Насърчението

imagesВън валеше, но Сара трябваше да отиде непременно до магазина. Тя повика сина си и му поръча:

– Борко, наглеждай сестра си, докато се върна от магазина.

Момчето прие с готовност, поверената му отговорност и каза:

– Добре, мамо, няма да я изпуском от погледа си.

Когато Сара затвори външната врата, Борко намери четка и бои. Това го въодушеви и той започна да рисува портрет на сестра си.

Той толкова се увлече, че не забеляза, как напръска всичко около себе си с боя.

Когато Сара се върна всичко бе изпоцапано, като се почнеше с масата, столовете и се завършеше с пода. Но тя бе мъдра жена и бързо прецени ситуацията.

Погледна рисунката, която бе нарисувал сина ѝ и радостно възкликна:

– Това Соня ли е? Колко много си прилича! – и целуна сина си по челото.

Минаха години. Борко стана един от най-известните художници на своето време. Не само специалисти, но и обикновените хора оценяваха много умението му да рисува.

Веднъж един журналист попита младият художник попита:

– Какво ви мотивира поемете по този път?

– Целувката на майка ми в деня, когато нарисувах портрета на сестра ми, – каза с много любов и признателност Борко. – Тогава тя трябваше да ме натупа за това, че бях напръскал всичко с боя около себе си, но моята мъдра майка ме насърчи и подкрепи.

Детето не е цимента, който задържа брака между двама души, а крехко същество, за хармоничното развитие на което е нужна любовта на родителите му, а не само тяхното присъствие.

Толкова ли съм лоша

mackenzie_foyОблаци закриваха слънцето, но бе задушно и подтискащо. Хората гледаха с надежда нагоре, очаквайки да завали.

Ема притича разплакана и се гушна в майка си.

– Мамо, толкова ли съм лоша?

– За какво да си лоша, – погали я майка ѝ, искайки да я успокои.

– Ето Сивка бяга от мен, а често отблъсквам и хората от себе си.

– Прекалено скептично си настроена спрямо себе си, – усмихна се майка ѝ. – Това, че не знаеш защо котето е направило така или човек е реагирал по този начин, не бива да те кара да мислиш най-лошото. Това по-скоро е някакво твое предубеждение.

– Да, но когато се събера с по-голяма компания, предпочитам да зяпам в телефона си, – Ема тъжно погледна майка си. – И това е защото се чувствам сама.

– Това си е от теб, хората не са виновни, че ти се чувстваш така. Ако не участваш пряко в разговора, можеш да слушаш. Понякога така човек открива доста интересни неща.

– Бих могла да се постарая, но кое от двете да слушам или да се правя, че слушам? – иронично попита Ема.

– Знаеш ли понякога хората се нуждае само от слушатели, а не от съветници.

– Знам, аз за това се уча да слушам. И без това ми е трудно да давам съвети.

– Когато слушаш човек, той може сам да намери изход чрез разсъжденията си, не е нужно да се намесваш. Жалкото е, че после си мисли, че ти си му помогнала.

– Да, но понякога искат от мен да си кажа мнението, а аз се чудя какво да кажа, – повдигна вежди трагично Ема.

– Ако не си сигурна какво точно трябва да кажеш опитай така: „Искаш да кажеш ….“. Един вид искаш да разбереш дали това е искал да каже и в зависимост от това, вярвам, че ще ти дойде нещо наум.

– Помниш ли, когато ми разказа за своя колежка и беше много разстроена, – каза Ема. – Трябваше да те подкрепя, а аз не знаех как.

– Ако беше повторила думите ми в друг вариант, т.е. аз да разбера какво съм казала, може би…… Това също помага понякога.

– Ммм още не съм го научила този трик.

– Следващия път, когато някой ти се оплаче, кажи му: „Искаше да кажеш, че …“ Повтори с други думи това, което е казал. Докато ти разясняваш какво е имал предвид, все на някой от двама ви ще му светне нещо.

– Ще опитам, въпреки, че действам според случая.

– Е, то се знае, че няма шаблони за всяка ситуация.

Ема се бе успокоила вече. Изглеждаше по-решителна и непоколебима.

Всичко е под Неговия контрол

d6497-25ce259a25cЗаоблачи се. Небето се покри със сиви дъждовни облаци. Павел и Тома потърсиха да се скрият някъде, защото едри дъждовни капки започнаха да удрят по асфалта.

Видяха, че закусвалнята още не беше затворила вратите си и се вмъкнаха бързо в заведението. Настаниха се удобно на една маса. Поръчаха си чай и баница със спанак.

Докато чакаха да дойде поръчката, двамата се заприказваха.

– Виж в какво време живеем, – оплака се Тома, – Накъде се движи историята?

– Тя се намира в Божиите ръце, – уверено отговори Павел.

– Какво говориш? Виж какъв хаос е около нас. Бедствия, катаклизми, протести, войни и какво ли още не …. – възмути се Тома.

– Въпреки всичко това всемогъщата Божия ръка винаги води до осъществяването на Неговия план, – наблегна Павел.

– И ти вярваш в това? – погледна го изненадано Тома.

– Не винаги можем да осъзнаем действието на Бога в света. „Неявно действа Господ, творящ чудеса“, – завърши Павел с цитат от една песен.

– Но къде е той?

– Бог е винаги до нас. Той ни подкрепя със Своя промисъл и неусетно за нас изпълнява Своята воля.

– А в какво се състои тя?

– „Да се събере в Христа всичко – това, което е небесно и земно“, – цитира Библията Павел. – Един ден, силата на сатана ще бъде премахната и Христос ще царува над цялото творение. В този ден всеки грях на този бунтовен и покварен свят ще бъде изчистен и ще настъпи Христовото Царство на праведността и мира.

– Но погледни какво пишат по вестниците! Чуй какво говорят по телевизията! – настояваше Тома.

– Нека не те смущават заглавията във вестниците, нито изказванията по телевизията. Бог непрестанно работи в този свят и един ден царството на Христос ще триумфира.

Поръчката пристигна и двамата мълчаливо се заеха с нея.

Благодарност

indexДядо Матьо нацяло обедня. С трън да завъртиш в схлупената му колиба няма какво да закачиш. Гладуваше старецът и зъзнеше в студа.

Нямаше деца, които да се погрижат за него, а бабичката му отдавна гниеше в земята.

Един ден дядо Матьо реши:

– Ще напиша писмо до Бога. Той ще се смили над мен и ще ми помогне.

Старецът седна и с треперещи ръце написа:

„Господи, моля Те, помогни ми! Нищо не ми остана. Изпрати ми 100 лева, поне да имам с какво да си купувам хляб“.

На плика срещу получател написа: „На Небето, до Господ Бог“.

А на мястото за получател най-подробно написа адреса на местоживеенето си, да не би Бог да сгреши местопребиваването му, ако се обърка нещо.

Писмото пристигна в пощата. Пощальоните останаха в шок.

– Явно човекът е изпаднал в недоимък и оскъдица, – каза един от служителите, – ама чак толкова да изперка.

– Тоя да не е е луд? – плесна с ръце друг.

– Къде да му занесем писмото? – подигравателно подхвърли трети.

Накрая решиха и препратиха писмото на стареца в агенцията по социално подпомагане.

След няколко дни от тази агенция повикаха дядо Матьо и го навикаха:

– Как можа? Ти какво бе?! Днес, когато космически кораби кръстосват Вселената, ти пишеш на Бога писмо?! – И служителят завъртя ръка, един вид „Дядка, май нещо не е наред с главата ти“.

Стареца си замълча. Какво можеше да му каже или обясни?

– Ето ти 50 лева, – каза служителят. – И разбери, давам ти ги аз. Аз, а не Бог, защото Той не съществува! А сега си върви.

И дядо Матьо си тръгна.

След няколко дни на същата агенция ѝ предадоха писмо със следния текст:

„Господи, благодаря ти за 50-те лева, които ми даде. Моля те, следващият път да не ми ги предаваш чрез тези хора, защото те са прибрали половината за себе си“.

Не е по християнски

pensioneryСлънцето прежуряше. Сякаш си отмъщаваше на някого.

А на сянка седяха дядо Дечо и приятелят му Трифон. Плувнали в пот, двамата бършеха лицата и вратовете с големи носни кърпи.

– Добре учех математиката в училище. Шестици по този предмет имах още в началните класове, – похвали се Дечо.

– Е и какво от това? – вдигна рамене Трифон.

– Като увеличават пенсионната възраст, пресметни колко пари крадат от теб и от мен? Работа няма, пенсии не дава, а къде отиват парите, които не ни отпускат докато изпълним условията им?

Горките, бяха на възраст, в която никой не ги искаше на работа, а не можеха да се пенсионират, защото нямаха необходимия стаж.

Как ще имат? Като затвориха сума ти предприятия, а новите бизнесмени на такива като тях не даваха работа, търсеха по-млади. Все пак не бяха мързеливи хора и си намираха някакво препитани, за което никой не ги осигуряваше.

А сега трябвало да навършат 66 години и не знам колко си месеца, да имат поне 15 години трудов стаж и тогава щели да им дадат най-много 85 процента от минималната пенсия.

– Е, като вдигаме врява ще ни дадат ли повече, макар и със закъснение? – попита  иронично Трифон. – Нали все за такива като нас нямали пари.

– Такива разпоредби са предназначени само за наивници и глупаци, – на свой ред изказа негодуванието си Дечо.

– Или тези, които не умеят да смятат добре. – засмя се Трифон, а след това прибави примирено, – Аз съм бил винаги за народа. Не си мисли че съм революционер.

–  Силните са длъжни да носят немощите на слабите и да не угаждаме на себе си, – нравоучително подхвана Дечо. – Ако си здрав помогни на болния, а ако си млад окажи помощ на сирачето и вдовицата.

– Какво е това правителство? – изропта Трифон.

– Това са хората, които трябва да допринесат за добруването на народа в страната си, – поясни Дечо, като потисна гнева си.

– Ей така просто да вземат парите на възрастните хора, – махна с ръка Трифон, – това, извинявай, не е по християнски.