Повървяха около десетина минути. Минаха покрай шадравана, заобиколиха стадиона и оставиха зад гърба си новия паркинг. Двамата мълчаха и вървяха, докато парка се стопи и излязоха на хълма.

– Ще ти разкажа една история, – каза Марк и погледна младия мъж, който вървеше до него. – Нали питаше защо са ми такива ръцете.

Ръцете му бяха изкривени, а на много от тях нямаше нокти, бяха изтръгнати.

– Е щом си решил, – повдигна рамене Владо.

– Бях обикновено момче, по нищо не се различавах от другите. Страшна война беше. Бяха ни оставили да вардим един навес. Хванаха ни, но повечето от нас бяха избити. Малкото, които бяхме останали, ни навързаха и ни подкараха покрай една река. След два ден ритници,удари с приклади, глад и студ пристигнахме в пленически лагер. Капитанът, който го ръководеше, си мислеше, че знам повече, отколкото всъщност знаех.

Ръцете на Марк потрепераха.

– Или си беше просто гадняр, – продължи Марк. – Обработваха ме добре няколко седмици, за това ръцете ми са такива, а после ме хвърлиха в една дупка цели пет години. Едва не умрях там, – гласът му заглъхна.

В мислите си беше някъде далече от тук, миналото и спомените не му даваха мира.

– Пет години затвор в една дупка, – прошепна Владо уплашено, той не можеше да си представи такова нещо.

Когато Марк отново заговори, в гласа му имаше горчивина:

– Не затвор, а клетка с пръстен под, два и половина метра широка. Пускаха ме да излизам само два пъти в месеца. През останалото време спях и крачех. Сънят трудно идваше, за това повечето от времето крачех. Четири крачки напред и обратно.

Погледна Владо изкашля се и продължи:

– Сега не понасям затворени пространства, за това се разхождам. Когато се озова между стени, веднага излизам, тъй като преди не можех да го правя.

И той размаха осакатените си ръце към дърветата, небето и всичко наоколо.

– Защо ми разказваш всичко това?

– Разбрах, че имаш неприятности, а знам, че си невинен, ще е жалко да гниеш в някоя дупка, заради някой друг. Разбираш ли, този простор ще ти липсва.

Владо кимна. Той съвсем не искаше да загуби свободата си, особено сега, когато нищо не беше направил, независимо от обвиненията. Владо беше младо момче, а пред него беше животът.

Захар се загледа в хоризонта. До залеза оставаха още няколко минути. Сутрин слънцето изкачаше почти неочаквано, а вечер рязко се скриваше. Той никога не беше напускал това място и не знаеше дали и другаде е така.

Беше време за вечерната му обиколка в лагера. Много му се искаше да види онова 13 годишно момиче, което се бе превърнало в майка за шесте си сестрички. В лагера я смятаха за истинска героиня.

Бяха дошли преди две седмици, когато мъже нахлули в селото им и го опожарили. Малките бяха уплашени, но тя му разказа какво се е случило:

– В полунощ нахлуха в селото ни ужасни хора. Те бяха на коне и носеха факли. Палеха всичко наред. Повиках сестричките си и побягнахме.

– А баща ти и майка ти? – беше я попитал тогава.

– Когато се измъкнахме от селото, – продължи да разказва тя, – Ила проплака: „Мама!“. Тогава осъзнах, че са останали в селото. Навярно са ги убили.

Той знаеше, че тя е права. Беше виждал труповете в такива опожарени селища. Беше страшна гледка. Между тях имаше  деца, жени и старци. В очите им се беше запечатал ужаса и болка, които бяха изпитали.

Когато Захар мина край колибата, която им бяха набързо отстъпили, я видя. Тя бе седнала до вратата и държеше в скута си най-малката си сестричка. Пееше ѝ тихо и я люлееше в ръцете си. Гласът ѝ беше приятен, нежен и успокояващ.

На земята пред вратата имаше очукано гърне. То съдържаше мизерната брашнена каша, която раздаваха на всички успели да се спасят от околните села.

Захар въздъхна: „Защо беше нужно това изтребление, – мислеше си той. – Воюват, избиват се, но какво бяха виновни тези малки създания?“….

Всеки, който някога е ходил на къмпинг знае, че в тъмното, когато се придвижва из лагера, човек се спъва в метални колчета служещи за закрепване на палатката. Но сега любителите на природата могат да въздъхнат с облекчение. На пазара са се появили иновативни светещи в тъмното колчета за фиксиране на палатките.
Световноизвестният производител на външни осветителни системи компания UCO  е представила StakeLight. Това са колчете за монтиране на палатки с вграден източник на светлина. Дължината им е 22,9 см, а тегло само 36 гр и се захранва от обикновенни батерии за фенерче, които се вмъкват в куха тръба. Това дава възможност в походни условия бързо да се заменят батериите без никакви допълнителни инструменти.
В колчетата StakeLight са встроени набор от светодиоди с различни цветове, което създава светлинен поток от 17 лумена. Напълно достатъчно, за да се гарантира безопасното движение между палатката в тъмното.
Тези батерии могат да работят около 10 часа ако светят непрекъснато, а в режим  на пресвятване от време на време 24 часа.
Колчетата са създадени от свръхтраен алуминий и са покрити с водоустойчиво покритие, което идържа на всякакви екстремални условия.

Едно проучване, проведено от изследователи на Университета в Калифорния, Лос Анджелис, е доказало, че едно дете, което прекарва най-малко пет дни без мобилен телефон, компютър и телевизор, подобрява социалните си умения.
„Много хора смятат, че най-голямото предимство техническите приспособления имат в образованието“ – казва авторът на изследването Patricia Greenfield. – Въпреки това, малцина се замислят за последствията. Всеки си мисли, че разпознаването на човешките емоции е естествена човешка способност, но тя трябва постоянно да бъде тренирана“.
В проучването от Patricia участвали 51 деца. Всички деца са били закарани до лагер в природата и  били разделени на две групи: в едната било забранено да използват всякакви джаджи, всичко останали им било позволено.
Няколко дни по-късно, учените са провели изследване, при което децата били помолени да отгатнат емоциите на снимки и във видеоклиповете. Групата, която не използвате джаджи, се справили добре. Но втората група имат затруднения с възприемането на емоциите на другите хора.
Това проучване е доказало, че едно дете, което прекарва най-малко пет дни без мобилен телефон, компютър и телевизор, подобрява социалните си умения.
„Вие не ще бъде в състояние да разберете невербални емоционални сигнали от големия екран, както бихте го направили лице в лице с друг човек, – казва един от учените. – Ако не се практикува живо общение, можете бързо да загубите най-важните социални умения.“

Група деца били изпратени на лагер през лятото. Там те изучавали стихове от Библията и интересни истории от нея.
След библейския урок на тема „Вяра без дела е мъртва“ едно вечно недоволно момче поискало да се обади по телефона на родителите си.
Ето какво казало детето по телефона:
– Мамо, аз съм …. Тук е много лошо и никак не е интересно. Искам да се прибера. Ела ме вземи, скучно ми е …. Не ми харесва програмата на лагера. Днес ни караха да учим някакъв стих за момиче на има Вяра, което умряло от мързел ….
Такъв разговор, не може да не предизвика смях. Питам се дали учителите не са прекалили с образността или малкият не е бил достатъчно заинтригуван и е слушал само от части?