В салона се провеждаше поредната дискусия на тема: „Има ли Бог?“ Дебатът беше доста разгорещен. От двете страни хората стояха напрегнати.

Изведнъж един слаб младеж с очила, които едва се крепяха на носа му, енергично размаха ръце и възбудено извика:

– Къде е Бог? Покажете ми Го и ще повярвам в Него!

Един възрастен мъж се изправи и спокойно каза:

– Младежо, погледни слънцето!

– Много силно блести, – младият човек примижа и отвърна поглед от небесното светило.

– Не можеш! – засмя се мъжът. – А то е само Божие творение. Как тогава да ти покажа Бог?

– Знай, младежо, – добави един дребен старец, – че Бог е свят. „….. сам притежава безсмъртие; обитавайки в непристъпна светлина, Когото никой човек не е видял, нито може да види„.

– Бог се откри на нас пръстните хора, – обади се смело младо момиче, – в Господ Исус, дошлият на земята в човешки образ Божи Син. Ако желаете да видите Бога, погледнете към Христос, Който изяви не само Божията святост и правда, но и Неговата любов и благодат.

– Той обича грешника – заяви възрастна жена – и иска да го спаси, да го направи Свое дете. „Защото и Христос един път пострада за греховете – Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога“.

В залата настъпи мълчание. Не познаващите Бога останаха безмълвни.

Вероника бе млада бизнесменка, която бе израснала в християнски дом. Тя вярваше в Бога, още от много малка. Но тези дни усети празнота в себе си, имаше чувство, че е загубила връзката си с Господа

Тя започна да търси причината, но не можа да я открие. Може би беше твърде заета или животът ѝ беше прекалено забързан. Стресът от изискванията в работата ѝ, конкуренцията, късните часове в офиса и социалните дейности просто ставаха твърде много.

Един ден Вероника реши да си почине и отиде при баба си в планината, която живееше в едно малко селце. Напълни колата с багаж и потегли.

Хубаво ѝ стана, когато видя хълмовете обрасли с дървета, а синьото небе ѝ навяваше спокойствие.

На втория ден от посещението ѝ баба ѝ седна до нея, потупа я по рамото и попита:

– Мила, какво те притеснява?

– Не знам, бабо, – въздъхна дълбоко Вероника. – Чувствам се празна. Изгубих близостта с Бога. Как стана това? Не знам какво да правя.

Възрастната жена я погледна, огледа околната гориста местност и каза:

– Много е просто, мила. Прекалено си заета. А нашият неприятел дяволът е използвал специална стратегия срещу теб.

– Как така? – недоумяваше Вероника. – Внимавам да не греша и да живея правилно.

– Стратегията му е много фина, – засмя се старицата. – Опустошил е живота ти и откраднал мира ти.

Вероника я погледна изненадано, но нищо не каза.

– Ти живееш в свят с много шум, – продължи старата жена. – Телевизорът ти заемат половината стена в дома ти, а той излъчва в ушите, преминават през ума ти и достигат сърцето. В колата имаш радио, компактдискове и какви ли не устройства.

– Шумът е неизбежен, – поклати тъжно глава Вероника. – Дори и да имам минутка спокойствие, изведнъж започва настойчиво да звъни телефона ми.

– За това нямаш мир в живота си, защото не можеш да чуеш Господа, – подчерта бабата. – Нужна ти е тишина. Как можеш да чуеш Бога, когато в главата ти кънтят новините в света и спорта, музика или какво ще бъде времето утре?

– Да, права си, – съгласи се Вероника.

И там в планината далеч от ежедневната суета и шумотевица младата бизнесменка откри отново здрава, стабилна и жизнена връзка с Господа.

След катастрофата, като че ли животът ѝ свърши, но Вера реши да не се предава. След многобройните операции, които спасиха живота, но не краката ѝ, тя бе преместена в нова квартира.

Първите дни можеше само да гледа само през прозореца. Но през него не видя очарователни пейзажи, които да радват окото ѝ, а безкрайно много боклуци.

Когато Вера получи инвалидната си количка, с която да се придвижва навън, тя си постави за задача, да почиства тротоара от бутилки, празни кутии от цигари, фасове, кофички от кафе и какво ли още не.

Хората я виждаха не един ден, че прави това, но въпреки всичко не стигаха до кошчетата, които бяха поставени за изхвърляне на боклука.

Призивът на една възрастна жена, която поддържаше инициативата на Вера бе:

– Уважавайте човешкия труд! Та тя е инвалид, не се ли срамувате от немарливостта си?!

Резултатът бе нулев.

Вера на малки почивки в непоносимата жега, а по-късно и в появилия се силен вятър, дори и през нощта продължаваше трудното си начинание. От инвалидната количка да събира разхвърляните непотребни неща  за нея не бе леко, но тя упорито напредваше.

На любопитните и тези, които я упрекваха Вера обясняваше:

– Това е мое съзнателно решение. Големият боклук няма да ме спре. Ще направя всичко по силите си, за да бъде нашето селище чисто. Това нека вразуми хората, да почистват след себе си и да не се държат като прасета.

Вера бе без работа. Никъде не я приемаха, където и да кандидатстваше за каква да е дейност. Така в нея се зароди желанието да бъде максимално полезна на обществото със своя доброволен неоценен труд.

Колко жалко, че никой  последва примера на Вера. Присмиваха ѝ се зад гърба и я наричаха луда.

Тази вечер те отново бяха заедно. Срещите им се бяха разредили много в последно време поради заетостта на Антон, но това не им пречеше да се чувстват добре един до друг.

Катя направи кафе, а Антон наряза салама и кашкавала.

Скоро в квартала се бе случило убийство и Антон загрижено каза:

– Катя, трябва да бъдеш по-предпазлива. Чичо ти е оставил много пари, затова внимавай с новите си познати.

– О, я стига, – Катя вяло махна с ръка и отхапа парче от кашкавала. – Кой ще ме убие? А освен това парите ги изхарчих вече и почти нищо не остана.

– Почти всичките ли? – ахна Антон. – Ти се шегуваш. Тези пари не бяха малко.

– Глупости, – засмя се Катя, – колко му е на една жена да профука толкова кинти. Гардероба е претъпкан. Купих си скъпи украшение. Ходих при известен фризьор и козметик. …. Но не изпитвам никаква радост. Оказа се ….

– Какво се оказа?

– Външността ми сега с новите дрехи е безупречна, накитите също. Прическата ми е стилна, но това не ме радва.

– А мъжете заглеждат ли те? – попита Антон. – Нали това бе генералната цел.

– И още как, – с досада сбърчи нос Катя, – дори се захласват. Но всичко това не ми е интересно, не ме забавлява. По-добре беше тези пари да ги бях дала на брат си. Той има семейство, а загуби и жилището си.

Антон си помисли: „Похарчила е всичките пари, но поне се е вразумила. По-рано не даваше гъг да се каже да помогне на брат си“.

Времето бе слънчево и не много горещо, но сърцата на Тихомир и Елка бяха неспокойни.

Те мислеха да създадат семейство, а днес на Тихомир предстоеше, да представи на родителите си бъдещата си жена. Те бяха възрастни хора, които живееха в едно затънтено село в планината сред роднини и приятели, далеч от градския шум и суета.

Пътя, който не бе малък, изминаха неусетно, потънали в мисли около предстоящата среща.

Когато пристигнаха ги посрещнаха роднини и близки на Тихомир. Всеки от тях бе дошъл да види, какво си е избрало „градското“ момче за съпруга.

Елка с непринудеността си и доброто си сърце се хареса на всички и притеснението бе разчупено и от двете страни.

На трапезата всички се поотпуснаха, пяха и говориха много.

Един от роднините приближи до Елка, хитро се усмихна и попита:

– Какво видя в нашия Тихомир, че си се решила да се ожениш за него?

На масата настъпи мълчание. Всички бяха вперили поглед в Елка и с нетърпение очакваха отговора ѝ. Тихомир малко се притесни. Това бе доста предизвикателно и провокиращо в случая.

Елка се усмихна и простодушно каза:

– По Божия милост, Тихомир е израснал и е станал човек, който да обичам.

На масата се раздадоха одобрителни възгласи.

– Бива си я.

– Харно момиче е.

А друг се обърна към Тихомир:

– Добра булка си си избрал, като очите си да я пазиш.

Минаха години и когато Тихомир разказваше за този случай казваше:

– Много харесах този умен отговор, защото той отразява как в Христос, Бог вижда много повече от нашето минало.

Понякога можем да виждаме себе си само такива, каквито сме били, с всичките си провали и недостатъци, но Бог ни вижда като нови творения. Не какви сме сега, а кои сме в Исус и какви ще станем чрез силата на Светия Дух.

Нека Бог ни научи да гледаме по този начин не само на себе си, но и на другите.