По време на Втората световна война, съюзническите генерали били изправени пред неочакван проблем.

Войниците писали хиляди писма до близките си. В тях може да се е съдържала и секретна информация.

За да се проследи такава голяма кореспонденция е бил необходим голям щат от сътрудници, но във военно време, това е икономически неизгодно.
Как са решили този проблем в Европа?

Е, сега е ваш ред да помогнете на безпомощните съюзнически генерали. Дайте някакво изгодно предложение, така че от писмата да не изтича секретна информация.

Ако вие бяхте на тяхно място какво щяхте да направите? О, не! Само да не сте посмели да лишите близките от вестите изпратени от любимите им хора. Това могат и да не са секретни тайни, а топли думи, споделена любов, изпитан страх, ….

Условието е, писмата да стигнат по предназначението си, но да не се изпуска секретна информация, ако такава неволно е споделена.

Уморихте ли се да мислите? И на генералите не им е било лесно!

Няма да ви измъчвам повече.

Отговор:

Писмата били задържани почти 2-3 седмици. След това всяка информация, записана неволно от войниците, била вече неактуална.

Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

Великият княз Константин Павлович пристигнал в армията на Суворов, когато тя се намирала на брега на река По.

Суворов винаги с показно благоволение се отнасял към лицата от царския дом.

Той срещнал великия княз със думите:

– Опасностите, на които Ваше Височество може да бъде изложен, ме карат да мисля, че няма да оцелее, ако се случи някакво нещастие с вас.

Освен това, той изказал опасение:

– Ако попаднете в плен, Ваше Височество, то Русия ще трябва да сключи много тежък за нея договор за мир с Франция.

Преминаха през още една врата в дъното на фоайето и се озоваха в голяма осветена кухина на една пещера.

– Възползвахме се от естествените форми на пещерата, за да започнем строежа – обясни Лесов. – Под планината и ледника има множество тунели.

Огнян подсвирна от изненада.

– Това е забележително постижение.

– Използвахме машина за копаене на тунели с диаметър почти девет метра, – каза Лесов.

Двамата стигнаха до входа на един тунел. Огнян долови бръмчене, все едно се бе събрал голям рояк пчели.

– Този шум сигурно идва от генератора? – предположи той.

– Да, засега имаме само една турбина, но планираме изграждането на втора. – Лесов спря пред врата в стената на тунела. – А тук е контролната зала.

Централата представляваше помещение с площ около пет квадратни метра. Вътрешността ѝ приличаше на огромна електронна игра. На три от стените имаше наредени премигващи лампи, циферблати, уреди и превключватели.
Лесов се приближи до нещо, което имаше форма на подкова. То заемаше средата на стаята.
Лесов седна пред компютъра и даде знак на Огнян да се настани до него.

– Знаеш ли с какво се занимаваме тук? – попита Лесов.

– Казаха ми, че използвате водата от ледника, за да добивате електроенергия.

Лесов кимна с глава в знак на съгласие.

– Технологията е сравнително проста. Навалелият сняг се натрупва върху ледника. При топло време той започва да се топи и образува водни джобове и реки. Водата се насочва през тунелите към турбината. И готово! Получаваме електричество – чисто, евтино, възобновяемо, – Лесов не можеше да прикрие гордостта си от това постижение.

– Простичко е на думи, но е забележително като изпълнение, – каза Огнян. – Колко хора управлявате това чудо?.

– Само трима сме. По един на смяна. Електроцентралата е почти автоматизирана, дори не се нуждае много от нас.

Пръстите на Лесов затракаха по клавиатурата. На екрана се появиха пресичащите се цветни линии напомнящи на градско метро.

– Мигащите сини линии са тунелите, по които тече водата, а червените са сухите проходи. Турбината е ето тук, – обясняваше Лесов като сочеше с ръка.

Огнян гледаше и се радваше, тази идея много му допадна. Добиването на електроенергия по различен начин от традиционните за него бе поредния успех и той ликуваше.

Експерти призовават родителите да четат книги на децата си, като се започне от люлката. При изследване на деца в предучилищна възраст е установено, че ако на дете му са четени книги до този период, в ключовите области на мозъка му се наблюдава повишена активност.

Деца, на които родителите им са чели книги, по-добре се развиват. Това е заключението, направено от изследователи от Детската болница в Синсинати, САЩ. Направено е наблюдение на мозъка на 19 деца на възраст от 3 до 5 години, на които им чели истории или имитирали различни звуци. Попитали родителите на тези деца, колко често са им чели в къщи.

Оказало се, че колкото по-често им било четено, толкова по-голяма била активността на мозъка, докато слушали историите в лабораторията.

Значителна разлика се отбелязва в областите свързани със семантичната обработка на информацията – способността да се разбира значението на думите.

Освен това, четенето е активирало области на мозъка, влияещи на формирането на образи, т.е. стимулирало е въображението.

Учените сметат, че четенето много по-добре влияе на децата от гледането на детски предавания. Когато едно дете слуша история, то трябва да се събере всички подробности и детайли в главата си. Това доста се различава от гледането на екран. В първия случай мозъкът е по-активен.

Съвместното четене е полезно за емоционалното и социално развитие на детето и за формиране на добри взаимоотношения между деца и родители.