Почти всяка нощ Виолета се събуждаше и скачаше от леглото си цялата плувнала в пот. Само силният топъл душ можеше да отмие ужаса, който преживяваше в съня си.

Едва дочакваше утрото. Тя се страхуваше да заспи, не искаше пак да попадне в кошмарите си. Но накрая пак се унасяше ……

Не смееше да погледне ръцете и краката си, беше покрила всички огледала в къщата, за да не вижда отражението си. Болестта ѝ бе отнела красотата, но тя още не се предаваше.

Момчил скоро щеше да се върне. Тя набра цветя от градината и ги сложи във вази на подходящи места. Домът се изпълни с нежен аромат.

Виолета не бе успяла да се свърже с Момчил по телефона, но Стефка я успокои:

– Милко се обади. Двамата с Момчил са добре и ще си дойдат след един ден.

Виолета реши да излезе и да се поразходи малко, без да има някаква определена цел.

Чувстваше изпълнена с енергия, готова бе да превземе света, да се справи със всяко изпречило ѝ се предизвикателство.

Докато се разхождаше забеляза неща, който до сега не ѝ бяха правили впечатление. Например, симетрията на еловите дървета край езерото.

Едва днес се разкри пред нея красотата на малката стара църква, чийто купол се протягаше към небесата.

Всички хора сякаш ѝ се усмихваха и я поздравяваха с кимване на глава. В очите им виждаше надежда, която я заразяваше.

– Въпреки всичко, – каза си тя, – винаги има надежда.

Спомни си какво ѝ бе казал Момчил малко преди да замине в командировка:

– Човешкият дух побеждава всякакви бедствия физически, умствени и духовни, опирайки се на Бога. Пред нас изникват множество предизвикателства, както и твоята болест, но има кой да ни помогне във всичко това.

– Да, – беше му казала Виолета, – Бог вдъхва оптимизъм, дава сила, въздейства на волята ни за живот, но преди всичко ни окриля с надежда.

– Бог води духа на човека – бе се засмял Момчил – само към победи.

Виолета бе спокойна и окрилена. Момчил скоро щеше да си дойде. Болестта не ѝ изглеждаше толкова страшна и тя се усмихна. Вдигна ръце нагоре и благодари за всичко на Създателя си.

Борислава бе навела глава и задълбочено мислеше. Явно нещо я смущаваше.

– Не разбирам, как е възможно да съществува плутоний в природната среда, – каза Борислава.- Това физически е невъзможно.

– Какво се учудваш? – засмя се Алекс. – Плутоният се среща навсякъде в природата. В случая не мога да си обясня само голямата му концентрация.

Изведнъж Алекс подскочи:

– Мисля, че знам отговора.

Борислава го погледна недоверчиво.

– Чувала ли си за Окло в Габон? – попита Алекс.

Борислава поклати глава.

– В началото на 70-те френска експедиция открила несъответстващи пропорции изотопи в няколко уранови залежи. Разликата била малка, но благодарение на нея разбрали, че нещо е станало с урана, – започна въодушевено обясненията си Алекс.  – Първоначално помислили, че пробата е замърсена, но това било невъзможно. Единственото логично заключение било, че природното ураново находище е достигнало критична точка.

– И се е достигнало до верижна реакция, – каза бързо Борислава. – Май някъде четох за това.

– Да, – съгласи се Алекс. – Природен ядрен реактор, който действал като атомна централа. В него имало всички необходими елементи. Гориво под формата на концентриран уран-235. Имало е и вода, която е действала като регулатор, за това верижната реакция не е достигнала до експлозия. Освен това в скалата не е имало неутронни абсорбенти, които да предотвратят достигането до критичната точка.

Борислава бе зяпнала с уста и внимателно слушаше. Тя умееше да се концентрира и да извлича максимум знания от чутото.

– Водата, която е достигнала до урановите залежи, – продължи обясненията си Алекс, – е била с висока концентрация на калций, който е играел ролята на контролните пръти в атомната електроцентрала. Освен това водата е охлаждала реактора достатъчно, за да се поддържа верижна реакция.

– И колко е продължила тази верижна реакция? – попита Борислава.

– Много, – усмихна се Алекс, – повече отколкото можеш да си представиш.

– И ти мислиш, че тази руда е друг ядрен реактор, подобен на този открит в Окло? – попита Борислава.

– Има разлика, – каза Алекс. – Тази руда е достигнала критичната си точка съвсем скоро. В противен случай плутония би се разпаднал. Предполагам, че  рудата е на прекалено много години, което според геологическите представи е едва вчера.

Борислава го изгледа смаяно.

– Възможно ли е има и други природни реактори, да кажем по-млади? – попита Борислава.

– Съмнявам се, – махна с ръка Алекс. – Ако има такива изобщо, те са дълбоко в земната кора.

Мариана  се закашля мъчително. Кирил внимателно я повдигна и намести възглавницата зад гърба ѝ. Той вече не издържаше да я глада в това състояние. А колко беше хубава, когато се ожениха. От тогава бяха минали 13 години. Беше му родила осем деца.

Сега тялото ѝ бе повехнало и измършавяло. Косите ѝ бяха посивели и лепнеха от пот по бледото ѝ чело.

– Ще ми простиш ли? – попита Кирил, когато пристъпът на кашлицата отмина.

– Отдавна съм ти простила, – опита се да се усмихне Мариана. – Знам, че работата те поглъща целия. Ти си щастлив само, когато работиш.

– Щастлив съм, когато ти си добре, – виновно отговори Кирил. – Виж донесъл съм ти нещо.

– Подарък? За мен?

– Разбира се, че е за теб, – засмя се Кирил, – да виждаш някой друг в стаята.

– Но това е медалът, който ти връчиха ….., – Мариана не можа да довърши, защото отново се закашля.

– Да той е, – съгласи се Кирил. – Накарах да му окачат верижка, за да можеш да го носиш като огърлица.

– Наистина ли ми го подаряваш? – В очите на Мариана се появи влага. – Ти си прекрасен човек.

– Не говори така, – засмя се Кирил. – Прекрасните мъже са най-лошите. – Надявам се скоро да се оправиш.

– Наистина ли вярваш в това? – гласът ѝ звучеше безнадеждно.

– Разбира се, че вярвам. Последния път лекарят остана много доволен от теб. Той каза, че състоянието ти се е подобрило.

– А за нас има ли подаръци?

Кирил се обърна. На вратата стояха децата му и се усмихваха, три момичета и пет момчета. Всичките бяха руси, като майка си.

– Как бих могъл да се прибера в къщи без подаръци за вас, – каза съвсем сериозно Кирил.

Децата се втурна към него.

– По-полека, един по един, ще има за всички!

Малките палавници възторжено притискаха до гърдите си получените подаръци. Всеки бе удовлетворен, защото баща им знаеше кой какво обича и от какво се интересува.

След това децата на пръсти напуснаха стаята, не искаха да притесняват болната си майка.

– Колко са щастливи, – лицето на Мариана сияеше.

– Ти ме дари с тези прекрасни деца, – каза Кирил. – Това е най-големият подарък, който можех да получа.

– През всичките тези години вярвах в теб. – каза съвсем тихо Мариана. – Ти правеше щастливи толкова много хора край себе си в дома ни. Бог те възнаграждава, защото си прекрасен човек. Ти си гений.

– Глупости, – възрази Кирил. – Аз съм практично мислещ човек с малко талант.

Мариана поклати глава.

– Бог те обича, повярвай! Тепърва ти предстои да получиш голямата награда.

– Не говори така. По този начин се говори само в църква …..

– Искаш да кажеш, когато хората се сбогуват, – поправи го Мариана. – Каквото и да стане, искам да мислиш за бъдещето си и децата. Обещай ми!

– Не, не….. – Кирил искаше да отговори, но гласът му пресекна.

Кърпичката на жена му цялата се обагри с кръв.

– Трябва да бъдем реалисти. Горе главата. – гласът ѝ се бе превърнал в дрезгав шепот. – Трябва да е възползваш от талантите си. Обещай ми! Така ще си ида по-спокойна.

Тя затвори очи и дробовете ѝ отново изсвириха…..

Почти три часа Жана и Роси обикаляха поредния търговски център с множество магазини. Доктор Райнов бе преписал тази пазаруваща терапия за да откъсне Роси от тежката атмосфера в болницата.

Наближаваше обяд. Наоколо сновяха майки с детски колички и по-възрастни жени. Двете приятелки се качваха по етажите, слизаха по ескалаторите и се заливаха от смях като ученички.

Роси имаше чувството, че участва в маратон. Тялото ѝ бе отслабнало и доста изтощено. Комбинираното лечение с химиотерапия и лъчетерапия атакуваха не само рака, но и самата нея. Всичко това бавно и постепенно я убиваше. Косата ѝ не бе опадала нацяло, но бе много изтъняла.

Първоначално Жана бе намислила да заведе Роси в някой салон за красота, но после се отказа. Положението на приятелката ѝ бе доста травмиращо, нямаше нужда да го усложнява още повече.

– Дай да го нося, – Жана протегна ръка към пакета, който носеше Роси.

– Да не съм саката, – дръпна се на шега Роси.

– Не исках …..

Роси се усмихна.

– Знам. Просто, когато си болен, хората започват да се държат с теб някак покровителствено. Карат те да се чувстваш по-различен, но и отблъскващ. Сякаш ти е пораснала опашка или ушите ти са станали по-големи. Навярно външно изглеждам слаба и немощна, но от вътре съм си същата ….

– Знам, – каза Жана и я прегърна.

– Това е един доста неприятен начин, чрез който можеш да разбереш, кои са истинските ти приятели. От както влязох в болницата, Владо всеки ден идва и ми носи цветя и храна. Дръж се за него, Жана, той е прекрасен човек, не го изпускай!

– За това мога да поспоря, – засмя се Жана. – Вярно е , че работата му не е лека, но в сравнение с отглеждането на две деца….. – Жана махна с ръка.

Двете вървяха към колата и мълчаха. Изведнъж Роси вдигна глава и се усмихна.

– Не ме гледай така, ще се оправя, – каза тихо тя.

– Непременно, – каза Жана.

Тя се опитваше да се зарази от оптимизма на Роси, но ѝ бе трудно да лъже и не можа да скрие сълзите в очите си.

– Повече се притеснявам за Миро, – каза неспокойно Роси. – Все за някъде заминава, а аз се страхувам, че ще умра, а той ще е далече от тук.

– Всичко ще се оправи. Не се тревожи, – опита се да я успокои Жана.

В последно време Роси сънуваше кошмари. Тя знаеше, че Миро има неприятности, но не можеше да му помогне, а това още повече я измъчваше и натъжаваше……

Елена стигна кръстовището и вече виждаше сградата, в която се намираше малката ѝ стаичка, когато чу зад себе си стъпки.

Изведнъж пред нея застана мъж. Елена уплашено отстъпи, но когато мъжът свали шапката си и ѝ се усмихна, тя го позна.

– Уплашихте ме, – извика възмутено Елена.

– Просто исках да ви видя, – виновно каза Стоян.

– Защо се закачате с мен, – смръщи вежди Елена, – навярно ви очаква …. жена ви у дома.

– Великия владетел Монгаг чака принцесата си Миранда, – каза Стоян.

– Монгаг ли? Какъв е този владетел? Нищо не съм чувала за него.

– Нима не познавате най-пламенния си обожател.

Преди да му се скара, той започна да разказва оживено:

– Палатът на владетеля Монгаг се издигал в пустинята на тъгата. Там кладенците били пълни със солени сълзи и владетелят страдал непрекъснато от жажда, въпреки че непрекъснато пиел от тях. Само една усмивка можела да го освободи от това проклятие. Шутовете напразно се мъчели да го развеселят. Дори прославеният магьосник Крокар не могъл да го отърве от тъгата му.

– Нима в палата му не е имало красиви девойки? – засмя се Елена. – Горките те!

– Бедният Монгаг! – възрази Стоян и направи такава гримаса сякаш той беше този владетел, който тъгуваше, но после се съвзе и продължи. – Един ден на портите почукала прекрасна принцеса. Тя се казвала Миранда. Идвала от най-далечния край на владенията на Монгаг. Косата ѝ греела като пламък. Тя носела със себе си съд с топъл шоколад. Това било лекарство изпратено за владетеля от нейна роднина. Когато вкусил от шоколада, тъгата на владетелят изчезнала и очите му заблестели. Но по-сладко от шоколада било очарованието на принцесата.

– Чудно, – повдигна вежди Елена, – как шоколадът е бил топъл щом принцесата е идвало от толкова далече? Как го е запазила?

– О, забравих да ви кажа, че тя носела съда на главата си. Пламъците на косите ѝ запазили шоколада топъл през целия път.

Елена избухна в смях. В тази история нищо не беше вярно, но тя бе готова да го слуша с часове. Може би защото гласът му бе приятен или може би историята много ѝ харесваше.

– Не вярвам на нито една ваша дума! – възкликна Елена.

– Нима смятате, че измислените неща не се случват в действителност? Представете си, че всичко това се е случило с тази принцеса. Нима не е чудесно?!

Елена наведе смутено глава.

– Наблюдавах те как се смеете и как слушате, – каза Стоян. – Вие забравяте за себе си, завиждам ви за тази способност. Ще ми помогнете ли и аз да мога така.

– Моля ви, – прошепна Елена, – не ми говорете така господин Монгаг.

Стоян трепна:

– Как ме нарекохте?

Изведнъж очите му станаха безкрайно тъжни. Стоян се отдалечи от нея, без да ѝ каже дори довиждане, но изведнъж се обърна и ѝ изпрати въздушна целувка.

Елена имаше чувството, че е пияна. Улицата бе пуста.

– Дали това не бе сън, – прошепна уплашено Елена.