Отново валеше и то изобилно. Едрите капки дъжд принудиха Жоро да се отбие у приятеля си Стефан. Когато позвъни на вратата на апартамента му от вътре се чуваха разгорещени и ожесточени думи:

– С теб никога не мога да се разбера, – крещеше женски писклив глас.

Чу се силен трясък на предмет падащ на пода. Жоро реши да си тръгне, но точно в този момент вратата се открехна и Стефан смутено го поздрави:

– Здравей! – каза гузно домакинът. – С жена ми не можахме да се научим да общуваме, като хората. Заповядай!

– А, не! – насочи се Жоро към стълбите надолу. – Извинявай, ще се обадя по-късно  …

– Никакво по-късно, – дръпна го за ръката Стефан. – Влизай, инак ще ме обидиш.

Жоро повдигна рамене и последва Стефан в апартамента.

От вътре жена му още фучеше като бясна:

– Не може да дисциплинира децата, както трябва, друг му виновен…..

– Ще ѝ мине, – Стефан погледна в посоката, от която идеше гласа. – Сядай, настанявай се удобно.

Жоро неохотно се подчини на поканата му.

– Имам толкова много работа, не ми остава достатъчно време за да поговоря с децата, но ти знаеш колко много обичам това, което правя, не мога да се откажа от него, – започна да се оправдава Стефан. – Не мога да намеря думи, за да обясня на Деси това.

– Стефане, твоето „не мога“ е равносилно на „не искам“, – засмя се Жоро, – защото ти имаш власт и способност да преодолееш тези неща.

– Лесно ти е на теб да го кажеш, – обидено реагира Стефан, – нали нямаш жена и деца в къщи.

– Всеки добър психиатър знае, – каза сериозно Жоро, – че „не мога“ и „опитах“ е просто извинение, на което нещо му куца. Как се чувстваш след всичките си „невъзможни“?

– Не много добре, – призна си Стефан.

– Това е все едно да ти се даде някакъв шанс, а ти да се ослушваш, – добави Жоро. – Днес можеш да направиш избор, да не се оправдаваш и измъкваш, а да бъдеш „човек“.

Жоро се настърви и провокира приятеля си:

– Знаеш ли как се възприема оправданието?

– Как? – Стефан вяло прие предизвикателството.

– Оправданието е чучело на разума изпълнено с лъжи, – заключи Жоро.

Деси влезе в стаята, погледна примирено и двамата и отиде да приготви необходимото, за да почерпи госта.

Тихият ветрец и засмяното слънце напомняха, че пролетта иде. Е, може пак дъжд или малко сняг да завали, но сме пред прага на обновлението на природата, когато всичко заспало в земята ще се събуди и ще тръгне нагоре, търсейки живот и светлина.

Григор отиваше при приятеля си Калоян. Крачейки бързо по алеята в парка той се изненада, когато видя Калоян да идва насреща.

– Вярно е, че закъснях, но можеше да ме почакаш малко, – укори приятелят си Григор.

– Извинявай, не исках да те обидя, но не ме свърташе на едно място, – заоправдава се Калоян. – Затова реших да те пресрещна.

– Да не си научил нещо ново, та толкова си се разбързал? – попита Григор и внимателно се взря в приятеля си.

– Фалшива вест или клюка, това ли си мислиш? – обидено сви устни Калоян. – Това са грозни думи. Не обичам тези съчетания от звукове.

– Колкото и да е странно, това е, което продава в милиони илюстровани и скъпи списания на някоя будка или супермаркет, – каза примирено Григор. – Може би си мислиш, че ти си над тези неща?!

Предизвикателството падна точно на място.

– Е, може да не чета тези списания, – заяви Калоян, – но съм също толкова виновен, колкото и тези, които ги четат, когато се радвам, че предавам човек, който не харесвам или ми допада новината за трудностите през, която преминава.

– Езикът е огън и когато говорим, трябва добре да се замислим какво правим, – натърти Григор.

– Не си ли забелязал, че клюките и разпространяването на фалшиви вести са защитен механизъм за запазване на нашето самочувствие? – усмихна се Калоян. – Те възниква от комплекса за малоценност.

– Фактически ние се изграждаме, като разкъсваме другите?!  – допълни Григор. – И не само с думи, но и когато чуем, че те са се спънали за пореден път, тържествуваме.

– Това е отровен навик, – намръщи се Калоян. – Той отразява нашата несигурност и липса на духовност. Ако всичко това ни карат да се чувстваме по-добре, ние се самозалъгваме.

– „Може ли и прясна вода, и солена вода да текат от една и също отверстие?“ – цитира Григор.

– Ако кладенецът в нас прелива, какъв резултати ще очакваме? – попита Калоян. – Ако чрез нас вместо любов, радост и мир, изведнъж се появят гняв, отмъщение и завист, това ще бъде ужасно и то не само за околните, но и за самите нас.

– Същевременно можем да поднасяме и нещо лъжливо, което не отговаря на истината, – каза Григор. – По този начин заблуждаваме хората.

– По-страшно е, когато сами вярваме в тези лъжи и ги разпространяваме без съмнение, – подчерта Калоян.

– Човек трябва да внимава какво говори, „защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш“, – заключи Григор.

Без дърва огънят угасва, без клюки или фалшиви вести кавгите умират.

Ясно и студено утро. Стотици зрители бяха накацали по хълма, за да наблюдават състезанието. Много от тях бяха цели семейства, пропътували хиляди километри за подкрепят някой от децата си.

Лицата им бяха напрегнати. Очите им следяха само играчът, който ги интересуваше. Те крещяха и викаха, скъпоценните за тях имена.

Това бе изтощително съревнование, поради неравния и труден терен. При всяко бягане имаше по стотина конкуренти.

Наближаваше финала за момичетата до 10 годишна възраст, оставаха още около 500 метра.

Изведнъж 40 годишна майка облечена в костюм и лачени обувки, затича от страни на пътеката. Тя не виждаше другите бегачи, а само своята дъщеря. Жената тичаше неловко, косите ѝ се разпиляха, но тя не им обърна внимание. Трябваше да насърчи детето си. Започна да вика:

– Давай, Дидка, тичай!

Момичето нямаше никакви шансове за победа, а майка ѝ крещеше, разкъсвайки сърцето си от напрежение:

– Не спирай, давай! Победи, мила моя!

Момичето губеше сили. Получи спазми в мускулите си. Не ѝ стигаше дъх. Залиташе. Беше много уморена. Всеки момент можеше да се строполи.

Но когато чу гласът на майка си, момичето изведнъж се промени. Изправи се. Уравновеси стойката си, започна да тича в ритъм и пресече финала.

Майка ѝ я пресрещна със широко отворени ръце. Двете се прегърнаха и паднаха на тревата. След това викаха и се смяха. Това бе прекрасно време за двете.

Ние всички се уморяваме в състезанието на живота. Пред нас се изпречват предизвикателства и препятствия, но Бог ни вижда в нашата слабост и когато сме обезсърчени, за това ни съчувства.

Може да си мислите, че сте сами, но знайте, Той работи заедно с нас. Дава ни сила и насърчение, които получаваме, когато слушаме глас Му.

Денят бе облякъл вечерния си воал. Безброй огньове ярко огряха небето. Деница стоеше на прозореца, подпряла глава на дланите си. Негодувание и болка се четеше на лицето ѝ.

Баба Климентина влезе в стаята и тъжно погледна внучката си.

– Днес гневът обърква много хора в нашия свят, – промълви тихо старата жена.

– Самата аз не знаем как да се справя с гнева си, – вдигна обезкуражено глава Ралица.

– Глупавите хора изразяват открито гнева си, но разумните са търпеливи и го задържат, – каза баба Климентина.

– Знам, че трябва да мисля преди да говоря. Това забавяне, ми е казвала мама, е сигурно средство срещу гнева.

– Не винаги трябва да отлагаш. Ако имаш проблем трябва да се справиш с него. Понякога забавянето води до горчивина, която е по-лоша от гнева.  Гневът не винаги е грах, но огорчението е, – въздъхна старицата.

Тя бе видяла много гняв и болка в живота си и знаеше как се чувства сега внучката ѝ. Целта ѝ бе не само да я успокои, но и да я настави как да постъпи, когато дойде следващото предизвикателство.

– Когато отговарям импулсивно, обикновенно реагирам с гняв, – тъжно констатира Ралица.

– Ако чакаш, за да поговорите за всичко, което ви притеснява, конфликта ще се разрасне, – каза баба Климентина. – Колкото по-дълго останеш спокойна, толкова по-добър ще бъде отговора ти. Оставете си време да помислиш върху ситуацията.

– Какво да правя, като все избързвам, а после съжалявам затова, което съм казала? – горчиво поклати глава Ралица.

Възрастната жена се усмихна и сподели:

– При възникване на конфликт си задавам следните въпроси: Истина ли е това, което искам да ѝ кажа или ще ѝ навредя? Вдъхновяващо ли е за нея? Изграждам ли я или я събарям? Необходимо ли е точно аз да ѝ го кажа? И ако е така по какъв начин да го поднеса?

Ралица се обърна и прегърна баба си.

– Благодаря ти! Твоите съвети винаги ми помагат.

– Мисли преди да говориш, – усмихна се топло старицата. – Обмисли нещата добре, преди да реагираш. Това ще ти помогне да забавиш гнева си всеки път, когато си готова да избухнеш.

– Следващия път ще се постарая да го направя, – засмя се Ралица.

Утрото бе мрачно и потискащо. Хората, едни забързани, други притиснати от очакването на ежедневните предизвикателства, изглеждаха като сенки в стелещата се мъгла.

По чия приумица толкова рано на една сергия бяха подредени зеленчуци и плодове, които бяха в дисонанс с всичко наоколо. Те имаха свеж вид. Бяха подредени с майсторство, сякаш не груби човешки  ръце бяха действала на сергията, а четката на незнаен художник.

Истинският „художник“ на това плодово зеленчуково творение бе Милен. Младо и стройно момче, което учеше, а на сергията изкарваше по някой лев.

До сергията се кипреше малко магазинче за закуски. Отзад зад него в малка пристройка приготвяха закуските на място.

Хората привлечени от аромата на току що опечено тесто, се отбиваха и най-често си купуваха банички.

Една възрастна жена приседна на близката пейка и заръфа топлата баница, от която се вдигаше пара. Изненадано присви устни и разтвори топлите кори на баницата.

– Но тук няма сирене, – възкликна жената. – Каква е тази баница?

Милен видя разочарованието на жената и ѝ се усмихна.

– Ама, вие, не си ли взехте сиренцето? – попита я той.

– Какво сиренце? – подскочи жената.

– Към всяка баничка дават пакетче със сирене, – осведоми я сериозно Милен.

– А така ли? А защо никой не ми каза?

И възрастната жена тръгна към жената, която продаваше закуските.

– Защо не сте ми дали сиренцето? – попи тя продавачката.

– Какво сиренце? – изненадано я изгледа жената зад остъкленото прозорче.

– Давали сте допълнително сирене към баничките, – обясни жената.

Продавачката отвори вратата на магазинчето и се провикна:

– Милене, не се шегувай с клиентите ми!

– А вие по-малко пестете сиренцето, – засмя се младежа. – Хората вместо баница, ядат само препечено тесто.

Продавачката се закани с пръст на Милен, а на възрастната жена подаде нова баничка, в която сиренето се забелязваше.