Снегът бавно се стелеше по земята, а всичко наоколо тънеше в тишина. Безброй звезди искряха на небето.

В малкото село сгушило се в диплите на планината издайнически си проправяха път нагоре димни къдели, които сочеха, че тук има работливи стопани, греещи се край запалените в къщи печки.

Дядо Живко и внука му Милен се грееха край камината и тихо разговаряха.

– Търсенето на истината не е почасова работа, – каза старецът. – За да я откриеш ти трябва всичко, с което разполагаш.

– Как всичко? Колко пъти в детската градина, а и сега в училище са ми казвали: „Това е истината“. И аз съм я възприемал веднага.

– Мъдреците от изток, които пристигнаха в Ерусалим, ни учат точно на това, – каза дядо Живко. – Те са изминали дълъг път, за да намерят Истината.

– Истината? – поклати глава учудено Милен. – Че каква е тази толкова важна истина?

– Исус се е родил във Витлеем, – започна разказа си старецът. – Малко селище, което се е намирало на 10 км от Ерусалим. По онова време Ерусалим е бил духовният център на света. Всеки един от главните религиозни лидери е бил в него, но никой от тях не е търсел Исус. Само хора от много далече, мъдреци от напълно различна култура, са дошли да Го видят.

– Исус ли е истината, която са търсели? – попита внукът.

– Правилно каза, – старецът потупа с ръка рамото на Милен. – Исус е пътя, истината и живота.

– Дядо, но тогава всички останали са пренебрегнали нещо много важно!

– Така е, – съгласи се дядо Живко. – Цар Ирод е пропуснал бебето Исус. Същото са направили и търговците, които са минавали от там. Ти също би могъл да пропуснеш Исус, дори и да стои пред теб, ако не Го търсиш.

– Но мъдреците са Го дирили.

– Те са пътували четири-пет месеца сред палещата горещина на пустинята, за да намерят Исус. Били са готови да направят всичко, което е необходимо, за да Го открият.

– Това е било много мъдро от тяхна страна, – подчерта Милен.

– Така и ние трябва да правим, – усмихна се дядо Живко. – Необходимо е да загърбим всичко, което имаме, за да Му се поклоним.

– Когато имаш правилните подбуди да търсиш Исус, – възкликна възторжено Милен, – нима ще ни спрат удобствата или примамливите прищявки и влечения?!

Дядо Живко присви очи и изпитателно погледна внука си, след което го попита:

– Ти какво би загърбил, за да се поклониш на Исус?

Слаба червенина се разля по лицето на момчето. Милен наведе глава и забоде погледът си в пода.

– Би ли се отказал от компютърните си игри или да чатиш с приятелите си? Ще можеш ли поне един ден да не сърфираш с компютъра си из любимите си сайтове? ….

– Ще го направя, – закани се Милен.

– Заслужава си,  – каза насърчително дядо Живко.

Война, безпощадна и унищожителна. Безброй жертви и невинни убити. Страшна кървава мелачка, която унищожава всичко човешко у хората. Навсякъде страх, глад и разруха.

Наближаваше Рождество. Вечерта на фронтовата линия бе необичайно тихо. Снегът падаше и покриваше всичко с бялата си пелена. Студът немилостиво проникваше през дрехите, а вятърът не прощаваше на всяка открита част от тялото на войниците.

Мислите на хората, които снегът бавно затрупваше в окопа, бяха далече. Те виждаха трапези отрупани празнично и множество усмивки на близки, приятели и любими.

Изведнъж тишината бе нарушена. Млад мъж запя:

Тиха нощ, свята нощ
Цяла земя е в тишина….

Почнаха да се прибавят и други гласове, докато песента обхвана целият окоп.

От другата страна на фронта се долавяше същата мелодия, но с непознати думи. Техните противници също пееха „Тиха нощ“, но на родния си език.

Всички си мислеха за Княза на мира, който се бе явил на света в тази нощ.

Колко много са се изменили хората. Хубаво би било, ако можехме да пеем заедно за „Младенеца в яслите“. Тогава земята би заприличала на Небето.

Когато Христос е наблизо, всички междуособици престават и настъпва мир. Нощта отстъпва пред сиянието  на този, Който дойде на земята, за да поеме наказанието идващо от нашия грях и да ни даде вечен живот.

Сега светът е опорочен и подтискащ, но ние повярвалите в изкупителното дело на Христос, можем да се наслаждаваме на Неговия мир в сърцата си.

Но трябва да помислим и за тези, които не познават нашия Спасител. Да им помогнем да познаят Истината, за да бъдат освободени от оковите на греха.

Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.

Мехмед живееше в малка къща построена в земя, която се намираше в северен Ирак. Изкарваше с много труд прехраната на семейството си. Имаше седем деца.

Когато терористите от Ислямската държава нахлуха в Мосул и околните райони, той ги прие с радост. Ненавиждаше християните и казваше за тях:

– Тези „неверници“ трябва да бъдат убити и заличени от лицето на земята.

Три месеца по-късно екстремистите от Ислямската държава завзеха дома му и го превърнаха в склад за оръжие.
На Мехмед това съвсем не се хареса и даде отпор на действията им:

– Какво правите? Това е моя дом! Къде ще отида със семейството си? Аз съм ревностен мюсюлманин, защо ми причинявате това?

Най-напред не му обръщаха много внимание, но когато продължи да се съпротивлява, го пребиха и отнеха жена му. Той повече не я видя.

Ръцете на Мехмед бяха счупени от побоя, а гърдите му бяха натъртени и едва дишаше. Няколко от ребрата му бяха натрошени.

Успя да избяга с децата си в пустинята и там опъна палатка.

Колкото повече Мехмед изучаваше исляма, толкова повече съмнения и недоверие се пораждаха у него. Та нали бойците от Ислямската държава, мюсюлмани като него, го третираха като най-долно същество. Мъчеха го и го биеха, заради неподчинението му.

В един неофициален лагер местни мисионери помогнаха на Мехмед и децата му.

– Първият човек, който се погрижи за раните ми, бе християнин, – свидетелстваше по-късно Мехмед. – Той носеше Библия и се помоли за мен. Отначало не го разбирах, но в него видях Христос. Когато ми подари Библия, му казах, че ще ми трябва чудо, за да приема това, което казва.

Изучаването на Библията с местния мисионер, през следващите месеци, доведе до чудото, което не вярваше Мехмед, че може да стане.

– Приех Исус Христос като Господ на живота си, – казваше  с гордост покаялият се мюсюлманин. – Това е истинско чудо! Сега обичам всички хора!

Ирак е една от страните в Близкия изток, където много мюсюлмани се обръщат към Христос. Те бяха оставили разрушените си домове и постъпиха в импровизираните лагери, където усещаха Божията любов и предаваха живота си на Бога.

Господ извършваше чудеса с тях. Той ги променяше, изцеляваше и освобождаваше от веригите на злото.

Много от тях се присъединиха към църква, изпращаха децата си в библейски училища и с голяма страст и настойчивост участваха в домашните молитвени групи.

Денят бе мрачен. Сиви облаци покриваха небето, а слънцето се опитваше да проникне между тях.

Доктор Манол Маринов не за първи път се срещаше с пациенти застрашени от рак и сърдечни заболявания.

– Доказано е, – обърна се Маринов към пациента си, – че щедростта допринася за умственото и физическото здраве.

– Искате да кажете, че има огромна полза за здравето ми ако давам? – попита слабичкият Симеонов, вперил очи с надежда в лекуващия си лекар.

– Стресът води до заболявания, – въздъхна дълбоко Маринов, – но даването може да обърне смъртоносните ефекти. Независимо дали това са пари или време, както за любим и близък човек, така и за непознат.

– Каква е вероятността това да е истина? – попита недоверчиво Симеонов.

– Възрастни хора, които са дарили на две и повече организации, имат 44% по-малко шансове да умрат в близките пет години, в сравнение на тези, които не са участвали в това.

– Чувал съм да казват, че определен вид хранене понижава кръвното налягане и забавя сърдечния ритъм, намалява стреса и снижава депресията, – сподели Симеонов.

– Щедростта стимулира центъра за възнаграждение в мозъка, изпускайки химически вещества, които укрепват имунната ни система, – подчерта Маринов.

– Искате да кажете, че не трябва да се интересувам само от себе си, а да мисля и за другите?! – замислен каза Симеонов.

– Ние дори насърчаваме хората да практикуват грижи и да инвестират в други хора, – добави Маринов.

– Това ми прилича повече на мошеничество, – реагира остро Симеонов.

– Първоначално може да ви изглежда така, – усмихна се Маринов, – но с времето човек започва да се чувства по добре. Опитайте и ще видите какъв мощен терапевтичен ефект оказва това!

– Наистина ли е така или по този начин само успокоявате хората? – недоверието все още имаше надмощие над , смърт, Симеонов.

– Когато хората се чувстват безпомощни и безполезни, чрез даване намират нова цел и придобиват различни ценности от досегашните. Стремейки се да помагат на хората, те живеят по-дълго и по-здравословно, – каза накрая Маринов.

Симеонов не бе напълно убеден, но реши да опита. Нямаше какво да губи, защото смъртта вече му се бе озъбила.