Предишните собственици на къщата и двора посъветваха новия стопанин Минчо:

– За розите да знаеш едно, оставяй им повече израстъци и ще видиш колко много ще те зарадват.

Дойде пролетта. Нито един храст рози не пусна много цвят през целия сезон.

– Горките рози, – въздъхна тежко Минчо, – те са толкова заети да запазят всичките си клони, че не им остана нищо за производството на рози.

Следващата зима Минчо излезе с чифт ножици за подрязване в двора. Скоро той напълни контейнера с розови клони. В градината останаха само няколко пръчки без листа.

През пролетта резитбата даде невероятен резултат. Качеството и количеството на розите бе зашеметяващо.

Така и нашият духовният живот се разгръща.

Отиваме при Бога, израстваме и ставаме по-плодотворни.

Усещате ли иронията?

Само с подрязване има плодородие.

Дори с болезнено подрязване розови храсти яркото напомнят, че ще се появят по-големи плодове.

В края на пролетта Огнян засаждаше семена от краставици в градината си.

Семената бързо образуват листа, но отнемаше доста време, за да се видят плодовете.

След като поля семената, Огнян се запита:

– Ще имам ли изобщо краставици тази година? Дали сложих много семена твърде близо едно до друго? Земята беше ли топла, когато ги засадих?

След няколко седмици се появиха и първите плодове.

– Уха, ще имаме краставици да си направим салата за една седмица, – възкликна Огнян.

Духовният растеж понякога изглежда така.

Не винаги виждаме нещата, за които сме се молили: търпение, самоконтрол, нежност, любов ….., ​​но ако помолим Бог да ни помогне да създадем необходимите условия за растеж като молитва, изучаване на Писанията, поклонение, служене на другите, Светият Дух ще произведе необходимия плод.

Докато Бог ни помага, нека обработваме „добра почва“ и да растем в Него.

Дядо Симеон седеше заедно с внука си, кръстен на него, в градината. Старецът много обичаше това време, което прекарваше с малкия Мони.

Той не беше вече много малък, но срещите му с дядо му бяха празник за него.

– Непрестанният грях и непростителността са скрити тежести, – каза дядо Симеон. – Те блокират прогреса и източват духовната сила.

Мони го гледаше с широко отворени очи, а старецът продължи:

– Гордостта насърчава прикриването, а смирението отваря врата за изцеление.

– Когато призная каква беля съм направил, – Мони вдигна вежди, – аз се срамувам.

– Изповедта не е излагане за срам, – уточни старецът, – тя е покана за милост.

– Като ми се прости, това не е ли одобрение на неправомерните ми действия? – попита внукът.

– Не е, – поклати глава дядо Симеон, – тя те освобождава от плена на греха, който те държи здраво.

– А ако скрия това, което съм направил? – зададе поредния си въпрос малкия Симеон.

– Задържането на престъплението само удължава болката и забавя освобождението, – заяви дядото.

– Но ако никой не ме е видял? – с надежда добави Мони.

– Бог вече те е видял и знае за намерението да го скриеш, – усмихна се старецът.

Мони отчаяно повдигне рамене и въздъхна

– Бог не иска съвършенство, – старецът потупа внука си по рамото, – а честност.

Двамата приятели отново се бяха събрали, да обсъждат и да споделят мислите си по един или друг въпрос. Днес на дневен ред бе ангажираността.

Марко наперено заяви:

– Ако не разбираме Божието дело в нашето творение, тогава нямаме истински смисъл в човешкото си съществуване.

– Ако нямаме истински Създател, – ухили се Митко, – ние сме някаква космическа случайност, дошла от нищото, отивайки за никъде.

– Все едно сме никой, без крайна отговорност или вечна ценност, – повдигна се на пръсти Марко.

– Е, това е депресиращо, – сбърчи нос Митко. – Хубаво е, че не е истина.

– Може да намерим временно удовлетворение в нещата и хората, но постоянно, дълбоко и пълно такова се намира само в правилната връзка с Бога, за Когото сме създадени, – добави Марко.

– Забележи, – отбеляза Митко, – не само нашето същество е създадено за Бога, но и делата ни са за Него. Ти и аз сме създадени, за да се посветим в служение на Господа.

– Това е така, – съгласи се Марко. – Например, Едемската градина не беше само място, където човек да живее, но и да служи.

Добри вдигна ръка.

– Учителю, вярно ли е, че когато се молим за другите, нашите собствени молитви получават отговор? А какво се случва, когато молитвата служи за егоистична цел?

Учителят обясни като използва следната аналогия:

– Тревата се нуждае от благословията на водата, за да оцелее и да расте. Един от начините тревата да получава вода е водата да пътува от кран през маркуч до градината, където е тревата. Тъй като маркучът е каналът, по който водата достига до тревата, тя не може да не се намокри. По подобен начин, когато носим благословии на другите, неизбежно и ние биваме докоснати от тях.

– Нали Бог е източник на всички благословии, – обади се Десислава.

– Но трябва да има канал, който да донесе Божите благословии в света, – продължи обясненията си учителят. – Един такъв канал за благословии е молитвата. Молим ли се, ние се свързваме с Бога. Когато се молим за приятел, ние ставаме каналът, който свързва нашия приятел с Бога. Бог изпраща поисканите благословии. Тогава ние също се изпълваме с тях.

Какъв мощен начин да даваме и получаваме!

Като се молим за другите, особено за тези, които имат същите нужди като нас, можем да служим като проводник на Божите благословии, както за другите, така и за себе си.

Когато осъзнаем, че някой е в нужда, за нас е привилегия да се молим за този човек.

Нашите молитви могат да донесат безброй благословии на другите, включително и на нас самите.