Петър отново се провали. Той отговаряше правилно, когато го вдигаха в час, но дойдеше ли тест, всичко в главата му се изпаряваше и той не можеше да напише нищо.

Майка му го води на лекар. В клиниката му направиха различни изследвания, но причина за несправянето с тестовете не се установи.

Изглежда Петър бе повярвал в лъжата, че той не е в състояние да се справи с този начин на изпитване. С течение на времето, поражението се бе врязало дълбоко в съзнанието му, като река прорязваща планина. То се бе превърнало в реалност за него и го бе притиснало като огромен топуз с верига на крака му.

– Защо търсиш начин постоянно да се оправдаваш за провалите си? – Веднъж Петър беше попитан от баща си. – Не разбираш ли, че оправданието те кара да се съгласиш на много по-малко от Божието? Не можем да обвиняваш друг, че така се случва в живота ти и никога  за нищо да не си виновен. Така се отказваш от това, което трябва да направиш и прекратяваш всякакви действия. Повечето неуспехи се дължат на отсъствието на постоянство.

– Но ако дадена врата може да е затворена за мен? – опита се да се защити Петър.

– Това означава, че Бог е приготвил друга за теб. Трябва да продължиш и да чукаш на всяка следваща, докато ти се отвори някоя.

Потопени в миналото, не можем да видим надежда, която ни гледа през мръсните прозорци на собствените ни самопровъзгласени ограничения.

Ние изграждаме въображаеми стени и се ограничаваме. Можем да се затлачим в надпревара с извинението.

Бог казва достатъчно!

Дойде време да получим победата, която Той ни е подготвил. Ние можем да направим всичко чрез Христос, който ни дава сила! Господ може да ни даде свръхестествени качества. Може да ни накара да сме на правилното място и на точното време.

Доверете се на Божието Слово и плановете, които Той има за вашия живот!

Божият план казва, че Той ще ни даде нова надежда и светло бъдеще. Успехът ще дойде при нас, когато мечтите ни станат повече от нашите извинения.

Вероника бе млада бизнесменка, която бе израснала в християнски дом. Тя вярваше в Бога, още от много малка. Но тези дни усети празнота в себе си, имаше чувство, че е загубила връзката си с Господа

Тя започна да търси причината, но не можа да я открие. Може би беше твърде заета или животът ѝ беше прекалено забързан. Стресът от изискванията в работата ѝ, конкуренцията, късните часове в офиса и социалните дейности просто ставаха твърде много.

Един ден Вероника реши да си почине и отиде при баба си в планината, която живееше в едно малко селце. Напълни колата с багаж и потегли.

Хубаво ѝ стана, когато видя хълмовете обрасли с дървета, а синьото небе ѝ навяваше спокойствие.

На втория ден от посещението ѝ баба ѝ седна до нея, потупа я по рамото и попита:

– Мила, какво те притеснява?

– Не знам, бабо, – въздъхна дълбоко Вероника. – Чувствам се празна. Изгубих близостта с Бога. Как стана това? Не знам какво да правя.

Възрастната жена я погледна, огледа околната гориста местност и каза:

– Много е просто, мила. Прекалено си заета. А нашият неприятел дяволът е използвал специална стратегия срещу теб.

– Как така? – недоумяваше Вероника. – Внимавам да не греша и да живея правилно.

– Стратегията му е много фина, – засмя се старицата. – Опустошил е живота ти и откраднал мира ти.

Вероника я погледна изненадано, но нищо не каза.

– Ти живееш в свят с много шум, – продължи старата жена. – Телевизорът ти заемат половината стена в дома ти, а той излъчва в ушите, преминават през ума ти и достигат сърцето. В колата имаш радио, компактдискове и какви ли не устройства.

– Шумът е неизбежен, – поклати тъжно глава Вероника. – Дори и да имам минутка спокойствие, изведнъж започва настойчиво да звъни телефона ми.

– За това нямаш мир в живота си, защото не можеш да чуеш Господа, – подчерта бабата. – Нужна ти е тишина. Как можеш да чуеш Бога, когато в главата ти кънтят новините в света и спорта, музика или какво ще бъде времето утре?

– Да, права си, – съгласи се Вероника.

И там в планината далеч от ежедневната суета и шумотевица младата бизнесменка откри отново здрава, стабилна и жизнена връзка с Господа.

Вън бе много горещо. Веселин и Пламен бяха отворили широко прозореца и всеки се опитваше да не пречи на другия, а да се занимава със своите си работи.

Веселин четеше някакъв роман, а Пламен бе забол глава в Библията.

Изведнъж тишината в стаята бе нарушена. Пламен скокна възбудено и извика на брат си:

– Виж какво пише тук, – пръстът на по-малкия следваше текста от Библията, който той прочете, – „усърдно да се стараете да живеете тихо, да вършите своите работи и да работите с ръцете си, както ви заръчахме“.

– Какво те притеснява в този стих? – повдигна рамене Пламен.

– „Усърдно да се стараеш да живееш тихо“, това ми звучи доста противоречиво, – Веселин недоверчиво

още веднъж погледна текста.

– „Усърдно“, – започна да обяснява Пламен, – на гръцки е „амбиция“ и означава да имаш високи стремежи, за които трябва да положиш и съответни усилия.

– И това ли е смисъла, да се стремя да живея тихо и незабележимо? – с учудване попита Веселин.

– Не, – засмя се Пламен, – бързаш и изваждаш всичко от контекста. – „Тихо“ означава всъщност „да не се намесваш в делата на другите хора“.

– И какво излиза тогава? – Веселин явно не бе разбрал нищо.

– Един вид, – почеса се по главата Пламен, а след това смело продължи напред с обясненията си, – вместо да си пъхате носа в делата на други хора, трябва да се стремите да постигнете най-високата си цел, най-високия си стремеж, да обърнете внимание на собствените си работи, да се занимавате със своя живота си и да спрете да се намесвате в живота на другите.

– Аха, – Веселин доволно поклати глава, сега нещата му се изясниха напълно.

След катастрофата, като че ли животът ѝ свърши, но Вера реши да не се предава. След многобройните операции, които спасиха живота, но не краката ѝ, тя бе преместена в нова квартира.

Първите дни можеше само да гледа само през прозореца. Но през него не видя очарователни пейзажи, които да радват окото ѝ, а безкрайно много боклуци.

Когато Вера получи инвалидната си количка, с която да се придвижва навън, тя си постави за задача, да почиства тротоара от бутилки, празни кутии от цигари, фасове, кофички от кафе и какво ли още не.

Хората я виждаха не един ден, че прави това, но въпреки всичко не стигаха до кошчетата, които бяха поставени за изхвърляне на боклука.

Призивът на една възрастна жена, която поддържаше инициативата на Вера бе:

– Уважавайте човешкия труд! Та тя е инвалид, не се ли срамувате от немарливостта си?!

Резултатът бе нулев.

Вера на малки почивки в непоносимата жега, а по-късно и в появилия се силен вятър, дори и през нощта продължаваше трудното си начинание. От инвалидната количка да събира разхвърляните непотребни неща  за нея не бе леко, но тя упорито напредваше.

На любопитните и тези, които я упрекваха Вера обясняваше:

– Това е мое съзнателно решение. Големият боклук няма да ме спре. Ще направя всичко по силите си, за да бъде нашето селище чисто. Това нека вразуми хората, да почистват след себе си и да не се държат като прасета.

Вера бе без работа. Никъде не я приемаха, където и да кандидатстваше за каква да е дейност. Така в нея се зароди желанието да бъде максимално полезна на обществото със своя доброволен неоценен труд.

Колко жалко, че никой  последва примера на Вера. Присмиваха ѝ се зад гърба и я наричаха луда.

Мариана гледаше удивена как куче жонглира. Това е нещо невероятно.

Все едно, че кучето се опитваше да носи две топки, а всъщност то допира едната топка, а другата а отблъсква нагоре и така отново и отново, като топките само си размяната местата.

Докато го гледаше, Мариана си помисли:

„Така и ние се опитваме да манипулираме толкова много неща в живота си, но често пропускаме по-важни неща, за да вземем други, които не трябва да са приоритети в живота ни“.

Не ѝ трябваше много да се замисля за примери. Тя познаваше много хора, които пред поклонението в църквата предпочитат спорт, гледане на телевизия, да си поспят до по-късно, ….

– Ние не можем да носим всички неща от живота си, с които сме се нагърбили. Нещо ще се загуби, ако се опитаме да направим точно това, – каза си Мариана. – Ние сме създадени да обичаме Бог и другите хора. А как по най-правилния начин можем да направим това?

Мариана се замисли сериозно.

Само след минута тя вдигна глава усмихна се и каза:

– Един от начините да обичаме Бог е поклонението. Не можем да жонглираме с други неща в неделя сутрин. Не трябва да се извиняваме, когато ни поканят да правим нещо друго в неделя, а смело да заявим: „Отивам да се поклоня на Бога. Не мога да пропусна това, особено днес в неделя“.

Тя осъзна, че трябва да насърчи и другите да правят същото.

Изберете правилния приоритет. Не само в неделя, а всеки ден започнете с поклонение на Бога. Това е едно добро начало за започване на нашето трудно ежедневие.