Състраданието е това, от което повечето хора се нуждаят днес, в този свят. Те имат нужда от някой, който да им покаже състраданието на Бога.
Състраданието е желанието да се отговори на нуждите на хората.

Това е повече от съчувствие. Не е достатъчно само да седим с хората и да тъгуваме с тях. Състраданието изисква да се направи нещо, за да им се помогне.

Животът на Исус на тази земя се явява отличен пример за състрадание в действие. Цялото Му служение е движено от него.

Именно състраданието Го подбуди да преумножи хляба и рибата, да изцели болните, да изгони бесовете и да възкреси мъртвите. Това състрадание накара Исус да отиде на кръста.

Той иска това състрадание да излива чрез нас.

Неговото изцеление трябва да тече през ръцете ни и вярата ни. Неговото състрадание ни подбужда да се грижим  за гладните, да изгонваме бесове и да освобождаваме пленените.

Не казвай, че не изпитваш състрадание!

Щом в теб обитава Божия Дух, ти го имаш, защото то е израз на Неговата любов. Ние трябва просто да го пуснем в действие.

Някои ароматни растения споменати в Библията имат много по-дълбоко значение.

Алоето е горчива подправка. То е споменато в смисъл, че в горчивото се съдържа сладост. Това действие се разбира само от опит.

Смирната се е използвала за балсамиране на мъртвите. Тя ни нашепва, за какво трябва да умрем. Това е скритата сладост, изпълваща сърцето, след като то е умряло за своята воля, гордост и грях.

Някои вярващи са привлекателни, тъй като носят отпечатъка на зрелия дух, печата на кръста, явно доказателство за това, че душата е умряла за всичко горделиво и властно, което е било в нея, а сега всичко е в краката на Господ Исус.

Това е неземната красота на смирен дух и разкаяно сърце: звуци на музика от тъжни струни, сладост, която получава узрелия плод, когато се допре до студа.

Тамянът е смола, която излъчва аромат, когато изгори. От дълбините на огъня се възнася благовонен пушек, разпространяващ сладък аромат. В това виждаме сърце, от което блика нежност, макар да е в огъня на скръбта. То изпълва святата душа с облак на хваление и молитва.

Възлюбени, изливат ли се от нас аромати и благоухания? Сърцата ни изпълнени ли са с благовонен тамян?

Кръстът, който Господ ни е дал да носим, може да се прояви по най-различен начин.

Понякога може да ни се наложи да изпълняваме в скромна сфера някаква дейност, която не е според способностите ни, но непременно трябва да работим качествено.

Навярно ще се случи да обработваме поле, което не носи добра реколта. Или да имаме добри и любящи мисли за човек, който ни е оскърбил. Освен това трябва да му говорим ласкаво, да се застъпваме за него пред тези, които му възразяват и да го награждаваме със съчувствие и поддръжка.

Ще трябва  да свидетелствуваме за Господа пред тези, които даже не желаят да се споменава за Него. А може да ни се наложи да се усмихваме сред хората, когато собственото ни сърце крещи от болка.

Има много кръстове. И всеки един от тях причинява болка и е тежък. Никой не би избрал, който и да е от тях  по собствено желание. Но Исус никога няма да бъде толкова близко до нас, както когато смирено поемем върху плещите си кръста и го приветстваме в духа си търпеливо и безропотно.

Господ се приближава към нас, за да ни даде мъдрост и да съзреем, да придобием смелост и сили, така че да бъдем полезни на другите. Именно чрез преживявания, които са болезнени за нас, под тежестта на гнета растем духовно, укрепваме и се движим напред.

Използвайте кръста, като патерица за подкрепа. Не гледайте към него като на нещо, което ви препъва или иска да ви депресира.

Малката капка или песъчинка не привлича вниманието ни, но множество капки образуват океаните, моретата, реките и езерата, а ако препълним кораб с голямо количество песъчинки, той ще потъне.

Всяка малка снежинка поотделно е лека, но събрани в по-голяма маса, могат да затрупат човек и да го лишат от живот.

Снежната лавина затрупва и разрушава домове, и цели селища.

Малка котва удържа голям кораб, а с малко кормило той се управлява.

Така и малките грехове на човека събрани заедно, водят към неговата гибел. Ако човек съгрешава по един път на час, то за година той ще направи осем хиляди шестстотин и четиридесет грехове. А при някои хора целите им дни са изпълнени с грехове.

Греха не остава сам. Когато човек направи грях, първата му мисъл е как да го скрие от другите. Когато грехът е забелязан, идва друга идея в главата, да се извини греха в собствените ни очи и в очите на другите.

За да оправдае греха си човек използва лъжата, измамата, изопачава фактите, изкривява думите, обърква обстоятелствата.

По такъв начин след един грях следват множество други. Грехът е плодовит и се размножава.

Той е мрачен лабиринт, от който трудно се намира изход. Най-нищожният грях ни осквернява и ние не можем да общуваме с Бога.

Грехът е тежко бреме и само Бог може да го снеме. Той ни натоварва и никой освен Христос, не може да спаси душата от това ужасно бреме.

Грехът е такова голямо зло, че за да го отстрани, Христос издържа смърт на кръста.

„И кръвта на Сина Му Исуса [Христа] ни очиства от всеки грях“.

Уникален е проектът на архитектите от фирмата Gould Evans, който е бил реализиран в Канзас. Преди няколко години тук се е появила женска Духовна академия с малък параклис с оригинални и символични решения на фасадата.

Дизайнерите са създали невероятен проект с „дантелена“ фасада и това не е случайно. Католическата академия „St. Teresa academy“ представляваща комплекс с параклис е наречен на св. Тереза ​​- покровителка на дантелата.

Пред дизайнерите на този проект е стояла доста трудна задача: да създадат сграда съответстваща на предназначението ѝ и да „достигнат хармония“ между светския и духовен живот, посредством архитектурен дизайн.

Авторите са успели да създадат архитектурно съоръжение, напълно отразяващо основната концепция. Освен това, се създава впечатление за скромност, като се избягва показната пищност на църквата.
На някои прозорци за сигурност са инсталирани пердета и щори.

Фасадата като бяла „дантела“ и големия бял кръст издигащ се на целия комплекс, поема основния замисъл.

Дупчестата фасада има не само естетическа, но и практическа задача. Тя разсейва пряката слънчева светлина и предпазва помещението на параклиса от палещото слънце на Канзас.

Въпреки очевидната простота на сградата, нейната вътрешна украса е подчинена на лаконичност, сдържаност и елегантност относно линиите, формите и цветовете.

Преобладаващото бяло и прозрачно създава усещане за „по-голямо пространство“, за сдържаност на чувствата и емоционално освобождение.