На земята се бе настанила есента. Най-обикновена есен.

С нея е весело и приятно. Особено, когато тичаш по нападалите разноцветни листа, любувайки се на разноцветната гора, наслаждавайки се на ветрецът, който леко пощипва лицето ти……, но понякога е тъжно най-вече, когато стоиш зад прозореца и гледаш как зад него се лее дъждът.

Тази есен се оказа много дълга. Хората се умориха от чакане на следващия сезон.

– Кога ще дойде зимата? – питаха те. – Къде се забави?

А есента все още нямаше намерение да си тръгва.

Попръсне лек снежец, който веднага се разтопяваше. Завилнее за малко студения вятър из уличките на града, а след това отново слънцето стопля с лъчите си хората.

На главният площад вече поставиха елхата. Наближаваше Нова година. А есента все още властваше навсякъде.

Тя се радваше, без да обръща внимание на намръщените и недоволни лица на хората:

– Ще има празник! Не искам да си отида сега, та аз нито веднъж не съм срещала Новата година.

Есента не се завъртя на карнавала. Не трепна от страховитият вид на белобрадия старец

– Не искам да си отивам, не сега – нежно по детски се молеше есента.

– Но какво е Нова година без сняг, снежни човеци и зачервени детски лица? – питаха хората.

Накрая зимата не издържа и реши да прогони есента.

Настана ужасно време. Вятър разлюля дърветата. Редуваха се сняг и дъжд…. Зимата и есента  се бореха не на шега.

Накрая златокосата красавица с преплетени червени, кафяви и зелени нишки в премяната си се предаде. Тя си отиде, посипвайки улиците със сухи листа, тъжно виейки между голите клони на дърветата.

– Време е да си вървиш, – казаха ѝ хората. – Не упорствай, не лей сълзи и не упреквай зимата! Ела навреме, когато всички с радост ще те очакваме отново….

Група от момичета бяха седнали на сянка. Обикновено обсъждаха кулинарни деликатеси, но днес темата беше много интересна, говореха за мармалада.

– Днес е известно, че жителите на Европа са опитали за първи път мармалада по време на Кръстоносните походи в Мала Азия, – каза Дарина, която обичаше да проследява историята или развитието на предмета, който обсъждаха. – Историческата родина на мармалада е Близкият Изток, както и Източното Средиземноморие.

– За да съхранят реколтата местните варили плодовете до максималното им сгъстяване – добави Валентина.

– В английскоговорещите държави думата „мармалад“ е означавала само сладко от цитрусови плодове, – каза Мариела. – Най-често мармалад са правели от портокали.

– Днес мармалад се прави не само от цитрусови плодове, но и от банани и даже от офика, – сподели Невена.

– Думата „мармалад“ идва от френски, – уточни Мариела – и означава сладко от дюли.

– Защо мармаладът го поръсват със захар? – попита Ема.

– Когато се втвърди във формата, кората на сладката маса не изглежда много апетитна, – усмихна се Весела. – Само захарта може да скрие всички недостатъци.

– Освен това захарта помага за бързото изсушаване на парчетата мармалад, – допълни Невена, – а това ускорява процесът на приготвяне.

– Така е, – съгласи се Наталия. – Захар има висока хигроскопичност, която отстранява излишната влага и втвърдява масата на мармалада.

– Знаете ли, че сухите френски порции съдържат млечни десерти, мюсли, даже и мармалад? – попита Стела.

– Мармаладът е богат на калций, магнезий и фосфор, – каза Невена.

– Днес се прави мармалад дори от кола, тиква и динена кора, – сподели Мария.

– А знаете ли от кого е направена най-голямата мармаладена мечка? – попита Валентина? – като предизвикателно присви очи.

Никое от момичетата не знаеше, за това всички бяха вперили жаден поглед в попиталата. Така щяха да научат нещо ново, която не знаеха.

– Най-големият мармалад в света са направили работниците от компанията Gummi Bear Factory, – каза тържествено Валентина. – Мармаладената мечка е достигала височина 1,7 м и е тежала повече от 600 кг.

Тъй като никое от момичетата нямаше друга информация за мармалада, те си тръгнаха, до следващия път, когато ще обсъдят нещо „важно“.

Минчо и Тодор бяха двама братя. И както всички съвременни деца  те обичаха да прекарват свободното си време пред компютъра.

Майка им Станка какво ли не опита, за да ги накара да излязат навън и да поиграят с другите деца, но нищо не се получи. Пък и къде щяха да намерят други деца? Всички малчовци като тях, обикновенно сядаха пред компютрите си при всеки възможен случай и започваха ….

– Трябва да огранича достъпа им до компютъра, – реши един ден майката.

И тя го скри от тях. Засмя се и доволна от идеята си, успокоена отиде на работа.

Когато се прибра, завари синовете си пак пред компютъра. Сякаш той си е бил на масата през цялото време и тя не го е местила, нито го крила някъде.

– Как ли са го открили? – ядоса се тя не на шега. – Трябва на по-добро място да го скрия.

Но колкото и да го криеше „по-добре“, тя всеки ден ги заварваше пред компютъра.

– Тук нещо не е наред, – каза си Станка. – Трябва да разбера трикът им.

Но дълго време това не ѝ се отдаваше.

Един ден Станка случайно засече появата на съседския котарак в дома им. Тя забеляза на къде се насочи животното….. Тогава нещата напълно ѝ се изясниха.

А ето каква била тактиката на двете момчета.

Те капвал върху корпуса на компютъра малко валериан.

И щом майка им напуснеше къщата, след като се бе постарала много добре да скрие любимата им вещ, те донасяха от вън съседския котарак, който много бързо намираше компютъра.

Когато става дума за компютър, възможностите и изобретателността на децата да стигнат до него, няма граници.

Обикновена тиха вечер. Катя беше в кухнята и подготвяше вечерята. Тони бе в хола, пиеше бира и гледаше телевизия.

– Скъпи, – каза Катя, – трябва да поправиш вратата на хладилника. Тя не може да се затваря, а така ще се разваля храната, която поставяме в него.

Тони се ядоса:

– Да не съм майстор по ремонт на хладилници?

Малко след това Катя отново се обади:

– Скъпи, трябва да оправиш осветлението в спалнята. Там е тъмно и нищо не се вижда.

– Да ти приличам на електротехник? – изсъска Тони, без да отклони поглед от екрана на телевизора.

След няколко часа Катя с болка сподели:

– Скъпи, трябва да оправиш прозорецът, защото отзява и когато застудее няма да можем да затопляме добре стаята.

– Да не съм дърводелец?

Озлобен от всичките натяквания на жена си, Тони стана и излезе навън. Той реши да отиде до бара, като си направи сметка, че там има телевизор и ще може да погледа.

Речено сторено. Отиде в бара, настани се на една маса и си поръча бира.

Когато изгледа две предавания, Тони се почувства виновен.

– Лошо се отнесох със жена си. По-добре да се прибера в къщи и да оправя нещата.

– Влезе в дома си и забеляза, че едното крило на прозореца беше дялнато и то прилепваше плътно към дървената каса. Надникна в спалнята и усети промяна в осветлението му. Отиде в кухнята, за да си вземе една бира и му направи впечатление, че вратата на хладилника се затваря нормално.

– Мила, какво е станало? Как успя да оправиш толкова бързо нещата?

Тя го погледна с укор и обясни:

– Когато излезе, аз застанах на прозореца и се разплаках. Мина един млад мъж и ме попита: „Защо плачете? Мога ли с нещо да ви помогна?“ И аз му казах за неизправностите в дома ни. Тогава той бързо се захвана и коригира всичко. Попитах го: „С какво мога да ви се отблагодаря?“ Каза ми: „Направете ми една торта или кекс“.

– Е, изпече ли вече тортата? – попита Тони, малко притеснен.

– Да ти приличам на готвачка? – засмя се Катя и му намигна.

Да разнасяш писма съвсем не е обикновена работа, особено когато се отнасяш отговорно към това.

Има толкова много хора, които с нетърпение очакват някой да им пише или да им отговори на писмата. Това е характерно особено за по-възрастните.

Милена беше отговорен човек, тя познаваше всички, на които доставяше писма.

Един ден погледът ѝ бе привлечен от пощенска кутия, която беше препълнена.

– Нещо не е наред, – каза си Милена, – трябва да извикам спасителната служба.

И тя звънна на известния за такива случаи телефон.

Притесненията на Милена не бяха напразни. Вече 12 години тя работеше в пощенската служба и знаеше, че това е пощенската кутия на една доста възрастна жена, много приятна и дружелюбна, която всички наричаха баба Екатерина.

„Може някъде да е заминала, – каза си Милена, – но това е малко вероятно. В петък се изчиства боклука, а днес е понеделник и кутията е пълна. Явно нещо не е наред“.

И наистина преди четири дни 94 годишната Екатерина се  бе подхлъзнала в дома си и не могла да стане. Тя бе викала:

– Помощ! Помогнете ми!

Но никой не я бе чул, а на нея така не ѝ се искаше да умира.

Когато откриха възрастната жена и ѝ оказаха медицинска помощ, Милена се разплака:

– Бях уверена, че си е в къщи.

Сега Милена и Екатерина много по-често се виждат. И техните взаимоотношения са много по-близки в сравнение на тези на държавен служител и човек от общата маса.

Това, че някой е бил наблюдателен и отзивчив, понякога може да спаси човешки живот, а това съвсем не е малко. Днес всеки от нас е жаден за капчица внимание. А когато това внимание е съпроводено със съпричасност, се наблюдава промяна у хората, взаимоотношенията и ситуациите.