Син пияница и злобна снаха не даваха на една възрастна жена да прекара спокойно старините си. Унижаваха я, оскърбяваха я, взимаха всичките ѝ пари от пенсията и я доведоха до такова състояния, че тя реши да сложи край на живота си.
Тя седна на пейката пред тях, потобена в огорчение и мъка. Нямаше за какво вече да живее, а и в този ад, в който беше сега не можеше да остане повече.
Към нея приближи старец с бяла като сняг коса и дълга брада. Лицето му излъчваше топлина и спокойствие. Той погледна към жената и я попита:
– Накъде си се запътила? Знаеш ли какво очаква самоубийците? Там ще ти бъде много по-зле, отколкото ти е сега у дома. Защо не отидеш в църквата и не се помолиш на Бога?
– Аз не знам да се моля, никой не ме е учил на това.
– А греховете ти? – попита старецът.
– Какви грехове мога да имам? – изненада се жената. – Цял живот съм се мъчила и угаждала, а сега ме обиждата и огорчават.
И изведнъж тя започна да си припомня всичките си лоши дела, които беше забравила, за които никой не знаеше, освен нея….
Старата жена се изплаши:
– Научи ме как да се моля!
– Поискай прошка от Бога за всички тези минали дела. И ходи на църква.
Жената погледна към старецът, но той беше изчезнал. Тя се смути още повече…
Наведе глава и обляна в сълзи поиска прошка от Бога за своите злодеяния.

Седяха на масата и започнаха да се изучават взаимно. Нямаше много хора и обстановката предразполагаше към откровен разговор.

– Хайде да поръчаме шампанско! – усмихна се приветливо Мартин.

– Две чаши шампанско, моля. Силно газирано, без пяна и достатъчно студени., – каза Милена на келнера, когато той дойде да приеме поръчката.

Мартин едва удържа усмивката си. След каро сервитьорът се отдалечи разговорът се възобнови.

– Разкажете ми за големия мъж, за който сте се оженила, – каза Мартин. – Чух, че доста е пораснал в една  чуждестранна инвестициозна банка.

– Какво да ти кажа, той наистина много се старае. Господар е на една юридическа джунгла.

Тя усети присмехулния му поглед, но се направи, че не го забелязва. Мартин беше човек работещ за прехраната си, а тя богата бизнес дама, която разполагаше с живота си, както намери за добре.

– Изглежда двамата служим на различни богове, – подкачи я Мартин.

– Аз не служа на нищо и на никого, – нервно подръпна ръкава на блузата си Милена, – аз съм идеологически неутрална.

– Съмнявам се, това да е възможно, – хладни пламъчета пробляснаха в очите на Мартин.

– Но аз не съм вярваща. – вдигна рамене Милена. – Не само не вярвам, но и не проявявам интерес. Мога да си карам чудесно без каквито и да е богове и религии.

– Вие имате религия, – вече съвсем сериозно каза Мартин. – И знаете ли каква е вашата религия?

– Правото! – уверено каза Милена, все пак тя беше и адвокат.

– Не, това е средство за постигане на целите. Вашата религия е редът.

– В какъв смисъл? – недоумяваше Милена

– Това е божеството около което се върти животът ви. Живеете в хаутичната джунгла на финансовото бойно поле, но целият ви живот е посветен на това, да внасяте ред в хауса.

Милена се разсмя:

– Никога не съм чувала подобно нещо.

– Вашата отдаденост на реда се забелязва още във външния ви безупречен вид. Косата ви е винаги добре оформена. Полата и роклята ви никога не са измачкани. Папките, докладите, записките и писмата са блестящо подредени, като войници в строя. Ако успеете да превърнете хауса в ред смятате, че владеете положението. За целта използвате здравия си разум и интелекта си. Така постигате огромен успех в професията си. А какво дава този успех? Пари, власт и положение. Но те са ви необходими за да осигурите по-голям контрол над своя живот, което ви помага да се наслаждавате на реда. Вие сте дълбоко религиозна. Богослуженията ви са часовете прекарани в офиса. Вашата троица са пари, власт и положение, но над всички е редът, основа за съществуването ви, източник на силата ви, вашата любов на живота.

– Искаш да кажеш, че съм смахната?

– В никакъв случай. Просто казвам, че не сте идеологически неутрална и си имате бог.

– Нима хората не обичат реда? Кой не желае да направлява сам живота си?

– Напротив, много хора обичат хауса, намират го дори за стимулиращ. Но до каква степен контролираме живота си, особено ако сме подритнати от някой над когото нямаме власт?

– Някаква степен на организация винаги е възможна. Особено ако човек си състави житейски план….

Мартин звънко се засмя:

– Житейски план?

– Стига само човек да си съствави напълно последователен план, продиктуван от здравия разум и логиката, – настояваше разгорещено Милена, но Мартин продължаваше да се смее. – Няма причина  бъдещето да не бъде поставено под контрол.

– Признавам, че всички се нуждаем от цели, към които да се стремим, но такъв план, какъвто вие предлагате, ще се провали. Бъдещето е непредсказуемо.

– Не и моето, – сви гневно устни Милена.

– Защо толкова се страхувате, – започно по-спокойно Мартин. – Промените и непредвидените неща в бъдещето, дават възможност за изграждане на човека. Като затворите вратата на бъдещето, което не можете да предвидите, ограничавате себе си. Нима не разбирате това? Как Бог би ви отредил вълнуваща роля в сътворението, ако вие смятате сътворението за бъркотия и отказвате да излезете от безупречно подредения си килер?

Всеки от тях вдигна чашата си и отпи, като знак за помирение. След това щяха да се разделят и всеки щеше да поеме по своя избран път.

Денят беше мразовит. Сняг нямаше, но студът щипеше носовете и откритите части на лицата на хората, които бяха дръзнали да се покажат навън. Донка и Елеонора решиха този ден да стоят у дома и да се греят до печката. Те бяха две весели и жизнерадостни сестри. Споделяха си всичко, мисли и желания още от деца. Донка беше по-голямата. Обикновенно тя ръководеше игрите и забавите. Елеонора бе по-тиха и свита. Тя се съгласяваше във всичко със сестра си.

Те бяха на години, когато темата за момчетата ги вълнуваше особено много. И днес седнали край огъня, започнаха да коментират:

– Тихомир е много възпитан, – каза Донка.

– Недко също, – добави тихо Елеонора.

– Нали помниш Матей, – размаха ръце Донка. – Собственикът на малката авторемонтна работилница, където понякога караме нашата кола. Знаеш ли колко е учтив, изобщо не прилича на нахалните младежи от училище.

– Да, знам го, – потвърди Елеонора, – той е образец на добро възпитание.

– Ами Мишо, – продължи Донка, – възпитанието му много куца. Тук не става дума за спазване на повърхностни норми на приличие, които той смята за най-важното в общението..

Елеонора прибра кичур коса, паднал на лицето ѝ, застана ката учителка, която поучава и започна:

– Добрите маниери изискват да спазваш моралния си дълг към хората, да се отнасяш сериозно към тях, да разбираш чувствата и нуждите им.

– Егоистите, – започна нервно Донка, – не постъпват така и това веднага се забелязва. Те никога не проявяват търпение в отнишенията си с хората, които според тях са незначителни – стари, срамежливи или в неравностойно положение.

– Истински добре възпитаният човек, – каза Елеонора, – винаги би обърнал внимание на такива хора и би се отнасял към тях с уважение.

– Какво късогледство проявяват хората, – каза раздразнено Донка, – които твърдят, че добрите маниери са безмислени превземки и с тях не бива да се съобразяваме.

– Такива твърдения водят само до морална катастрофа, – прибави тъжно Елеонора.

– Резултата е вече налице, – смръщи вежди Донка. – Ако продължава така, ще имаме общество, в което никой не помага и не съчувства на никого. Грубостта, агресията и безчувствеността ще се превърнат в правило……

Косата му беше побеляла, въпреки, че нямаше още 45 години. Очите му гледаха уморено, но съсредоточено и внимателно. Драган бе преживял много неща, но и животът не беше го пощадил. Той гледаше своя събеседник, все още запазил младежкия си чар. Данчо бе имал повече препятствия в живота си, но със оптимизма си успяваше да надделее над нещата.

– Говорят, че някой се опитвал да те отрови, – каза Данчо.

– Да, – отговори Драган, без желание да обяснява подробности по случая, за него животът беше борба и отстояване.

– Какво стана? – насточиво попита Данчо. – Кой те отърва?

– Приятели, – някак без желание отговори Драган. – А ти имаш ли приятели?

Данчо не веднъж бе мислил по този въпрос. Опита се да ги преброи на ум, но нещо май не му излизаше сметката.

– Та как ще имаш, нали всичките ги превърна в слуги!? – каза Добри, като удари с юмрук по масата.

– Никого не съм превръщал в слуга, – опита да се оправдае Данчо. – Те работят, аз им плащам.

– Не ставай смешен, – повиши глас Драган. – Когато межди приятели се намесят пари, вече не са никакви приятели.

Изведнъж в главата на Данчо прозвуча любимата му песен: „…само ти сърце си ми приятел“. Такъв си беше Данчо вълк единак.

Но и самият той разбираше, че трудно се живее в този свят без приятели.

В списание Investigative Genetics е публикувано изследване на група учени, ръководена от Sylvanas Tridiko от австралийския университет Мердок.
Специалистите твърдят, че микробите, които живеят в слабините на хората могат да бъдат използвани вместо генетичния материал. Те могат да помогнат на правозащитните органи при идентифицирането на престъпници, участващи в дела от сексуален характер.
До сега извършвалите изнасилване престъпници вземат предпазни мерки и не оставят генетичен материал и за това ДНК анализ не може да се направи.
Професор Tridiko твърди, че метода за  идентифициране на лицата, чрез анализиране на микробите ще бъде много полезен, тъй като извършителят прехвърля във всеки случай микроби от тялото си на жертвата.
В своите експерименти, експерти изследвали живата микробната общност в ингвиналните коси на седем души, двама от които са били съпруг и съпруга.
Изследователите са заявили, че микробите, както и ДНК могат да служат като средство за идентификация на лице. Нещо повече, биолози са успели да установят, че участвалите в експеримента съпруг и съпруга са имали преди 18 часа сексуален контакт.
Това показва, че микрофлората наистина може да служи като надежден „свидетел“ на събития, представляващи интерес за правозащитните органи при разследването на сексуални престъпления.