Девет часа остана на крака. Безброй удари с жестокия бич, завършващ със малки стъкълца, израниха гърба Му.

Можеше всеки момент да изгуби съзнание, но адреналина, предизвикан от безпокойството Му, Го накара да се напрегне, докато се изкачваше към Своята Голгота.

Положиха Го на главната греда и дръпнаха ръцете Му в страни върху поставеното на кръст четвъртито дърво. Той не се съпротиви, когато гвоздеите се врязаха в ръцете му. Само силна болка се изписа върху лицето Му.

Екзекуторите с раздразнени гласове разпъждаха тълпата.

Скърбяща жена крещеше името Му. Тя протягаше отчаяни ръце, но войниците и изтласканите люде я избутваха назад, където тя примря омаломощена на земята.

– Майка Ми, – прошепнаха пресъхналите Му устни.

Шумът от войниците и продължителните викове на разпънатите жертви удавиха  всичко останало.

Той се напрегна от поредния удар на чука, прикрепящ дървената подпора към гредата за нозете Му.

Беше обречен на бавна и сигурна смърт, но любовта Му Го успокои.

„Това е израз на голямата Ми обич към вас, неразумни люде, – помисли си Той. – Има ли смисъл да се съпротивлявам? Не трябва да се отказвам. Трябва да издържа до края“.

Привързаността на Отец към човечеството завърши с този акт на себеотдаване.

– Татко, прости им! – извика Той от кръста. – Те не знаят какво правят.

Ако беше само човек, отдавна щеше се изчерпи, но Исус, Божият Агнец, през Който, както преди, напълно протичаше животът, извика с ясен, звънък и тържествуващ глас:

– Свърши се!

Жертвата за нашите грехове бе направена. Грехът ни бе простен! Чувството за вина бе изкупено! Сега ни се предлага вечен живот!

Всичко свърши! Цената бе платена!

В гората израстна млад строен дъб. Той разпери клоните си, обсипани с листа и се радваше на топлите лъчи на слънцето.

Изведнъж задуха силен вятър. Той не прощаваше лесно на този, който застанеше насреща му. Малък и голям в гората превиваха снага пред силата му.

Младият дъб се възмути:

– Ветре, защо не даваш покой на никого в тази гора, особено на дърветата?! Духаш ли духаш! Тревичките само галиш, сякаш ги приготвяш за тържествен бал. А на мен виж колко клони изпочупи.

– Ех, младост, младост …… Глупавичкият ми, – обади се нежно старият дъб. – Това е за твое добро.

– Как така? – изненада се младият дъб, а в същото време си помисли: „Този старец напълно е изкуфял. Вятърът ме съсипва, а той ми твърди, че било в моя полза“.

Старият дъб сякаш прочете мислите на младото дръвче, въздъхна разбиращо и обясни:

– Колкото повече клони чупи вятърът от теб, толкова повече корените ти укрепват и растат надълбоко в земята. Скоро той ще повали и мен, за да има повече слънце и простор за теб.

– Благодаря ти, старче, за мъдростта, – каза младокът вече напълно убеден в правотата на стария дъб.

Младият дъб много съжаляваше, че не може да се отдръпне настрани, за да не бъде повален този стар мъдрец, отстъпващ място на по-младият …..

Минко бе престанал да ходи на църква.  По-рано той бе много ревностен и не пропускаше служба или молитва.

Мина доста време и никой не бе го виждал да влиза в Господния храм.

Тогава свещеникът реши да навести Минко и се отправи към дома му.

Вратата бе отворена и Божият служител влезе.

Стопанинът на дома седеше сам пред огнището. Замислен, забил поглед в пода. Когато забеляза свещеника, Минко го поздрави с кимване на глава и го покани:

– Заповядайте, седнете – и му посочи близкия стол.

Свещеникът се настани удобно и започна да наблюдава играещите пламъци в огнището.

Двамата дълго мълчаха.

Изведнъж свещеникът се надигна, взе машата избра едно силно разгоряло се дърво и го отмести далече от общия пламък. След което седна.

Мълчанието продължи. Никой от тях не отрони дума. Сякаш нищо особено, не се бе случило.

Отделеното дърво престана да гори и започна едва да тлее. После изстина и почерня.

Свещеникът отново стана взе машата и върна почернялото дърво в буйния огън. След миг то пламтеше като другите дървета в огнището.

Божият служител мълчаливо върна машата на мястото ѝ и се насочи към вратата.  Когато прехвърляше вече крак през прага, той чу Минко да казва:

– Благодаря ви за посещението и проповедта край огнището. Тази неделя непременно ще дойда на църква.

Слънцето от ден на ден все по-ярко и топло обгръщаше земята. Цветята, тревичките, дърветата, храстите, животните и хората се радваха на хубавото време.

Само Цветан бе навел глава. Той бе потънал в тъжните си мисли. Стефан го приближи и понеже знаеше за какво тъгува приятелят му, опита се да го развесели:

– Цецо, какво толкова е станало?! На всеки може да се случи. Не увесвай нос, с това няма да разрешиш проблемите си.

– Има моменти, когато е естествено и лесно да бъдеш добър, – тъжно каза Цветан, – да бъдеш внимателен и да се грижиш за другите. Но ето, както днес това бе последното нещо, което бих искал да направя.

– Това е напълно естествено, – вдигна рамене Стефан. – Сърцата ни не могат да бъдат препълнени с доброта към хората, които ни дразнят или по някакъв начин са ни наранили. Или такива индивиди, с които се конкурираме, или са наши врагове.

– Конфликтите и различията са неизбежни, – въздъхна тежко Цветан, – това го знам добре. Но защо  възникват точно тогава, когато човек трудно може да се покаже добър?

– При всякакъв случай и ситуация трябва да бъдем благи и отзивчиви с всички, – поклати глава Стефан. – Особено с тези, които не са съгласни с нас. Ние трябва да сме готови да бъдем състрадателни, добродушни, полезни и добросърдечни. Нима не се радваш, че ни се предоставя възможност да правим добри неща за другите?

– Лесно е да се каже, че трябва да правим добро и да даваме, без да очакваме нещо в замяна….., – Цветан изкриви устните си в някакво подобие на усмивка.

– Но наградата ни ще бъде голяма за това, – прекъсна го бързо Стефан.

– Съгласен съм, че имаме безброй възможности да бъдем добри и отзивчиви, но може би трябва да си поставим за цел, да не пропускаме всеки възможен шанс за това? – каза малко окуражен Цветан.

– Нека не отвръщаме зло за зло, но винаги да се стараем да правим добро, – вдигна палеца си нагоре Стефан и намигна на приятеля си.

– Така да бъде, – тупна го по рамото Цветан и гръмко се разсмя.

Пролетта завладя всичко наоколо. Събудиха се цветята и тревичките от докосването на нейния нежен полъх. Дърветата напъпиха и млада зеленина се прокрадваше върху голите клони.

Спиридон крачеше с Калчо по горската пътека и изобщо не забелязваше оживлението на природата около него.

– Вие евангелистите, четете Библията, но си я тълкувате, кой както намери за добре, – заяви усмихвайки Спиридон.

– Какво имаш предвид, – начумери се Калчо. – Дай конкретен пример, не говори така общо.

– Например, – започна настървено Спиридон, – когато четете „Обичайте се едни други“, мислите че Бог търпи греха, защото ви обича.

– Почакай, това не е така, – не се съгласи Калчо. – „В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни“. Бог обича грешника, но отхвърля греха му. И „понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго“.

– Добре, а когато се казва „всичко съдейства за добро“, мислите, че всяка история има щастлив край, – отново атакува Спиридон. – Или когато четете: „Наистина ще те благословя премного и ще те умножа и преумножа“, вие очаквате Той да ви направи здрави, богати, щастливи и да нямате никакви проблеми.

– Всичко това е извадено извън контекста. Хората, които са били най-близко до Бог, са минавали през болка и страдания, но това не означава, че Господ не ги обича или ги е изоставил. Това, което Той обещава на хората,  не е да ги избави от страданията, а да ги спаси. Той не обещава да ни изолира от проблемите, а да даде изходен път при проявата на всеки от тях, – опита се да поясни Калчо.

Спиридон погледна иронично приятеля си и каза

– Не е ли удивително, как можем да изопачим това, което казва Бог?

– Внимателното вникване в Словото Му е много важно, – подчерта Калчо, – защото в противен случай се разочароваме и изпадаме в униние. Библията е най-голямото съкровище за човека, но за да я разбира, трябва да се вслуша в тихия глас на Светия Дух, който разкрива Божието Словото в сърцата ни.

Спиридон  не бе вече така наострен срещу приятеля си. Не веднъж двамата бяха спорили, но сега в сърцето на Спиридон се зароди желания да познае Бога и да разкрие, това необятно съкровище – Библията.