Япония се надява да проведе паралелно с летните Олимпийски игри и Олимпийските игри за роботи. Това изявление бе направено от премиера Шинзо Абе.

По думите на министър-председателя, той иска да използва тази възможност, за да покаже постиженията на световната роботиката, в който Япония е водеща. Японските власти възнамеряват да организират „роботизирана революция“, за която ще се създаде специална комисия.

Земя на изгряващото слънце вижда роботиката като ключов отрасъл, който ще помогне да се подкрепи развитието на икономиката. Aбе разказа за намеренията си по време на посещенията си в заводите, които са специализирани в изграждането на роботи.

Японците се надяват, че до това време тяхната роботизирана индустрията ще нарасне три пъти до 23,5 милиарда. долара. XXXII Летни олимпийски игри ще се проведат през 2020 г. в Токио.

Никола наблюдаваше младата жена и виждаше как по лицето ѝ се стичат сълзи.

„Навярно е изчерпала вече триковете си и лъжите“, – помили си той.

Маргарита въздъхна дълбоко, обърса очите си и започна да разплита лъжите, които бе заплитала в продължение на много години.

Говореше без да спира. Антон едва смогваше да записва думите ѝ.

– Нали знаете как става? –  каза Маргарита. – Споменеш ли нещо, хората започват да те притискат: „Какво искаш да кажеш с това?“ Разкажеш ли на някой, че си имал видение, няма да те оставят намира.

– И ти не искаше да разочароваш хората, така ли? – попита строго Никола.

Тя бързо се съгласи:

– Почнеш ли веднъж, няма как да спреш. Ако бях се опитала да се отметна от думите си, щяха да ме убият.

Съдиите ѝ гледаха неумолимо.

– Признавам, че виденията ми са измислица, – Маргарита цялата трепереше. – Никога не съм разговаряла  небесни пратеници. Това, че съм съживила мъртвец е измислена история.

– А писмото? – намеси се Виктор.

–  То не е от Мария Магдалена, – призна Маргарита. – Написа го отец Никодим, а един от монасите позлати буквите.

– Е, какво излиза? – изръмжа Никола. – Ангелите били плод на въоръжението ти ….

– Това само бяха проблясъци на стената, – прекъсна го Маргарита.

– Гласовете, които си чула не били ангелски? – кресна Никола.

– Навярно са били псалмопенията на монахините, – почти изплака Маргарита, – а може да е плачела някоя пребита жена изхвърлена на улицата.

– А стоновете и писъците изтръгнали е от гърлата на прокълнатите? – още по-силно извика Никола.

Маргарита вдигна безпомощно ръце и тихо каза:

– Сигурно е скимтяло някое загубено куче.

Изведнъж вдигна глава и по-уверено започна:

– Сега разбирам, че онези образи не са били истински.

Нещо у нея се бе пречупило.

– Ще ме пуснете ли да си отида у дома? – попита с  надежда Маргарита.

– Преди да отидеш където и да е, трябва публично да признаеш лъжите си, – скръцна със зъби Виктор.

Съдът напусна залата, а Маргарита отново бе отведена зад решетките.

Един смел пътешественик някъде в покрайнините на цивилизацията, бил заловен от войните на диво племе.

Според решението на вожда, чужденецът трябвало да умре. Но в този ден водачът на племето бил весел и шеговито настроен, за това предоставил възможност на пленника да избира.

Пътешетвеникът можел да каже само едно изречение. Ако думите му са верни, щели да го хвърлят от скалата, а ако каже лъжа, ще бъде изяден от дивите тигри.

Пътешественикът се възползвал от дадената му възможност. Той казал само едно изречение и бил освободен. Какво е казал пътешественикът?

Сега е ваш ред. Ако нямате „вдъхновение“ да мислите, въобразете си, че сте на мястото на пътешественика. Изглежда, че когато човек е в смъртна опасност, мисли по-бързо и намира изход.

Вероятно имате вече някакъв отговор, но и аз няма да ви измъчвам повече.

Отговор: Пътешественикът казал:“Ще ме разкъсат тигрите“. Ако го оставили на тигрите, ще излезе, че пленникът е бил прав и тогава трябвало да го хвърлят от скалата. Но тогава възниква противоречие.

На 7 февруари 1894 г. в Колумбия било планирано наказанието на един млад мъж на име Уил Първис. Той бил осъден на смърт чрез обесване.

Самият Първис твърдял, че е невинен. Когато чул присъдата извикал към съдиите:

– Всички ви ще надживея.

Когато поставили примката на шията му, тя внезапно се развързала и осъденият паднал в люка, оставайки жив и невредим.

Изпълнението на присъдата било отложено, тъй като по-голяма част от от свидетелите на случилото се смятали, че това е Божия намеса.

Решено било да го обесят на 2 декември 1895 г., но малко преди това Първис избягал от затвора.

През 1896 г. той се предал на властите и присъдата му била заменена с доживотен затвор.

През 1898 г. Първис бил помилван, защото хората не вярвали, че той е виновен. Накрая  през 1917 г. някой и Джосеф Бирд, преди смъртта си признал, че е извършил престъплението, за което бил обвинен Първис.

Уил Първис починал на 13 октомври 1938 г. Три дена преди това умрял последният от съдиите, които го осъдили на смърт.

Така думите на Първис се сбъднали, той надживял своите съдии.

Човек, който няма вяра в Бога е безотговорен и опасен за обществото. Такъв човек няма мотивация да постъпва честно, благородно и разумно. Той се грижи само за днешния ден и за нещата в своя полза.

На него му е безразлично какво ще стане по-нататък, защото после може и да няма. За това, според него не е нужно да си отговорен, тъй като няма да има никакви последствия за това, което си извършил сега или преди.

Човек, който има вяра разбира, че всяко негово действие, думи или мисли водят до едни или други последствия. За това, такъв човек отговорно се отнася към това, което мисли, говори или прави.

Той знае, че рано или късно, пряко или косвено, резултатите от действията неизбежно ще се върнат към този, който е бил основната причина за проявлението им.

Дори смъртта не освобождава човек от отговорност за извършени дела, произнесени думи и зародили се мисли.

Ето защо човек, който не вярва в Бога и не гледа „зад хоризонта“ и за когото животът, който живее сега е единствения, е безотговорен. Той не може да действа в интерес на обществото и да извършва безкористни постъпки.