Учителят, който води уроците по „Въведение в Новия завет“ не можеше да търпи закъсняващите и не ги пускаше в стаята.

Веднъж Иван закъсня за втория урок само с пет минути.
Учителят смръщи вежди и строго каза:

– Не мога да те пусна в час ….

– Моля да ми простите, – едва поемайки си дъх каза Иван.

– А защо трябва да ти прощавам?

– Заради Христа.

– Не, скъпи, редът не трябва да се нарушава.

– В Библията се казва, че ако съгреши брат ти пред теб, трябва да му прощаваш седемдесет пъти по седем.

– Това ние го знаем, но редът не трябва да се нарушава.

И Иван си излезе.

Един от останалите ученици се престраши и попита:

– А какво ще кажете за любовта?

– Ако има ред, има и любов ….

Когато чужденците се оттеглиха, Никола излезе в градината и не забеляза, че Милена го последва. Това го ядоса. Бе изразил ясно нежеланието си тя да се обръща към него по какъвто и да било повод.

Но същевременно чувстваше, че има известни задължения към нея, все пак беше му сестра. Съжаляваше, че  бе толкова студен и не изпитваше повече обич към нея.

Милена го извика. Той се обърна и я попита, опитвайки се да звучи любезно:

– Кажи ми какво мога да направя за теб? Трябват ли ти пари?

Тя поклати глава.

– Да ти уредя собствено жилище или да ти помогна да се омъжиш за някой по-богат?

– Нищо не ми е необходимо – отвърна тя.

Настъпи неловко мълчание. Погледна го в очите и заяви рязко, но някак неловко:

– Има само едно нещо, което желая повече от всичко и само ти можеш да ми го дадеш, – той повдигна леко вежди и я изчака да продължи. – Никола, – каза тя, от очите ѝ бликнаха сълзи, – знам, че не си се отрекъл напълно от Господ. Кажи ми, че все още си вярващ.

– Не съм,  – отговори той. – Преди малко заявих и пред другите това, което наистина мисля, няма една-единствена истинска религия.

– Когато ти изрече тези ужасни думи, – сълзите вече се стичаха по лицето ѝ, явно мъката ѝ беше искрена, – видях те да гориш в ада. Пламъците те поглъщаха. Това очаква всички ни след смъртта, освен ако не се завърнеш при Бог.

Той бе решил да  не се подава на никакви увещания, за да могат хората му да вярва в каквото си искат. Никога нямаше да се откаже от тази своя позиция.

– Милена, – каза по-меко той, – не бива да ми говориш за тези неща. Забраних ти да се обръщаш към мен по този повод.

– Но твоят вечен живот и душата ти са застрашени. Мой дълг е да се опитам да те спася. Мислиш ли, че ми е леко да го правя? Виж как треперя! Трудно ми е да ти казвам всичко това. Но съм длъжна!

– Моят живот е тук, в този свят, – заяви той твърдо. Разпери ръце към градината. – Това не е ли достатъчно? Това е светът, в който сме родени и ще умрем. Това е достатъчно голямо чудо.

– Но този свят е създаден от Бог, – каза тя.

– Не, той сам се сътворява и е много по-велик, отколкото си мислиш.

– Не може да е по-велик от Бога.

– Бог, божествата, всичките ни религии са създадени от човешкия род, – каза той.

Вече не ѝ се ядосваше, но не виждаше защо трябваше да продължават този безсмислен разговор.

– Откъснал съм се от Него. Обстоятелствата около мен не ми позволяват да се върна, – той усети как въпреки топлия ден го побиват тръпки от собствените му думи.

Спомни си смъртта на Даниел отхвърленият, който се бе възприемал като пратеник на Бога. Именно тази жестока смърт бе сложила край на минало му и вярата от детството. Те вече не можеха да бъдат възкресени.

Художникът в желанието си да обясни идеята на картината, започна да цитира Писанието:

– А когато се свечери той седна на трапезата с дванадесетте ученика и когато ядяха рече: истина ви казвам един от вас ще ме предаде; те много се наскърбиха, и всеки от тях започна да го пита: да не съм аз Господи? А Той в отговор рече: Който натопи ръката си заедно с Мене в блюдото, той ще Ме предаде.

Всички се бяха смълчали и го слушаха внимателно.

– Художникът има две задачи, – продължи художникът. – Да изобрази човека и да покаже състоянието му. Ще изобразя всеки всеки от апостолите в момента, в който Исус им казва, че един от тях ще го предаде.

Първоначално фигурите бяха очертани само с контур. През следващите месеци поток от багри и цветове изпълни платното.

Въпреки че по-голяма част от картината беше завършена, една от фигурите беше без глава. Ирена предположи, че това е Юда, защото стискаше в ръце кесия с пари.

– Защо сте сложили Юда от една и съща страна с апостолите? – попита Ирена.

– Знам, че всички художници са го изобразявали от другата страна, – каза художникът, – но аз съм взел предвид мислите на предателя. Той би направил всичко, за да скрие какво ужасно нещо е направил. Би се опитал да изглежда невинен и не би се отделил от другите апостоли, това би събудило подозрение. Една картина, за да е убедителна, трябва да е реалистична и възможно най-близка  до живота.

Картината наистина бе изключителна. Всеки от апостолите бе замръзнал в един единствен миг. Мислите и страхът на всеки от тях, че той ще е този, който ще предаде Исус, бяха изписани на лицето и жестовете им.

Тази картина бе уловила миг от времето. Просто художникът бе спрял времето и го бе запечатал на нея.

– А защо главата на Юда още не е нарисувана? – попита Ирена.

– Все още не мога да намеря модел за него, – отговори художникът. – Трябва ми лице, което да отразява самото предателство.

– Но предателите могат да имат много лица, – възрази Ирена. – Могат да бъдат красиви, миловидни, дори много хубави.

– Вярно е, – съгласи се художникът. – Измяната често се крие под миловидно и прекрасно лице.

Каза го като човек, който също е бил поразен от измамник скрит зад някаква маска. В този момент изглеждаше дълбоко наранен. Веждите му се смръщиха и се откри фината паяжина от бръчките на челото му.

– Защо в другите картини изолираният е Юда, а на вашата Исус изглежда сам? – попита Ирена.

– Ако Бог ви е разкрил, че ще бъдете предадена от човек, когото обичате и на когото вярвате, и това предателство е неизбежно, нямаше ли да се чувствате самотна и изолирана?

Какво можеше да каже тя? Нали и нея, съвсем на скоро, я бе предал човек, който тя много обичаше.

Тримата седяха на една открита терасата и пиеха чай. От нея се виждаше всичко наоколо.  Валери правеше компания на Ина и Сара, две доста буйни сестри.

И тримата учеха в един колеж, но в различни специалности. Валери харесваше Сара, но нямаше нищо против присъствието на Ина.

Днес разговаряха за архитектурата, по специално за Палацо дей диаманти, дворец получил името си от прозвището на управляващия областта тогава – Диаманта.

– Дванадесет хиляди издялани диаманта са изпъквали на заплашителната фасада на двореца, – каза Сара.

– Не е било особено изтънчено, но сполучливо е напомняло за властта на херцог Ерколе над Ферара, – смръщи вежди Ина.

– И защо са го наричали Диаманта? Защото е бил много ценен ли? – попита Валери.

– Може би защото е бил жилест и силен, – предположи Ина. – Тялото му е било като изсечено с груби линии.

– Защото в преговорите е бил твърд като най-коравия камък, – обясни Сара.

– Но знам от историята, че е загубил само в една сделка, – усмихна се загадъчно Валери.

– И каква е тя? – попита бързо Ина.

– По-голямата му дъщеря Изабела е била не само красива, но и много умна,  – започна да обяснява Валери, – но вместо да бъде дадена на Людовико Скворца и да управлява в Милано заедно с него, била даден на друг. Случило се така, че пратеникът с предложението за женитба от Милано бил изпреварен от този на Франческо Гонзага, бъдещият маркиз на Мантуа.

– И какво значение има това? – вдигна рамене Ина.

– Тогава бракове между благородническите домове не са се сключвали заради прищявки, основани на мимолетни предпочитания или привличане, – поясни Сара. – Мирът в Италия зависел от тези съюзи.

– По-малката сестра на Изабела Беатриче била омъжена за Людовико, но тя в много неща е отстъпвала на сестра си ….. – допълни Валери, но не успя да довърши, защото Ина го прекъсна.

– Е, каква стана тя? – намръщи се Ина. – Уж за дворец говорихме, но пак стигнахме до „безценните“ жени, за който никой мъж не е достоен.

– Ех, Ина, Ина кога ще пораснеш? – засмя се Сара.

Ина стана демонстративно от масата. Сара и Валери я последваха безмълвно, хванали се за ръце.

Главата ни е нужна, за да мисли, краката – да ходим, но за какво ни са веждите?

Основната функция на веждите е да защити очите. Това специфично окосмено покритие помага на човека да оцелее в екстремални условия.

Когато нашите далечни предшественици са влизали в схватка с дивите зверове, по време на двубоя по лицата им се е стичала пот. В нея, както е известно, се съдържат вредни за очите сернокисели съединения, които ни карат непрекъснато да мигаме, лишавайки ни за секунди от зрение.

Този момент е напълно достатъчен, за да може звярът да нанесе на човека смъртоносна рана. Но в този двубой са побеждавали нашите предци, защото потта не е попадала в очите, а по веждите се е стичала по слепоочията и по носа.

Веждите ни спасяват не само от потта, но и по време на ремонт, когато мазилката пада не върху очите ни, а отново върху тях.

Освен това веждите ни помагат да изразим различни емоции, като тъга, гняв, изненада. … Те позволяват на събеседника ви да разбере, как вие се отнасяте към дадена идея или събитие.