Цяла вечер Димова седя в библиотеката у дома си. Тя не можеше да прогони скуката и самотата си. Дъщеря ѝ Дора си бе легнала рано, защото бе настинала. Катя, която бе поканила на кафе, в последната минута ѝ се бе обади, че няма да може да дойде, защото внезапно я посетила някаква нейна леля.

Димова обичаше да бъде сред хора, за това тази вечер ѝ стана неприятно, когато остана сама. Настроението ѝ се бе развалило, чувстваше се пренебрегната и изоставена. Поради липса на по-добро, тя пожела съпругът ѝ Стефан да си дойде тази вечер по-рано.

– Къде ли е сега? – питаше се тя. – В последно време бе някак особен.

Звънна в кантората му, но не го намери. Понякога ходеше в Клуба, но когато попита портиера по телефона той ѝ каза:

– Тази вечер изобщо не е идвал, госпожо Димова.

Оставаше само една възможност.

– Сигурно пак е тръгнал към село, – недоволно свъси вежди Даниела Димова. – Не е честно така да ме пренебрегва и щом му се отдаде случай да хуква натам.

Известно време тя пробваше да реши кръстословицата във вестника, но след като не успя, се зае с бродиране. Дребните бодове бързо я умориха. Освен това тя не харесваше този модел. Бе решила да го даде на дъщеря си, за да го довърши.

За да събере мислите си, започна да реди пасианс, но и това не ѝ помогна. Разочарованията тази вечер бяха твърде много и тя се разстрои, едва потискаше растящото чувство за самосъжаление.

И както седеше с картите в ръка, я връхлетяха спомени от миналото в дните, когато бе още неомъжена. Тогава животът бе светъл и безгрижен за нея. Въпреки, че майка ѝ умря рано по-голямата ѝ сестра се справяше със всичко и я подкрепяше. Тогава Даниела бе изпълнена с ведри мисли за бъдещето.

– Изобщо не съм си представяла, че с живота ми ще се случи така, – каза с тъга Димова. – Очаквах толкова много от този брак, а той се превърна монотонно провинциално ежедневие. А сега семейството ми е изправено пред финансова катастрофа. Какво ще правим?

Сълзите премрежиха очите ѝ.

Упражненията по риторика в университета бяха станали причина Даниела да се сближи със Стефан.  Той не беше от нахалните младежи и това ѝ се хареса.

Когато гостуваха на родителите на Даниела, баща ѝ подхвърляше на Стефан:

– Време е, млади момко, да ми изясните вашите намерения относно дъщеря ми.

А към дъщеря си хвърляше многозначителни погледи, които казваха: „В този младеж има нещо, Дани, не го изпускай“

Тя се съгласи да се събере със Стефан, въпреки че не бе нейният тип. Успокояваше се, че ще му помага в издигането му, както в работата, така и в общественото му положение.

Но тази вечер тя скучаеше. Това не бе животът, за който бе мечтала. А сега бе и сама, разкъсвана от самосъжаление и ревност ……

Мирон изчака известно време. След това се поразходи надолу нагоре по улицата, когато най-сетне се появи трабанта на Лена.

– Миро сега нямам време, – каза тя щом отвори вратата.

Лена беше със слънчеви очила. Кремаво вталено сако покриваше част от сините ѝ джинси. Измъчена усмивка пробяга по лицето ѝ, когато видя подаръка в ръцете му.

Щом усети неотзивчивостта ѝ Мирон пусна пликчето в джоба си.

– Нова прическа, нов парфюм, това част от резервния ти план ли е?

Мирон усети, че се пошегува не на време. Настана неловко мълчание.

– Миро, имам работа, трябва да тръгвам, – разбърза се изведнъж Лена. – Утре ще се видим.

–  Не, – извика Мирон и я последва в жилището ѝ. – Работата може да почака. Трябва да говорим сега. Не мога да те оставя в такова състояние сама.

Лена свали очилата си, присви очи и го погледна с учудване.

– Спомняш ли как ми помогна, когато…..

Мирон не успя да довърши, защото Лена го прекъсна:

– Стига, Миро, това е смешно.

– За теб може би, но не и за мен. Ти бе първият човек, който въпреки стеснителността ми, се отнесе с разбиране към мен.

Двамата влязоха в стаята. Навсякъде имаше отворени кашони с багаж. На масата имаше папки с документи. Някои от нещата бяха извадени от кашоните. Етажерката отново бе започнала да се изпълва с книги.

– Няма ли да се местиш? – попита Мирон

Лена поклати глава.

– Това означава ли, че оставаш в нашия град?

– А къде другаде да ида? – извика гневно Лена и се разплака.

Тя мразеше да почва всичко от начало. Писнало ѝ бе от разочарования. Винаги даваше, а в замяна нищо не получаваше. Животът ѝ бе каша, пълна катастрофа. Всичко, което допреше се разпадаше. От връзките, които започваше с различни мъже, нищо не се получаваше.

Другите на нейните години имат семейство, деца, съпруг, а тя само провалени връзки и раздели. Времето ѝ отминаваше, а от това ужасно я болеше.

Мирон я прегърна и нежно я притегли към себе си. Тя не реагира, въпреки, че се чувстваше разкъсана от упорство, безсилие и наранена гордост.

– Миро, между нас никога не е имало нищо, – прошепна Лена.

– Напротив, – каза Мирон, – Между нас има нещо по-голямо от това, което двамата разбираме под „любов“.

– И кое е по-голямо от любовта? – иронично попита тя.

– Самотата, – каза Мирон и освободи Лена от прегръдката си.

Тя учудено го погледна. Лицето му бе озарено от последните слънчеви лъчи на деня. Трудно разбираема усмивка бе изписана на лицето му.

Изведнъж тя всичко разбра и реши да сложи край на всичко това. Повдигна се леко и го дари с истинска целувка. Той не се възпротиви.

В жестовете на Лена имаше нещо безпомощно и момичешко, за това Мирон бе готов да я подкрепя и да ѝ помага във всичко……

Птиците записали своите малки в училището на совата.

В една безлунна нощ совата накарала малките птиченца да накацат на един клон и започнала да ги подготвя за живота.

Тя им дала знания, умения и навици по основите на науката за гадаене по звездите, за философската самота в хралупата и за организацията на животните през нощта.

След това провела изпит, дала им дипломи и им казала:

– А сега вървете и живейте!

След това влязла в хралупата си.

Настъпило утрото и изгряло слънцето. Учениците се огледали, на небето нямало звезди, нямало самота, а  гората не изглеждала като през нощта. Как да живеят?

Те започнали да викат на совата:

– Ти ни подготви за нощен живот в гората, а ние сме птици живеещи на светлина. Как ще живеем сега?

– Сами се оправяйте, – въздъхнала совата и се потопила във философската си самота в хралупата.

Случва се у човек да възникнат убеждения, които са в разрез с доказателствата и реалността. Традиционно се смята, че това предизвиква психични заболявания.
Специалисти твърдят, че много от така наречените психически разстройства идват и си отиват като модата, прическите или дрехите. Формират се в зависимост от технологиите и културни тенденции на времето.

Самотата, отчуждението, чувството, че на никого не си нужен, които изпитват хората, са причина за така наречения синдром на тревожност.

Освен това специалистите твърдят, че тези симптоми в различно време са имали различни особености.

Така например, в края на 19-ти век много хора все още са се страхували от магьосничество и свръхестественото.

Всичко това се е променило, когато се появили новите технологии: телеграф, телефон, радио, телевизор, електрическа енергия, рентгенови лъчи, лазери и интернет.

Днес психозите са свързани с подозрението, че човек е под контрола на глобалните мрежи.

През 1940 година същите тези опасения са съществували около радиовълни.

Стените заплашително се издигаха пред Йоан, сякаш се готвеха да го смажат под тежестта си. Между тях бе заключен целият му живот. На масата бяха разхвърляни рисунки, а на пода се търкаляха глинени модели.

Тук бе проектирал всичките си конструкции, бе изваял великолепните си скулптори. На това място в обятията на най-прекрасната жена за него,  бе познал любовта.

Седна и закри лицето си с ръце. Защо му бяха нужни тези мигове на щастие? Нима за да се чувства двойно по-нещастен в самотата и поражението си?

Картините от предишния живот преминаваха като на кинолента пред него. Намираше всичко преживяно за безсмислено и излишно. Къде останаха триумфите и успехите му? Те бяха част от миналото му но се превърнаха в разпадащи се руини.

Звездата му бе угаснала, славата си бе отишла.

Само една жена  бе отворила сърцето му, до което нямаше  достъп никоя друга,  за истинската любов. Едва ли някой друг човек е имал по-голямо страдание от неговото.

„Защо да не ѝ напише писмо?“ – мярна се като освобождаваща мисъл в измъчения му разум.

Скочи, извади хартия и започна да пише. Пламенните думи изпълнени с любов изпълниха няколко страници. Лицето му се зачерви, целият гореше в треска.

Изведнъж зародилият се импулс бързо угасна и той отпусна ръка.

Йоан не можеше да ѝ пише. Двамата нямаха право да се видят отново, всеки от тях си имаше свое семейство. Любовта им бе намерила върховно удовлетворение, както цвете, което разкрива красотата си само за един ден, а привечер увяхва.

Мигове като този не се повтаряха. Срещнеха ли се отново щяха да се разочароват, като умиращи от жажда стоящи пред солено езеро.

Едва през тази нощ той намери истинския образец в нея. Взе длетото и чука, искаше да запечата онзи миг, когато двамата бяха едно тяло и една душа.

Йоан започна да удря по длетото, спокойно и отмерено. Работеше, забравил за всичко наоколо. Длетото оформяше мрамора според преживяното от него. Мраморните черти все повече се доближаваха до образа, който се бе запечатал  в сърцето му.

От дълбините на душата му изплува предчувствие за избавление. Може би така се чувства умиращ след борба с мъчителна болест в последния си час, когато угасва волята му.