Слънцето немилостиво напичаше. Добре, че имаше лек ветрец, който разхлаждаше и полюшваше леко клоните и стръкчетата на избуялата от дъждовете растителност.

Моника бе хванала ръката на майка си и подскачаше ентусиазирано край нея. Днес двете бяха излезли на разходка.

– Мамо, – извика Моника, която се бе навела над няколко красиви и дребнички цветчета, – колко са прекрасни, а нямат никакъв аромат.

– „Събуди се, северни ветре и дойди южни. Повей в градината ми, за да потекат ароматите ѝ“, – прошепна майка ѝ.

– Какво е това? – ококори любопитно очи Моника.

– Това е една малка молитва от Библията, – усмихна се майка ѝ. – А ти разбираш ли какво казва тя?

Моника поклати отрицателно глава.

– Корена ѝ се крие в това, че чудните аромати могат да бъдат скрити в растенията, подобно на даровете на Божията благодат, които не се употребяват и са слаборазвити в сърцето на християнина.

– А в тези цветчета има ли скрит аромат? – Моника посочи с ръка цветята, над които преди малко се бе надвесила.

– Има много растения около, които не се усеща аромат. Ето вятърът духа и над репея и над другите цветя, но само едно от тях издава приятно благоухание.

– Защо? – Моника напрегнато погледна майка си.

– Понякога Бог дава на децата си тежки изпитания, за да могат в тях да се развият дарбите на Неговата благодат. Ето факелът гори по-ярко, когато вятърът раздухва пламъкът му.

– А как е при растенията?

– Знаеш ли, че хвойната издава най-приятна миризма, когато я хвърлят в огън? Така и най-добрите качества на християнина се проявяват под напора на северния вятър на страданията и несгодите.

Моника се замисли над думите на майка си. Всичко това бе ново за нея.

Малко след това тя погледна майка си и попита:

– А кога ние ще издаваме най-чудесния аромат?

– Съкрушените сърца най-често излъчват най-приятното за Бога благоухание.

Слънцето грееше ярко. Ветрецът полюшваше цветчетата и разнасяше аромата им надалече. Птиците се надпяваха в клоните, създавайки чудни и прекрасни мелодии.

Само стоножката лежеше безпомощна на леглото си. Когато бе млада тя бе пъргава и чевръста, а сега …. Тази коварна болест, която я събори в постелята, откъде се намери?

Имаше подуване, остра болка и зачервяване в ставите. Особено я притесняваше основата на палците на краката ѝ.

Най-напред си помисли, че това е артрит, но болката не се разпространи по цялото тяло, а остана само в засегнатите стави. Имаше характерно подуване и зачервяване около тях.

Горските обитатели около нея бяха категорични:

– Това е подагра.

Стоножката в страданието се чудеше:

– Към кого да се обърна? Може би трябва да попитам за съвет старата сова.

И тя посети мъдрата птица.

– Ти си една от най-старите птици, които живеят тук в гората, – каза стоножката. – Дойдох при теб за съвет.

Совата премига мъдро с очите си и се загледа внимателно в стоножката.

А болната продължи с оплакванията си:

– Всичките ми четиридесет крака много ме болят. Какво трябва да направя?

Совата сериозно се замисли над проблема. Откривайки изход от положението веднага посъветва стоножката:

– Стани катерица, тя има само четири крака. Така ще премахнеш 90 процента от болката си.

– О, това е прекрасна идея, – възкликна стоножката. – Само ми кажи как да стана катерица?

Совата затвори очи, разпери криле и философски отговори:

– О, това си е твой проблем. Аз давам само съвети.

Хубаво е да се пътува, особено на места, които човек никога не е видял с очите си.

Трифон Загоров получи уникалната възможност да посети интересни според него места с автобус.

По време на едно от спиранията Трифон се насочи към едно уютно кафене, което привлече погледа му.

В менюто на заведението имаше вкусни супи, с пикантни подправки и всякакви съблазнителни ястия. Само при четенето на предлаганите яденета Загоров усещаше аромата и вкусът им, при което стомахът му се обаждаше като разкрибуцана стара цигулка.

Загоров веднага си поръча:

– Една супа, моля – и посочи една от менюто.

– Вие от този автобус ли сте? – попита учтиво сервитьорката.

Трифон кимна с глава.

– Да.

– Тогава супа няма.

– А ориз със къри сос? – попита отчаян Загоров.

– Не. Ако сте от този автобус, можете да поръчате само сандвичи.

– Но защо? – попита изненадан Трифон.

– Цяла сутрин приготвях вкусни ястия, а на вас ви остават около десетина минути, за да ги опитате.

– Шофьорът ни даде за почивка от 20 минути, – уточни Загоров.

– Не, това е недостатъчен срок. Не мога да ви позволя да ядете храна, чийто вкус не бихте могли да оцените, поради липса на време.

Работата си е работа, но тя получава импулс, когато е одобрена. Похвалата е един вид насърчение за човека, независимо  от това, какво работи той.

Човешкият индивид се чувства удовлетворен , когато е доставил радост и задоволство на околните.

Утрото бе мрачно и потискащо. Хората, едни забързани, други притиснати от очакването на ежедневните предизвикателства, изглеждаха като сенки в стелещата се мъгла.

По чия приумица толкова рано на една сергия бяха подредени зеленчуци и плодове, които бяха в дисонанс с всичко наоколо. Те имаха свеж вид. Бяха подредени с майсторство, сякаш не груби човешки  ръце бяха действала на сергията, а четката на незнаен художник.

Истинският „художник“ на това плодово зеленчуково творение бе Милен. Младо и стройно момче, което учеше, а на сергията изкарваше по някой лев.

До сергията се кипреше малко магазинче за закуски. Отзад зад него в малка пристройка приготвяха закуските на място.

Хората привлечени от аромата на току що опечено тесто, се отбиваха и най-често си купуваха банички.

Една възрастна жена приседна на близката пейка и заръфа топлата баница, от която се вдигаше пара. Изненадано присви устни и разтвори топлите кори на баницата.

– Но тук няма сирене, – възкликна жената. – Каква е тази баница?

Милен видя разочарованието на жената и ѝ се усмихна.

– Ама, вие, не си ли взехте сиренцето? – попита я той.

– Какво сиренце? – подскочи жената.

– Към всяка баничка дават пакетче със сирене, – осведоми я сериозно Милен.

– А така ли? А защо никой не ми каза?

И възрастната жена тръгна към жената, която продаваше закуските.

– Защо не сте ми дали сиренцето? – попи тя продавачката.

– Какво сиренце? – изненадано я изгледа жената зад остъкленото прозорче.

– Давали сте допълнително сирене към баничките, – обясни жената.

Продавачката отвори вратата на магазинчето и се провикна:

– Милене, не се шегувай с клиентите ми!

– А вие по-малко пестете сиренцето, – засмя се младежа. – Хората вместо баница, ядат само препечено тесто.

Продавачката се закани с пръст на Милен, а на възрастната жена подаде нова баничка, в която сиренето се забелязваше.

В кухнята че усещаше оживление. Марта, режеше, вареше, запържваше и какво ли още не. А от една голяма тенджера се долавяше приятен аромат на вкусна яхния.

Скоро мъжът ѝ щеше да си дойде гладен от гората. Хляба кротко стоеше в месала увит и чакаше времето, когато стопанинът на дома ще го разчупи.

Чу се скърцане на каруца и конско пръхтене.

– Дойде си, – каза си Марта.

В стаята влезе мъжът ѝ Стоил и свекърът ѝ Дечо. И двамата шумно я поздравиха и в един глас заявиха:

– Гладни сме като вълци. Какво има за ядене.

Хвърлиха горните си дрехи и се настаниха край масата. Марта разсипа по паниците още топлата яхния, а Дечо посегна към хляба и го разчупи на парчета.

След като утолиха глада си, двамата мъже се облегнаха доволни на столовете си.

– Добри животновъди сте били, – каза Дечо на снаха си.

Марта и Стоил дълги години бяха работили в близката кравефермата. Двамата даваха най-много мляко, чиято маслеността му бе доста висока.

– И другите така разправяха, – засмя се Марта, – когато работехме във фермата.

– Не, става въпрос за нещо друго, – каза Дечо.

И ето какво разказа възрастния човек в подкрепа на казаното.

– Със Стоил се връщахме от гората. И гледам на отсрещния хълм пасат крави. С тях бяха Въло и Надето. Тогава Стоил каза: „Това са нашите крави. Искаш ли да ги извикам тук?“ Не му повярвах и той веднага изсвири с уста, а после се провикна: „Йоно, Пено елате тука!“ Кравите наостриха уши и хукнаха надолу към нас, след тях тръгнаха и другите животни. Когато кравите дойдоха при нас започнаха да ближат ръцете на Стоил и да му се галят.

Очите на старецът се насълзиха:

– Ако не бях го видял, никога нямаше да повярвам. Добри пастири сте били с мъжа си, Марто. Бог да ви поживи!

След това Дечо стана и тръгна към портата, обърна се и рече:

– Добри стопани сте …..