Тъмно сиви облаци се скупчиха изненадващо бързо. Те предвещаваха дъжд. Светкавица раздра хоризонта, а от последвалата я гръмотевица земята се разтърси.

Дамян излезе от поликлиниката тъжен и угрижен. Лекарят недвусмислено му бе казал:

– Имате тежка форма на рак. Ще трябва да преминете курс на химиотерапия и ….. да се надяваме на подобрение.

– Е, какво пък толкова, – каза си не много ентусиазирано Дамян, – той каза, че мога да се надявам на подобрение.

Мина курсът на химиотерапията. Бяха направени допълнителни изследвания и Дамян отново стоеше пред лекаря.

Докторът погледна резултатите от анализите и снимките, свъси вежди и каза:

– Пригответе се за операция. Трябва да ви предупредя, че след нея по всяка вероятност ще останете инвалид. След това може да се наложи отново да преминете през още курсове на химиотерапия и нови операции….

– И всичко това ще завърши със смърт, – отчаяно добави Дамян.

Лекарят кимна с глава и вдигна безпомощно ръце.

– Ще имате няколко свободни дни преди хоспитализацията, – каза докторът.

Дамян излезе от кабинета депресиран и объркан.

– Как мога да се подготвя за това? – каза си той. – Нужно ми е нещо, което да ме укрепи, за да не падна в отчаяние.

Дамян не беше християнин, но когато мина край една църква, там пееха и нещо го накара да влезе вътре.

Когато завършиха песента, излезе един възрастен мъж и прочете:

– „Болен ли е някой от вас? Нека повика църковните презвитери, и нека се помолят над него и го помажат с масло в Господното име. И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца, Господ ще го привдигне, и ако е извършил грехове, ще му се простят“.

Тези думи направиха силно впечатление на Дамян. Всяка от тях звучеше така, сякаш беше насочена към него изплашения, нещастния, смъртно болния…..

Спонтанно започнаха сълзи да се стичат по лицето му, а устата му  тихо зашепна:

– Господи, искам да бъда отново здрав. Не искам да умирам….. Вярвам ……..помогни на моето неверие….

В Дамян се пробуди нова надежда.

Един ден по-късно той отиде и отново повтори изследванията си, а след това ги занесе на лекаря си.

Докторът дълго се взираше в новите резултати.

След това погледна Дамян и го попита изненадано:

– Какво сте правили през тези няколко дни? Какви лекарства сте вземали? Какво изобщо е станало с вас?

Самият Дамян все още смътно разбираше случилото се и си призна честно:

– Никакви нови лекарства не съм приемал. Минавах край една църква, там пееха и влязох…..

– А, ясно, – прекъсна го лекарят. – Е, вероятно се е получило това, от което се нуждаете.

– Какво е станало с мен?

– Работата е там, че всичко при вас е чисто, няма и следа от рака. Вие сте напълно здрав човек.

Този лекар не беше християнин, но разбра, че с Дамян бе станало чудо в църквата. Това бе извън неговият медицински опит и знания. Но той не се замисли много дълбоко върху причините за случилото се.

Важното бе, че операция не е нужна и пациента може да бъде изписан.

Баба Тота срещна един от съселяните си – Гочо и му каза заговорнически:

– На съседът ти Досьо не му е чиста работата, може да ви обере някой ден. Например, може да ви открадне брадвата.

На баба Тота не може да не се вярва. Тя знае всичко, което се е случило в селото или ще стане и то до най-големи подробности.

Когато Гочо се прибра в къщи, веднага потърси брадвата, но не я намери. Цялата плевня преобърна, но никъде не намери брадвата.

Той излезе на улицата притеснен.

– Човек без брадва е като без ръце, – недоволно замърмори Гочо. – Каквото и да вземеш да поправяш в двора, все брадва ти е необходима. Какво ще правя сега без нея.

Гледа Гочо съседът му Досьо идва насреща, но не просто идва, а върви като човек откраднал брадва. И се оглежда, кривейки очи, дори се усмихва хитро, като човек присвоил чужда брадва. Даже и поздрава му бе подозрителен, в него се усещаше притворството на крадец отмъкнал брадва.

– Колко е нечестен съседът ми, – реши в себе си мъжът. – Да посегне на брадвата ми, как не го е срам.

Гочо се озлоби спрямо комшията си и се върна в дома си, изпълнен с омраза към Досьо.

Прекрачи прага на дома си и гледа, под навеса лежи „откраднатата“ брадвата.

– Това е моята брадва, – каза Гочо. – Навярно някой от синовете я е ползвал и не я е поставил на мястото.

Зарадва се Гочо и доволен излезе навън.

Видя съседа си, но сега човекът съвсем не му изглеждаше като такъв, който е откраднал брадвата му. Той гледаше, присвиваше очи и се усмихваше, но вече не като грабител на брадви.

– Колко честен е съседът ми, – възкликна радостно Гочо.

Последните лъчи на слънцето обагриха облаците. Марта стоеше пред отворения прозорец и негодуваше на глас:

– Това не може, онова не бива. Така не можеш да постъпваш…. до гуша ми дойде. Каква я тази свобода, щом трябва да се съобразява с другите? Нима това е свобода?…

Подухна лек ветрец. Листата леко се разшумяха, а птиците започнаха вечерните си концерти.

Главата на Марта клюмна на гърдите ѝ и тя неусетно притвори очи.

Изведнъж пред нея се появи огромна торта.

– Мога ли да си похапна от нея? – попита Марта ококорила широко очи.

– Може, – обади се тих глас.

Тя бързо взе вилицата и ръката ѝ се протегна към това невероятно лакомство, но изведнъж спря.

– Но нали е вечер? – плахо попита Марта.

– Яж, – подкани я тихия глас.

Тя не дочака втора покана, а бързо се нахвърли към тортата.

– А мога ли да не мия съдовете? – отново попита Марта невидимия си благодетел. – Всяка вечер не лягам, докато не измия всичко в кухнята.

– Не мий, – отново се обади тайнствения глас.

– А мога ли така просто да си полежа на дивана?

– Може.

– Да, но трябва да проверя дали децата са си научили уроците и са си написали домашните.

– Какво от това? – попита гласът. – Лежи.

– А утре мога ли да не отида на работа? – с плаха надежда попита Марта.

– Не отивай!

– А какво ще кажат там за мен?

– Защо това толкова много те вълнува?

– А мога ли в събота и неделя да не ходя при родителите си?

– Може.

– Да, но те са вече възрастни, – заговори съвестта на Марта, – имат нужда от подкрепа и внимание. Освен това трябва да взема някои продукти оттам.

– Е, измисли нещо, – добави гласът.

– А мога ли в събота да отида на танци, а след това в магазина, поне да погледам?

– Може.

– А мога ли да кажа на Станислава, че е кучка?

– Може, но какво ще спечелиш от това….

– А може ли…….?

Марта беше щастлива, тя можеше да направи толкова много неща, които по-рано ѝ бяха „забранени“.

На улицата някой форсира двигателя на колата си. Вятърът се усили и рамките на отворения прозореца се треснаха.

Марта бавно отвори очи. Дълбока въздишка на разочарование се отрони от гърдите ѝ. Тя стана бавно, затвори прозорецът и се затътри към кухнята.

Дотегнал му бе живота на Мартин и се обърна към Бога:

– Какъв е този живот? – силно се възмути той. – Отивам на работа, работя като вол. А съпругата ми само вечеря, сутрин закуска, а през останалото време безделничи, даже я мързи и да се облече. Къде е справедливостта, Господи? Ще разрешиш ли проблемите ми?

– Няма страшно, – успокои го Господ, – за мен няма нищо невъзможно. Просто ще разменя местата с жена ти, а после вие сами се оправяйте.

– Идеално, съгласен съм! Най-после ще си почина!

– Така да бъде, – тежко въздъхна Бог.

И така за Мартин започна нов живот.

Чистене, пране, закърпване на скъсания ръкав на сина му, който се бе катерил по дърветата. Миеше децата. Даваше им супа….

А вечерта малкият се развика:

– Трябва да идеш утре в училище, класната те вика …

Помагаше на децата да си научат уроците. А късно вечер, когато всички вече спяха, Мартин отиваше в кухнята да измие съдовете, които бяха препълнили мивката.

На пазара, по магазините ….. нямаше край. Мартин се мяташе като катерица нагоре, надолу ….

Той не можа да издържи дълго тази въртележка. Бе изминала едва една седмица, а той се чувстваше преуморен.

И тогава той отново извика към Бога:

– Боже, помогни ми! До сега не съм осъзнавал, че животът на един мъж е рай в сравнение с този на жената. Моля Те, върни всичко, както беше.

Господ се усмихна и му помаха с ръка ….

Училище като училище. Славов скоро бе постъпил на работа в него, но не бе съгласен с доста неща, които ставаха там.

Често в класните стаи бе виждал икона на Христос, а това го дразнеше. Това противоречеше на убежденията му и идеологията му. Тази икона му бе ненужна, както и самия Христос.

Този ден Славов дойде много нервен в училище. И както крачеше в учебната стая посегна и свали иконата, която отдавна бе като трън в очите му.

Децата реагирах веднага:

– Защо правите това?

А учителят нервно отговори:

– Защото така искам. Преподавам ви общообразователен предмет, а не Закон Божий.

И слава Богу, че не преподаваше Закон Божий. Страшно е да си представим как щеше да го прави…

– Ние бихме искали Христос да остане с нас, – настояха децата. – Върнете иконата обратно на стената.

– Не искам, – смръщи вежди учителят, – това противоречи на моите убеждения.

– Добре, – казаха децата, – но ние искаме!

– Щом искате, – грубо каза Славов, – окачете си я сами.

– Но ние не можем да стигнем до там, за да я закачим. Високо е за нас.

Много от родителите се бяха оплакали на директора на училището и той бе повикал Славов  да разговарят по този въпрос с него:

– Чу ли, учителю? Те са малки и не могат да стигнат толкова високо, а ти си достатъчно висок, така че можеш да я поставиш така, че децата да я виждат. Ти им отнемаш светлината и я заменяш с тъмнина.

– Каква светлина, – опонира Славов, – та това е само икона.

– Тук не става въпрос само за иконата, а за вярата на децата в Божия Син.

– Това са отживелици, – започна настървено Славов. – Тези деца учат физика, химия, биология и други предмети, които нямат нищо общо с Библията и християнската вяра.

– Ние всички се наричаме християни. Христос измени този свят. За това красноречиво говори историята.

– Християни, – измърмори под носа си Славов.

– Какво предлагате на децата днес? Отнемате им Христос и вижте какви са резултатите са налице: увеличена детска престъпност, детска депресия, компютърна зависимост, хазарт, чувство за вина, използване на наркотици, алкохол и цигари. Виждаме децата как блуждаят из Интернет и в места, които са заплаха за живота и здравето им.

Славов мълчеше.

– И така ще бъде! Нима се учудвате? И по-лошо ще стане! – каза директорът. – Отнемайки от детските сърца Христос, на какво ще разчитаме в бъдеще? Че всичко при децата ще бъде добре?

– Човек може да се оправи и сам, без някакво си божество, – каза Славов.

– Грешите, Христос е казал: „Без мен не можете да направите нищо“. И това, което става днес пред очите ни, е доказателство на Неговите думи.