Радан се усмихна приятелски на Катерина, но тя остана с чувството, че ѝ се присмива. Беше я поканил, за да и покаже ателието си. Тя знаеше, че е добър в работата си, но за първи път прекрачваше прага на творческото му гнездо.

– Всички скулптори ли са ваши? – попита Катерина.

Радан я погледна, изразявайки  цялото си превъзходство. Тя се престори, че не е забелязала демонстрацията на прекаленото му голямо самочувствие и попита съвсем небрежно:

– Сигурно е много трудно да издялаш колона с фигури?

– Трудно ли? Съвсем не, – Радан е засмя като малко момче, за което всичко е лесно. – Всичките тези фигури са в мрамора. В него има мъже, жени, деца и всичко, което можете да си представите.

– Как  така? – скептично сви вежди Катерина.

– Е, просто трябва да се отстрани излишния камък, – самодоволно и наперено обясни Радан.

Катерина се насили и му се усмихна.

– Ами този херувим? – попита тя, сочейки мъж, който отчаяно крещеше. – И той ли е бил скрит в мрамора?

– Херувим ли? – попита учудено Радан. – От къде ви дойде това на ум? Херувимите са щастливи същества, те постоянно ликуват.

– Аз пък мислех, че като са близо до Бога страдат , защото осъзнават своето несъвършенство, – поясни Катерина.

– Глупости! – не се сдържа да изрази недоволството си Радан. – Тази фигура изразява една осъдена душа в ада. Нека да я оставим да се кае за греховете си.

Радан обърна поглед към скулпторите в залата и попита:

– Кажете ми, коя скулптура тук ви харесва най- много?

Катерина обходи всяка композиция, обстойно огледа всичко,  но погледа ѝ се спря на двама млади.

– Кои са онези двамата? – попита Катерина насочила погледа си в дъното на залата.

– Поздравявам ви за чудесния вкус! – каза Радан.

И двамата се насочиха към привляклата я композиция.

Когато приближиха достатъчно Катерина видя ясно лицата на фигурите. Имаше чувството, че и двамата копнеят да прекрачат през прозореца и да избягат в градината.

– Струва ми се, че съм виждала някъде този младеж, – каза замислено Катерина.

– Естествено, – възкликна развълнувано Радан. – Копирах я от изложбата, която сте посетили, но направих някои подобрения на самия образ. Ето, забележете сама разликите. Спокойното лице, което сте наблюдавали в музея, сега е останало без дъх от гонитбата на любимата.

Катерина бе вперила поглед в скулптурата и внимателно изследваше чертите върху лицето на младежа.

– Вижте колко е изненадан! – продължи настървено обясненията си Радан. – Жената, която силно желае се превръща в дърво, за да не позволи да я завладее. Бедният, жените са толкова жестоки …

– Каква странна история, – тихо каза Катерина. – И всичко това е скрито в каменния блок?

– Да, от самото начало, – очите на Радан засияха въодушевено. – Важна е идеята. Щом я имам, грабвам длетото и отстранявам излишния камък. Идеята, изненадващото хрумване, от него зависи всичко.

Двамата вървяха между скулпторите и Радан ѝ обясняваше защо е видял тази, а не друга фигура. Разкриваше ѝ каква идея е вдъхнала душа на едно или друго парче мрамора.

Скулпторите в тази работилница се наслаждаваха на живота и всяко предоставено им блаженство. Всичко изглеждаше леко и безгрижно, сякаш изкуството бе една грандиозна игра.

Френското село Алувил Белфос се гордее с католическия си параклис, който се намира на доста необичайно място. За стени му служи кората на многовековен дъб, което е най-старото дърво във Франция.

На колко години е дървото, никой не знае точно. Местните жители твърдят, този дъб е останал от епохата на Карл Велики. Вероятно е израснал през  XIII век, което също е доста впечатляващо.

Когато дървото е било в разцвета на силите си, било ударено от мълния.

Сърцевината на дъба била изгорена, но на кората се появили млади листа.

Мястото, на което ударила мълнията, се смятала за свещена и тя привлякла към себе си много вярващи. Дълго време в нея живял монах отшелник.

Оказало се, че вътрешността на дървото е достатъчна за да се подреди в нея католически параклис, който се намира най-отгоре. Към него се издига дървена стълба.

Дървото е високо 18 метра, а обиколката му е 16 метра.

Дъбът е оцелял през Стогодишната война и Реформацията. По време на якобинския терор някои искали да се отсече дървото, но повечето защитили дървото.

Многовековният дъб и католическият параклис са признати за национално богатство на Франция. Едва в последно време дъбът губи позициите си.

За да се държи „старецът“ във вертикално положение помагат дървени патерици. А на местата, където са се образували по-големи пукнатини, са заковани дъски.

През пукнатината на кората, може да се види обстановката вътре.

Край бреговете на Швеция е намерен древният кораб Gribshunden, който наричали „морско чудовище“, потънал през 15 век.

По време на престоя си на морското дъно, корабът се е запазил много добре и се смята за най-добре оцелелите по рода си.

В южната част на шведското крайбрежие от дъното са извадили кораб с вид на чудовище, което има лъвски уши и челюсти на крокодил.

Според историческите данни, Gribshunden е потънал през 1495 г. Той се е запалил на път от Копенхаген до Калмар.

И въпреки, че огънят е повредил корпуса, корабът се смята за най-добре запазилия се за този период, включително и флагманът на Христофор Колумб „Санта Мария“.
Професорът Йохае Ронби от университета Сьодертьорен е отбелязал, че свирепия вид на кораба е направен с цел да плаши противниците.

Учените смятат, че този кораб се е запазил, заради студената и прекалено солена вода на Балтийско море, в която не живеят микроорганизми, които ядат дърво.

В некропола, в Долината на царете е била открита варовикова камера.

В нея са открити 28 огромни съда и 7 гроба, всеки от които е внимателно запечатан.

Интересното е, че останки от телата не били открити в нито един ковчег.

Огромните съдове и гробовете били запълнени с парчета от керамика, камъни, кал, плат, дърво и прах, използвани при мумифицирането.

Защо е направено всичко това, за сега си остава загадка.

Седял старец на пътя и наблюдавал минаващите.

Видял, че идва един човек и води за ръка дете. Мъжът се спрял и накарал детето да даде вода и хляб от наличните им на стареца.

– Какво правиш тук, човече? – попитал мъжът.

– Теб чакам!, – отговорил старецът. – Това дете са ти го поверили, за да го възпиташ?

– Да, точно така е, – изненадал се мъжът.

– Тогава получи малко мъдрост: Ако човек иска да посади дърво, той посажда плодно такова. Ако човек иска да подари кон, подарява най-добрият. Ако някой се осмели да възпита дете, той трябва да му върне крилете.

– Как мога да направя това, като сам не зная да летя?

– Опитай! – казал старецът и затворил очи.

Минали години.

Старецът седял на същото място и гледал в небето. Изведнъж видял как едно дете лети, а след него учителят му.

Двамата стигнали до стареца, слезли на земята и се поклонили.

– Аз върнах на детето крилете му, – с гордост казал учителят и с радост погледнал питомеца си.

Старецът погледнал към крилете на учителя и казал:

– Мен повече ме радват твоите криле ….