Привечер Зоя седеше в кухнята и съзерцаваше тъмните сенки на дърветата, които се бяха удължили от последните слънчеви лъчи. Така я завари майка ѝ пред чаша чай, със зареян поглед в нищото.

– Много ли стара изглеждам, мамо? – попита Зоя с прикрит страх в гласа си.

– По-стара от миналата година и по-малко от следващата, – засмя се майка ѝ.

– Животът си лети, – с тъга прошепна Зоя.- Погледни ме на какво съм заприличала.

– На твоите години животът минава бързо, – изкашля се майка ѝ, – човек живее безрасъдно, все едно цяла вечност ще изкара тук на земята. Виж, моите дни се топят като ланския сняг, дори не знам къде ми се губят часовете?

– Мислиш ли, че някой все още може да ме хареса и да се влюби в мен?

– Аз бих попитала друго. Дали ти ще намериш човек, в когото да се влюбиш? – въздъхна майка ѝ. – Щастието, за което толкова много хора жадуват, идва от любов, която се отдава.

– За влюбване, – засмя се Зоя, – не се съмнявам, че ще мога ….все още!

– Утре всичко може да се случи с мен и ти ще останеш сама. Омръзна ми да ти повтарям да се ожениш.

– За кого, мамо? – засмя се Зоя.

– За Гошо, той е добро момче, рядко се срещат такива грижовни и любвеобилни хора, като него.

– Гошо ми е само приятел, – каза Зоя, – на него всичко мога да му каже, не веднъж ме е утешавал, но да се оженя за него …… О, не, – и Зоя направи кисела физиономия.

– Тогава защо ходиш с него навсякъде и го дрънкаш за щяло и нещяло?  Нали за това е мъжът, да те подкрепя, да те разбере, да те утешава, ……

– Мамо, ти нищо не разбираш от мъже, – скочи Зоя от стола.

За нея майка ѝ имаше остарели представи, които не се вместваха в нейните разбирания. Но и с нейните „модерни“ схващания до сега не си бе избрала подходящ мъж за съпруг.

На церемонията присъстваха само няколко възрастни жени, които поздравиха младоженците щом свърши всичко.

Силвия беше останала в предверието. Тя забеляза една жена със сурови черти, която надничаше в залата, криейки се зад вратата.

– Коя от всичките е булката? – попита жената с доста остър глас.

Вероятно беше дошла в края на службата. Силвия ѝ посочи една от жените цялата облечена в синьо.

– Не може да бъде, – възкликна разочаровано жената. – Чух, че била много красива.

– Тя е, – потвърди Силвия.

– Аз съм дъщерята на младоженеца – и когато видя недоумение в очите на Силвия добави,- от предишното му семейство.

– Не знаех, че има друго семейство! – възкликна Силвия.

– О, да има. Той така  не се осмели да ни запознае с тази жена, с която сключва брак днес. Знам от мама, че е ходил с нея, още когато бях малка. Майка ми почина и те се събраха.

„Любовница, – помисли си Силвия. – Навярно е искал да се разведе с жена си, но после е размислил. Сега, когато всичко е свършило и те вече са стари, той се е върнал при нея“.

– Не съм тук заради сватбата, – каза дъщерята, като махна с ръка. – Просто исках да я огледам добре. Баща ми си падеше по красиви жени, вечно се заглеждаше след тях.

Младоженецът отиде при новата си булка, хвана я под ръка и я целуна.

– Не може да бъде, та тя дори не е красива, – сърдито изсъска дъщерята на младоженеца.

Жената излезе навън, изтича по пътеката, качи се в една кола и ядосана отпраши нанякъде.

Трагедията в предишното семейство беше избегната, но на каква цена?!

Когато дъщерята видя облечената в синьо старица, тя осъзна че преди много години баща ѝ не само е изгарял от страст. За него това не е било само изкушението на красотата. Тук имаше нещо безмислено и непонятно за самата нея.

Доктор Лечев беше по-голям от Асен поне с двадесет години. Когато се срещнеха пред блока винаги се поздравяваха. Почти нищо не знаеха един за друг.

Днес докторът видя оклюмалата физиономия на Асен и го заговори. Той бе чул през какво минава младият човек. Може ли да затвориш устата на хората?

– Още не съм оглупял от старост и знам как стават тези неща, – каза той. – Ще ти разкажа една история от живота си, в която има послание.

Асен го изгледа изненадано, но кимна с глава и каза:

– Добре.

– Когато с Маги се преместихме тук, току що бях приключил стажа си в болницата. Бях по-млад от теб. Обичах медицината и изгарях от нетърпение да започна практика. Маги много искаше да имаме деца. Тя търпеливо изчака да свърши стажа ми, но аз исках да градя кариера. Тогава се появи синът ни.

– Дечко ли? –  попита Асен.

– Не, – отговори Лечев. – Дани се роди в неделя, в четири часа сутринта. Ти не го познаваш. Роди се много преди Дечко. Дани беше прекрасно дете, обичах го много, но го виждах за много малко време, само вечер, няколко пъти в седмицата. Понякога му четях приказки, преди да заспи, а в неделя двамата играехме заедно в парка.

И той посочи към парка, който двамата добре познаваха.

– Работех много до късно. Обичах го, но бях много зает. Имах претоварена програма и прекалено много отговорности

– Разбирам, – поклати тъжно глава Асен.

– Маги искаше да имаме и други деца, но аз казах  – не. Все още изплащахме някакви заеми, а бях и прекалено много заангажиран.. На нея това не ѝ харесваше, но се примири.

Лечев наведе глава.

– Дани почина на три години. Ракът го унищожи за кратко време. – Асен прочете в очите му много болка. – Не бих искал да се връщам към тези спомени, това дете не заслужаваше да преживее такова нещо.

Докторът изведнъж млъкна. Когато продължи, гласът му звучеше глухо:

– Ако Дани не беше починал, никога нямаше да имам Дечко. Сега Дани е само спомен, а животът на Дечко познавам от самото му начало до сега. Бях през всичките тези години по-близко до него и за това проследих растежа и възмъжаването му.

– Не разбирам, докторе, защо ми разказвате, всичко това?

Лечев постави ръката си на рамото на Асен и се взря в очите на младежа.

– Лошите неща, които се случват в живота, не са вечни, нито са лишени от надежда. След всичко преживяно, мен ме очакваше Дечко. И за теб има нещо специално, само трябва да вярваш.

– Отдавна не съм ходил на църква, – призна си Асен.

– Това помага, но на теб ти трябва и друго нещо.

– Какво? – погледна с очакване Асен.

– Желанието да оцелееш.

Повървяха около десетина минути. Минаха покрай шадравана, заобиколиха стадиона и оставиха зад гърба си новия паркинг. Двамата мълчаха и вървяха, докато парка се стопи и излязоха на хълма.

– Ще ти разкажа една история, – каза Марк и погледна младия мъж, който вървеше до него. – Нали питаше защо са ми такива ръцете.

Ръцете му бяха изкривени, а на много от тях нямаше нокти, бяха изтръгнати.

– Е щом си решил, – повдигна рамене Владо.

– Бях обикновено момче, по нищо не се различавах от другите. Страшна война беше. Бяха ни оставили да вардим един навес. Хванаха ни, но повечето от нас бяха избити. Малкото, които бяхме останали, ни навързаха и ни подкараха покрай една река. След два ден ритници,удари с приклади, глад и студ пристигнахме в пленически лагер. Капитанът, който го ръководеше, си мислеше, че знам повече, отколкото всъщност знаех.

Ръцете на Марк потрепераха.

– Или си беше просто гадняр, – продължи Марк. – Обработваха ме добре няколко седмици, за това ръцете ми са такива, а после ме хвърлиха в една дупка цели пет години. Едва не умрях там, – гласът му заглъхна.

В мислите си беше някъде далече от тук, миналото и спомените не му даваха мира.

– Пет години затвор в една дупка, – прошепна Владо уплашено, той не можеше да си представи такова нещо.

Когато Марк отново заговори, в гласа му имаше горчивина:

– Не затвор, а клетка с пръстен под, два и половина метра широка. Пускаха ме да излизам само два пъти в месеца. През останалото време спях и крачех. Сънят трудно идваше, за това повечето от времето крачех. Четири крачки напред и обратно.

Погледна Владо изкашля се и продължи:

– Сега не понасям затворени пространства, за това се разхождам. Когато се озова между стени, веднага излизам, тъй като преди не можех да го правя.

И той размаха осакатените си ръце към дърветата, небето и всичко наоколо.

– Защо ми разказваш всичко това?

– Разбрах, че имаш неприятности, а знам, че си невинен, ще е жалко да гниеш в някоя дупка, заради някой друг. Разбираш ли, този простор ще ти липсва.

Владо кимна. Той съвсем не искаше да загуби свободата си, особено сега, когато нищо не беше направил, независимо от обвиненията. Владо беше младо момче, а пред него беше животът.

Телефон е най-известното от изобретенията на Александър Бел. Но повечето от научната работа и изобретения Бел е била предназначена за подобряването на средства за комуникация за глухи. Той е четял лекции и е работил с глухонеми ученици, много от които са се научили да говорят.
Александър Греъм Бел е роден на 3 Март 1847 в шотландския град Единбург. На 13-годишна възраст, Бел завършва Кралското училище в Единбург.
На 16 години, е назначен за преподавател по реторика и музика в Академията Weston House.
През 1870 г. Бел се установява в Брантфорд, Онтарио. Още в Шотландия, Бел се интересува от възможността за изпращане на сигнали на разстояние.
В Канада, той продължил да изобретява различни неща, по-специално, създава електрическо пиано, адаптирана за предаване на музика по жица.
През 1876 г. той получава патент, описващ „метод и апарат … за предаване на глас и други звуци телеграфически … с помоща на електрически вълни.“ В действителност, това е телефон.
През 1877 г. с още двама партньори основава компанията „Бел Телефон“, а година по-късно в Ню Хейвън, Кънектикът, представи работата на първата телефонната централа.
През същата година, Вел се жени за Мейбъл Хабард, а през 1882 г. той става гражданин на САЩ.
US National Geographic Society е създаден с участието на Вел.  Той умира на 02 август 1922 г. След смъртта му, всички телефони на Съединените щати били спрени за минута мълчание в памет на Бел.