Войната бе безжалостна и опустошителна. Тя бе отнела много животи, но на Хари се случи така, че попадна в плен. Въпреки всичко положението му бе безнадеждно.

Всеки ден той бе свидетел на изстъпления в лагера и смъртта на свои другари. Майката на Хари бе повярвала в Бога още от малка и го бе научила да се моли.

В тези тежки за пленника дни той започна да се молеше усърдно:

– Господи, ако ме измъкнеш оттук и се прибера здрав и читав у дома, ще ти служа до края на живота си тук на земята.

Бог чу молитвата му и по чуден начин го върна у дома.

Но върнал се отново в къщи, „добрите “ приятели започнаха да го примамват със съблазнителни предложения. Те непрекъснато го канеха:

– Ела да изпием по една.

– Какво ще кажеш да поиграем на кегли?!

– Днес ще изпробвам новата си кола, ще ходя на вилата, там ще има и момичета, ела с мен.

Тези съблазнителни думи добиха по-голяма сила от повика на Спасителя и Хари забрави обещанието си към Него.

Така той заживя собствения си живот. Постепенно „благите думи“ му станаха противни и той се отрече от Бога.

Дали е имал друг шанс да се покае? Това не знам, но жалко за него.

Много хора са викали, когато са били в беда и Бог верен на Словото Си им е помагал. Но какво става с дадените обещания по-нататък, всеки човек определя сам за себе си.

А ти верен ли си на обещанията си?

Бежанците от Сирия са толкова отчаяни, че търсят помощ, която се  ограничаваше само до собствените им нужди, но мисионери раздаващи провизии наскоро забелязаха нещо различно в тях.

Днес, както обикновено, пристигна камионът в лагера на бежанците. Повечето от хората там се тълпяха около него и настояваха:

– Хайде започвайте с разпределянето. Много сме и не искаме това да се проточи дълго.

Няколко мюсюлманки, не отидоха при камиона, а при организаторът отговарящ за лагера, помощите и други наболели въпроси. Когато ги видя, мъжът посочи с ръка към задната част на камиона и каза:

– Там е храната.

Една от жените пристъпи напред наведе глава и тихо промълви:

– Ние не искаме храна, искаме да се помолите за едно момче с увреждания. То няма майка, а баща му умря.

Организаторът остана безмълвен.

– Това е истинско чудо, – обърна се той към един от помощниците. – Тези хора много са се променили за това време, докато сме били между тях.

– Вашите молитви промениха сърцата ни, – каза една от трите жени. – Ние чухме, че сте се молили за болни и те били изцелени.

Очите на организаторът се насълзиха:

– Някои от тези хора – и той с посочи с ръка трите жени, – ни виждат не само като християни, които раздават храна, но и като Божи деца и искат да се молим за тях.

За християнските работници постоянният приток на бежанци означаваше открит безпрецедентен прозорец за разгласяване на посланието за Христовото спасение, но те са внимателни, защото ислямското наказание за напускане на религията им продължава да внушава страх.

Мехмед живееше в малка къща построена в земя, която се намираше в северен Ирак. Изкарваше с много труд прехраната на семейството си. Имаше седем деца.

Когато терористите от Ислямската държава нахлуха в Мосул и околните райони, той ги прие с радост. Ненавиждаше християните и казваше за тях:

– Тези „неверници“ трябва да бъдат убити и заличени от лицето на земята.

Три месеца по-късно екстремистите от Ислямската държава завзеха дома му и го превърнаха в склад за оръжие.
На Мехмед това съвсем не се хареса и даде отпор на действията им:

– Какво правите? Това е моя дом! Къде ще отида със семейството си? Аз съм ревностен мюсюлманин, защо ми причинявате това?

Най-напред не му обръщаха много внимание, но когато продължи да се съпротивлява, го пребиха и отнеха жена му. Той повече не я видя.

Ръцете на Мехмед бяха счупени от побоя, а гърдите му бяха натъртени и едва дишаше. Няколко от ребрата му бяха натрошени.

Успя да избяга с децата си в пустинята и там опъна палатка.

Колкото повече Мехмед изучаваше исляма, толкова повече съмнения и недоверие се пораждаха у него. Та нали бойците от Ислямската държава, мюсюлмани като него, го третираха като най-долно същество. Мъчеха го и го биеха, заради неподчинението му.

В един неофициален лагер местни мисионери помогнаха на Мехмед и децата му.

– Първият човек, който се погрижи за раните ми, бе християнин, – свидетелстваше по-късно Мехмед. – Той носеше Библия и се помоли за мен. Отначало не го разбирах, но в него видях Христос. Когато ми подари Библия, му казах, че ще ми трябва чудо, за да приема това, което казва.

Изучаването на Библията с местния мисионер, през следващите месеци, доведе до чудото, което не вярваше Мехмед, че може да стане.

– Приех Исус Христос като Господ на живота си, – казваше  с гордост покаялият се мюсюлманин. – Това е истинско чудо! Сега обичам всички хора!

Ирак е една от страните в Близкия изток, където много мюсюлмани се обръщат към Христос. Те бяха оставили разрушените си домове и постъпиха в импровизираните лагери, където усещаха Божията любов и предаваха живота си на Бога.

Господ извършваше чудеса с тях. Той ги променяше, изцеляваше и освобождаваше от веригите на злото.

Много от тях се присъединиха към църква, изпращаха децата си в библейски училища и с голяма страст и настойчивост участваха в домашните молитвени групи.

Вятърът безмилостно виеше по заснежените хълмове. Студът пронизваше до костите. Попадне ли човек в тази ледена пустош, неминуемо го очаква смърт.

Бушра с трите си деца се опитваше да напусне Сирия и да отиде в Ливан през заснежените планини. Тя много се страхуваше, че ще замръзнат, ако престанат да се движат.

Снегът бе натрупан по пътя с ветровитите планини към граничния район.

За това тя постоянно се провикваше, като нареждаше на децата си:

– Не стойте на едно място! Продължавайте да се движите, иначе ще замръзнете!

Ненадейно Бушра даде почивка. Те бяха в беда. Децата видяха, как овдовялата им майка коленичи и започна да се моли със сълзи в очи.

Бушра вдигна лице към небето и започна:

– Аллах, ти си милостив. Пощади живота ни…….

Неочаквано във видение и се яви мъж разпънат на кръста. Той ѝ се усмихна и я погледна с любов. Бушра усети мир в сърцето си и повярва, че от тук нататък ще бъде в безопасност.

Децата ѝ не подозираха, че сълзите на отчаяния се бяха превърнали в сълзи на радост.

Тръгнаха по стръмния склон, газейки дълбокия сняг. Накрая намериха пътя и прекосиха границата на Ливан, завършвайки мъчителното си пътуването в бежански лагер.

Там местен мисионер раздаваше пакети с храна. След като се нахраниха Бушра сподели с мъжа как са пътували и му разказа за видението. Накрая попита:

– Защо видях този добър човек разпънат на кръста? Той ми се усмихна и ми даде надежда, че ще пристигнем благополучно?

– Това е бил Исус Христос, Божият Син, който бе разпънат на кръста, за да понесе греховете ни, така че да не погине никой от нас, но да има вечен живот.

Мисионерът ѝ разказа за спасителния план и мисията на Христос на земята.

Бушра осъзна, че Спасителят не ѝ се е явил случайно във видение. Започна да посещава църквата наблизо, но бе преследвана от съседите си в лагера. Наложи се по-късно да смени мястото на местообитанието си.

Така Бушра откри вярата, която промени целият ѝ живот. Тя винаги бе готова да сподели свидетелството си с другите.

Бушра е една от хилядите бежанци от Сирия и Близкия изток, които бяха привлечени към Бога по чуден начин.

Вратата леко се отвори и Милен влезе угрижен. Той бе навел глава. Достатъчно бе да го погледнеш, за да разбереш, че нещо го измъчва.

Дядо Димитър видя тъжната физиономия на внука си и попита:

– Милене, какво се е случило с теб?

Момчето вдигна тъжните си очи към дядо си и каза:

– Какво мога да направя, ако моят приятел Велко казва, че няма Бог?

– Първо, трябва да разбереш защо го казва, – каза старецът. – Ако той иска да се заяде с теб, просто да ти каже нещо гадно, само защото знае, че ти вярваш в Бога, по-добре го попитай: „Нима искаш да се скараш с мен? По-добре да не говорим повече за това и да си останем приятели“.

– А ако той се опитва да докаже, че няма Бог?

– Тогава бъди готов да защитаваш вярата си и приведи сериозни аргументи за това.

– А дали ще мога? – в гласа на Милен се долови липса на храброст.

– Може това да е още една прекрасна възможност за теб, – опита се да го окуражи дядо му. – Вероятно никой до сега не е говорил с твоя приятел за душата му, за нейното безсмъртие, за Бога, за любовта Му и за това сега те предизвиква към такъв разговор.

– И какво трябва да правя тогава?

– Отвори сърцето си и говори за Бога, това което знаеш за Него и го кажи както можеш, – посъветва го дядо Димитър. – Твоята вяра може да се окаже заразителна.

– А ако той се надсмива над Бога, какво да правя?

– Ако прави това, е все едно да плюе на небето, – засмя се старецът. – Според закона за гравитацията, плюнките ще паднат върху него. Няма да може да достигне до Бога, а сам себе си ще оплюе.

– А какво да му кажа?

– Нищо. Просто се помоли за него: „Боже прости му! Той не знае какво прави!“

– И само това ли?

– Ако това момче ти е близък приятел, можеш да му обясниш, че Бог за теб не е някаква абстрактна идея, – обясни дядо Димитър.

– За мен Бог е като приятел и баща, – каза възторжено Милен. – Затова като Му се присмива, мен ме боли.

– Тогава му кажи: „Аз не издевателствам над теб за нещо, което ти е скъпо! Защо тогава постъпваш така с мен?“

Милен се бе почувствал като в обкръжен лагер, за това и питаше как да противостои срещу тази обсада.

Ние винаги ли сме готови с леко сърце да разкажем на всеки за „нашата надежда“, без да се срамуваме от думите на Господа „в този прелюбодеен и грешен свят“?