Тази вечер Ангел и Христо се бяха събрали заедно. От край време обичаха да разговарят и да „разнищват“ нещата. Това беше нещо от рода „да вникнеш в същността“.
Христо отдавна бе предал сърцето си на Бога, но Ангел упорстваше, ровеше се в подарената му от Христо Библия, не подред, а на посоки и „провокираше“ приятеля си с въпроси върху неща, които бе прочел в нея.
Наближаваше Цветница и той бе намерил мястото, където децата прославяха Исус в храма, след като Той тържествено бе влязъл в Ерусалим и бе прекатурил масите на среброменителите, и столовете на ония, които продаваха гълъбите.
– Защо децата започнаха да викат: „Осанна на Давидовия син“? А главните свещеници и книжници, възнегодуваха?
– Разликата между децата и големите хора е в това, че децата, въпреки щуротиите, които правят, са искрени и честни. Те вършат това, което им харесва и не се съобразяват със нищо. Затова с радостни викове отдадоха подобаващата почит и хваление на Бог, – каза Христо.
– Но нали всички видяха чудесата, които направи Исус? – не отстъпваше лесно Ангел.
– Всичко истинско, всичко родено от Бога предизвиква гняв и негодувание, в тези, които живеят нечестиво, – с тъга в гласа си отговори Христо.
– Слепите и куците получават изцерение при Исус, децата Го хвалят, а свещениците осъди. Нима Исус мрази свещениците и няма любов към тях? Защо действа по този начин? – Ангел гледаше наивно Христо, като си правеше сметка, че така може да обърка и затрудни приятеля си.
– Защото това е единствения начин те да се покаят, – спокойно обясни Христо. – Чрез изобличението Той им дава още един шанс на тази земя. Той е свят, при Него не може да живее нищо нечисто.
Ангел не знаеше вече какво да пита, приятелят му за всичко имаше отговор.
– Не си ли забелязал, – каза Христо, – че свещениците и книжниците не се възмущаваха от факта, че Божия дом бе превърнат в разбойнически вертеп, а от децата, които хвалеха Исус.
– Колко грозно и лицемерно – съгласи се Ангел.
– Но нека не забравяме, – засмя се Христо, – че никой не е в състояние да попречи, а още повече да спре Бог да очисти храма Си.

Малка групичка от юдеи се бе събрала на площада.
– Знаете ли, че Исус днес е дошъл във Витания, – каза един от мъжете.
– Ние бяхме при Марта и Мария, да ги утешаваме. Нали брат им Лазар умря, – каза една жена. – При нас дойде едно момче и каза, че Исус идел. Марта скокна и тръгна навън.
– С няколко жени и неколцина мъж тръгнахме след нея, – добави една жена от тълпата, – да ѝ помогнат, ако има нужда от нещо. После я видяхме да ти тича по пътя към група хора. Начело вървеше мъж, за който някой от нас само прошепна: „Исус, Исус е дошъл ….“
– Когато приближихме, – обади се друг мъж, – чухме Марта да казва: „Господи, да беше Ти тука, не щеше да умре брат ми. Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, Бог ще Ти даде“.
Тогава другите, които бяха там, си спомниха как се бяха развили събитията след тази среща.
Исус бе казал:
– Брат ти ще възкръсне.
– Зная, че ще възкръсне във възкресението на последния ден, – бе откликна Марта.
– Аз съм възкресението и живота. – отговори ѝ Исус, – който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века. Вярваш ли това?
– Да Господи, вярвам, че Ти си Христос, Божият Син, Който има да дойде на света, – изповяда смело вярата си Марта.
И като каза това Марта отиде скришом при сестра си Мария:
– Учителят е дошъл и те вика.
Мария щом чу това, скочи и отиде при Него.
Исус още не беше влязъл във сeлото. Той беше останал на мястото, където го посрещна Марта.
А юдеите, които бяха с Мария в къщaта и я утешаваха, като видяха, че тя стана бързо и излезе, отидоха подире й, като мислеха че отива на гроба да плаче там.
Мария дойде до Исус, падна пред нозете Му и рече:
– Господи, да беше Ти тука, нямаше да умре брат ми.
Исус, като видя, че тя и юдеите плачат, разтъжи се в духа си, смути се и каза:
– Где го положихте?
– Тук, Господи, дойди и виж.
Исус се просълзи. Някой от присъставащите каза:
– Виж колко го е обичал!
– Не можеше ли Този, Който отвори очите на слепеца, да направи така, че и този да не умре? – обади се друг.
Исус като тъжеше, приближи гроба. Това беше пещера, на която бе привален камък.
Исус се обърна към хората и каза:
– Отместете камъка!
– Господи, смърди вече, защото е от четири дни в гроба, – каза Марта.
Исус се обърна към нея:
– Не рекох ли ти, че ако повярваш ще видиш Божията слава?
И тъй, отместиха камъка. А Исус подигна очи нагоре и рече:
– Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз знаех, че Ти винаги Ме слушаш, но това казах заради народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил.
Като каза това, извика със силен глас:
– Лазаре, излез вън!
Умрелият излезе, с ръце и нозе повити в саван, и лицето му забрадено с кърпа. Исус им каза:
– Разповийте го и оставете го да си иде.
Тогава мнозина от юдеите, които бяха дошли и видяха това що стори Исус, повярваха в Него.

През 1989 г. земетресение с магнитут 8,2 бала почти изтрило от лицето на земята Армения. За по-малко от 4 минути загинали повече от 30 хиляди души.
По време на този кошмар и пълен хаос един мъж оставил жена си у дома, като ѝ осигурил безопасност и се втурнал към училището, където бил синът му.
Когато стигнал там, той видял, че зданието е разрушено до основи. Като се оправил от шока, си спомнил обещанието, което дал на сина си, че каквото ѝ да му се случи, той ще му дойде на помощ.
Сълзи напълнили очите му. Той гледал към купчината натрошени камъни на мястото, където някога е било училището. Всичко изглеждало съвсем безнадежно, но обещанието, което бил дал на сина си отново се върнало в съзнанието му.
Той си спомнил къде водел сина си всяка сутрин, разположението на класната му стая. Тя трябвало да се намира от дясно, отзад на сградата. Той се хвърлил натам и почнал да размества камъните.
През това време дошли други родители, покрусени от мъка, които със отчаяние стенели:
– Синът ми…… дъщеря ми ….
Някои хора от добри подбуждения се стараели да отдръпнат съкрушените хора от развалините, като ги убеждавали:
– Твърде късно е. Те са мъртви. Не можете да им помогнете! По-добре се приберете по домовете си! Бъдете реалисти, тук нищо не можете да направите!
Бащата на момчето се обръщал към всеки от родителите:
– Ще ми помогнете ли?
И продължавал да размества камъните, за да се добере до сина си.
Появил се и началникът на пожарната и се опитал да прогони всички от останките на сградата, обяснявайки:
– Сега навсякъде могат да избухнат пожари, взривоопасно е. Не се излагайте на риск. Ние ще се погрижим за всичко. Вървете си в къщи!
В отговор на това бащата се обърнал към пожарникара:
– Ще ми помогнете ли?
След това смело продължавал да изхвърля каманите настрани, за да се убеди, че синът му е жив или мъртъв. Копал 8 часа, 12 часа, 24 часа, тридесет и шест часа … накрая избутал един голям камък и чул гласът на сина си. Бащата го повикал по име и чул:
– Татко! Аз съм татко! Казах на другите деца, да не се безпокоят. Казах им, че ако ти си жив, ще ни спасиш. Нали бе ми обещал: „Каквото и да се случи, винаги ще дойда да ти помогна!“ И ти го направи татко!
– Как сте там? – попитал бащата.
– Останахме 14 от 33, татко. Всички сме уплашени, гладни и жадни. Всички те чакахме. Когато зданието се срути, се образува ниша, която ни спаси.
– Хайде, синко, излизай!
– Не, татко! Нека другите деца да излязат първи, защото зная, че ти при всички случаи ще ме спасиш. Каквото и да се случи, ще ми дойдеш на помощ!

В задния двор Лили простираше дрехи и чаршафи.

– Не ме докосвай, – извика тя, когато Стоян се доближи.

– Виж не съм дошъл да се караме, – каза премирено Стоян, – не сме се виждали доста отдавна.

– Тъй ли? – сопна му се Лили. – Чудех се къде ли се запиля?! И за какво те прибраха в затвора? – очите ѝ святкаха яростно.

– Контрабанда на алкохол, – троснато отвърна Стоян.

– Не знаех, че се занимаваш с такива работи, – с ирония подчерта Лили.

– Е, все някак трябва да се изкарват пари, – с поглед забит в земята, тихо каза Стоян.

– Да не би децата ти да гладуват? За твое сведение, те работеха, докато ти беше в затвора, – Лили фучеше като бясна. – За какво си дошъл?

– Просто да ти кажа здравей, – помъчи се да я умилостиви Стоян – и да ти кажа, че много ми липсваше. Защо не дойде да ме видиш поне веднъж? – в гласа му се прокрадна укор.

– Имаш вид все едно си бил на почивка. Ял си по три пъти на ден,  – заяде се отново Лили, – а аз и децата ти само по един път. Най-малко пет килограма си наддал.

Стоян разпери ръце. Не знаеше вече какво да ѝ каже.

– Не помисли ли преди да се забъркаш в такива работи, – започна да го мъмри Лили. – Почти на 45 си, а се държиш като тийнейджър. Питаш ме защо не съм ти дошла на свиждане, че защо да идвам? Когато реши да правиш контрабанден алкохол, дойде ли да ме попиташ дали съм съгласна?

Стоян усети, че Лили е много ядосана.

– Добре де, следващия път като се проваля, ще гледам никой да не разбере, – по лицето му се четеше тъга и безнадежност.

Лили се чудеше да го приеме или да го смачка и да го изрита. Стоян с болка тръгна към входната врата.

– Не ходи никъде, – гласа ѝ трепна и стана по-тих, и нежен. –  Пази се! Тревожех се за теб още от първия ден, когато те прибраха в затвора.

– Не ми ли каза, че на мен там ми е било по-добре, отколкото на теб тука? – заяде се на свой ред Стоян.

Двамата се погледнаха. След това с мълчаливо съгласие се отправиха към дома си.

Катя беше едва на 30 години. Работеше в близката детска градина и същевремено с това се грижеше за трите си малки деца.

Тази сутрин се бе събудила със силно главоболие. Главата ѝ бе изтръпнала. Странното усещане ѝ подсказваше, че нещо не беше наред.

Нещо не беше наред почти от месец. Бяха ѝ се появили синини по гърба, след това обезпокояващо се разрастнаха и когато тя реши да отиде на лекар да се посъветва с него, внезапно изчезнаха, като оставиха по гърба ѝ големи петна. Венците ѝ побеляха.

Катя беше жизнерадостна и млада жена, която бе свикнала с часове да тича след 5-6 годишните деца в детската градина, но започна внезапно да губи сили. Едва се изкачваше до дома си, който се намираше на четвъртия етаж.

Някои от сутрините едва ставаше и пропълзяваше на четири крака. Спеше на пресекулки по 12-14 часа, а щом се събудеше, се чувстваше толкова уморена, че отново лягаше да подремне.

Мъжът ѝ я придружи до свой познат лекар, но той не можа да даде някаква определена диагноза. Катя усещаше болки в костите си.

Лекарят бе в недоумение, какво може да е това. Но на Катя каза:

– Вероятно имате мигрена.

И ѝ препоръча аспирин, от който се засили кървенето от бледите венци на Катя.

Тя  бе енергична и жизнерадостна по природа и по-скоро се учуди, но не се разтревожи много. През живота си не беше боледувала сериозно, за това болниците бяха абстрактно и непонятно място за нея. До този момент не бе ходила на консултации при никакъв специалист.

Обясняваше на познати странните си симптоми така:

– Сигурно е от преумора или лошо храносмилане, – смееше се тя. – По цял ден съм с деца, вероятно съм се малко депресирала и напрежението ми е дошло май много.

Дълбоко в нея започна да се прокрадва съмнението, че в тялото ѝ става нещо опасно и смъртоносно.

Най- накрая Катя остави трите си деца при съседите и отиде при личната си лекарка, която настоя веднага да ѝ се направят кръвни изследвания. Назначи ѝ рутинна кръвна картина.

Лаборантът, докато вземаше кръв от вената на Катя се загледа с изненада в цвета на кръвта ѝ. Тя беше водниста, бледа разредена течност, която изобщо не приличаше на кръв.

До края на деня Катя не получи никакъв резултат от тези изследвания. На другия ден ѝ се обадиха по телефона:

– Извинете, но се налага, отново да ви вземем кръв.

– Кога да дойда? – попита Катя.

Тя имаше много натоварен график. Децата, натоварената чанта с продукти, която трябва да освободи и осибено рибата, която трябва да остави в хладилника, и куп още недовършени неща за деня.

Напрегнатият тон в гласа по телефона, подчертаваше, че случаят е спешен:

– Елате веднага! Чувате ли ме? Веднага!

Предстоеше борба и не се знаеше, какъв щеше да бъде изходът.