелките в тъмнината се открояваха ясно. Наближаваше четири часа, а Станка още не можеше да заспи.

Тя стана, светна в коридора, извади Библията, отвори на Псалмите и започна да чете:

– …… Помощта ми е от Господа, Който е направил небето и земята. Той няма да остави да се поклати ногата ти. Оня, който те пази, няма да задреме. Ето, няма да задреме нито ще заспи Оня, Който пази Израиля. Господ ти е пазач …..

Изведнъж Станка трепна:

– Бог не задремва, не заспива, защото е мой пазач. Аз да не съм Господ, че не искам да спя?! Ограничена съм във времето и пространството. Какво се мъча да постигна със свои сили? Вълнувам се. Притеснявам се. И за какво?

Тя падна на колене и започна да се моли:

– Господи, прости ми! Знам, че ме пазиш и се грижиш за мен. Моите мисли, не са като Твоите, но Ти винаги мислиш за добро …. Моля те помогни ми да подредя нещата си така, че да имам време и за любимите си занимания.