Семейният съвет се бе събрал отново. Васко пак бе направил изобилно количество поразии. От него бяха вдигнали ръце не само съседите, но и цялата махала.

А за училището да не говорим, от там всеки ден идваха забележки за лошото му поведение не само в час, но и в междучасията.

Бащата на Васко започна спокойно:

– Всеки от нас прави неща, които дразнят, разстройват и депресират околните, но, Васко, това не бива да е постоянното ти поведение, когато си сред хората.

– Какво толкова съм направил? – опита се да се защити Васко. – Дето има беля, все аз съм виновен.

– Какво искаш да кажеш, че когато е станало това не си бил там ли? – попита майка му,

– Не, бях, но и другите правеха така…..

– Не знам какво са правили те и какво ти, – повиши тон бащата, – но поведението ти е крайно неприемливо. Така останалите ще те игнорират и ти ще останеш изолиран от всички.

– А, Пепи и Дечо едва ли биха ме изоставили. На тях им харесват лудориите, които правим.

– Понякога ти и твоите приятели ще искате да отидете някъде, да участвате в някое мероприятие, но ще ви прогонят и няма да ви допуснат…

– Че кой ще ги пита? – засмя се Васко.

– Сега сте деца – каза майка му – и най много да се ступате, но когато възмъжеете, нещата няма да изглеждат толкова просто и елементарно.

– Лошото ти поведение, – смръщи вежди баща му, – води до допълнителни разходи. Всяко нещо, което си строшил, разбил или когато си наранил някое дете, се заплаща от нашия джоб. Не си мисли, че след такива разходи, ще получиш подаръци и джобни. Когато пораснеш, ние вече няма да те надзираваме, но лошото ти поведение може да те доведе до затвора.

– Да оставим настрана наказанията и парите, – каза майка му, – но погледни как те приемат околните. Не са ли гневни и раздразнителни, когато те срещнат някъде? Не само, че няма да те допуснат до себе си, но ако имаш нужда от помощ, много ще се замислят дали изобщо да ти помогнат.

Май всички тези последици нямаше да са добре дошли. Васко се напрегна и започна да разсъждава наум: „Всичката тая агресия, самонадеяност, словесни нападки, увреждането на имуществото, отказа да следвам дадените указания, вдигането на безполезен шум, цапането, настояването околните да действат по определен начин, до какво ме доведе? До хули, обиди и обвинения дори за неща, които не съм направил“.

– Ще се постарая това повече да не се случва, – каза ясно Васко.

Той знаеше, че не му вярват, защото след всяко „геройство“ казваше същото, но сега бе решил наистина да се поправи.

По каменистия бряг се блъскаха няколко клона под напора на вятъра. Хралупата в старото дърво не бе издържала и се бе разцепила.

Петър вървеше мълчаливо, навел глава надолу. В крака му се вряза остър камък, но той подтисна болезнения си стон. Боляха го раменете и краката от бягането.

Успя да се отърве на косъм от преследвачите си. Тук едва ли щяха да го търсят.

Петър седна, отпуснал глава в шепите си и разсеяно започна да гледа брега. Личеше, че започва отлива. Постепенно границата между скалите и морето стана по-голяма.

Появи се пясък, върху който имаше своеобразни миниатюрни планини, долини и морета.

Един рак притича през пясъка, застана на ръба на една приливна яма и започна да дърпа някаква полузаровена черупка.

След като дълго дърпа и дълба около нея, успя да я измъкне. Това бе бяла раковина с бледо оранжеви ивици.

Ракът размаха щипките си. Навярно ликуваше, че си е намерил нов хубав дом. Но нямаше време да се нарадва на успеха си, защото вятърът му отнесе раковината и тя отново цопна във водата. Тя отплава като малка лодка, носеща се по вълните.

Ракът с тъга гледаше как придобивката му, която с такава голяма мъка и напрежение извади, си отиваше.

Петър, който наблюдаваше всичко това, се усмихна:

– Отплава, приятелю, какво да се прави. Такъв е животът. Мислеше, че си постигнал мечтата си и изведнъж, губиш я завинаги. Искаше това да е новият ти дом, но той отплава.

Изведнъж осъзна, че трябва да продължи по пясъка, в противен случай и той като рака щеше да се раздели с мечтата си, особено ако го настигнат тези, които го преследваха.

Антон и Валери стояха пред прага на къщата и се двоумяха.

– Аз влизам, – заяви накрая Антон. – Ти тук ли ще останеш?

– Не и при този, вятър, – смънка Валери, – може и да завали. Влизам с теб.

Антон почука, но никой не се обади. Валери припряно натисна вратата и тя се открехна. Двамата без много да му мислят, се вмъкнаха навътре и зяпнаха от изненада.

Обграждаха ги стотици томове, наредени по земята и край стената. Имаше всякакви книги. Тънки и дебели, малки и големи, с различен цвят и на всякакви езици. Някои бяха обвързани с кожа, а други нямаха корици. Между тях се мъдреха папируси и пергаменти.

Натежалите рафтове съдържаха още стотици томове. Между натрупаните по пода книги се виеше тясна пътечка, която водеше до дървена маса. На нея също имаше книги, листове и принадлежности за писане. Дори леглото бе затрупано с книги.

На стола с висока облегалка седеше побелял мъж, който четеше. Той изобщо не бе забелязал влезлите младежи.

Антон се прокашля и старецът вдигна глава. Той затвори книгата и я остави на рафта зад себе си.

– След ден, изпълнен с четене, няма по-добър завършек от още едно добро четиво.

Валери възкликна:

– Не съм виждал толкова много книги на куп събрани.

– Те ми помагат да живея и да работя. Чрез тях намирам смисъл във всяко нещо. Ще ми се да имах повече време, да им се порадвам.

– Нямаме много време за книги, – призна Антон, – имаме доста проблеми, с които се занимаваме.

– Какво, покварата расте? – въздъхна старецът. –  Както казва един от древните поети „Ръждата изяжда пъпките“. И все пак не бива да губим надежда. Много мъдрост има в тези книги.

И старецът посочи натрупаните навсякъде ръкописи.

– Заповядайте, първо да ви нагостя, – усмихна се домакинът. – Чувам едри капки да тропат по прозорците, очаква се буря. А колкото за вашите проблеми, мисля, че ще може да се намери нещо, но ще трябва да ми гостувате поне няколко дни.

– Нямаме друга работа, – каза Валери, – но това, което ни притеснява, трябва да се промени или да се премахне.

– Да,- съгласи се Антон, – имаме нужда от мъдрост и то много.

Предстоеше им търсене, ровене, четене, но те знаеха, че рано или късно ще намерят лек за всяка болка. А това, въпреки бурята от вън, ги обнадеждаваше.

Рени тъгуваше, днес бе изгубила две приятелки, хора, които много обичаше. Те ѝ бяха посветили много от времето, уменията и ресурсите си, а сега ги нямаше.

– Баба ми би казала, че всички ще се видим в отвъдното, – поиска да я успокои Мая. – Някой ден всички ще се съберем там заедно.

– Наистина ли вярваш в това? – попита Рени.

– Понякога се съмнявам, – засмя се Мая, – иска ми се това наистина да е вярно.

– Знам, че съществуват някакви сили …., – каза тихо Рени.

– Трябва много да се внимава, когато става въпрос за сили, защото някои от тях са свирепи и диви, – намеси се Камен. – Никога не съм го искал, но веднъж в гнева си, едва не убих едно момче. Тогава обещах, че дойде ли такова нещо до мен, ще се въздържам.

– На кого обеща? – попита Мая.

– На Бога, – отговори Камен.

– Имам чувството, че си обещал не само заради Бога, – провокира го Мая.

– Истината е, че се уплаших, – смънка Камен. – Бог ми е дал сили, за да ги използвам за добро, с мъдрост и любов. А всичко останало трябва да контролирам и да не позволявам да припари до мен. Не бих искал повече никого да наранявам.

– Това ми напомня на водното пространство, – обади се Рени, – под което се крият толкова много неща, които не можем да видим.

– Камене, – каза Мая, – баба ми казваше, че Бог е в контрол на нещата.

– Да така е, – съгласи се Камен, – но и от нас зависи, как ще постъпим. В противен случай щяхме да бъдем като машини. Щяхме да действаме по команда. Но Бог ни е дал избор. Той иска правилно да преценяваме нещата и да решим, дали да направим или направим дадено нещо.

„Сили, – с болка си помисли Рени. – Дали Бог можеше да отнеме мъката и болката ѝ по изгубените приятели?“

Рени не веднъж бе слушала Камен да говори за Божията любов. Чак сега тя осъзнаваше, че ако някой може да я изтръгне от печалта ѝ, това е само Бог.

Бащата повика сина си и двамата седнаха да похапнат от днешния улов. Благой се чувстваше виновен за това, което бе направил. Знаеше, че баща му не разрешава, но въпреки всичко бе ….

Момчето се опита да каже на баща си още преди да седнат да ядат, но баща му не позволи да говорят преди да се нахранят.

Изведнъж долетя ловният сокол на баща му и кацна на рамото му. Благой се зарадва, че вижда птицата. Преди два часа той я бе пуснал да ловува с нея без разрешение от баща си и ….. соколът не се върна при него.

– Не мисли, че си се отървал така леко, – каза баща му – тепърва ще си поговорим. Но аз се гордея с теб, че искаше да поемеш отговорността за неразумното си решение.

Благой внимателно наблюдаваше баща си. Той бе сбъркал. Бе прекрачил забраната дадена му от баща му. Какво ли го очакваше?

– Татко, иска ми се да постъпвам правилно, – подхвана Благой, – но понякога ми се прави, каквото …

Момчето свъси вежди и погледна баща си напрегнато, след това смело продължи:

– Понякога ми се иска да правя каквото си искам. Това означава ли, че съм мекушав и непостоянен, че съм безхарактерен?

– Характерът е твоята същност, – засмя се баща му, – това, което представляваш. Той се определя от решенията, които вземаш и в моменти като този. Когато си сигурен, че никой няма да разбере какво си направил …. или не си направил.

Страхът, че след тази лоша постъпка, баща му ще го накаже лошо и няма повече да му има доверие, се изпари.

– Характерът се изгражда всеки ден, сине и то непрестанно. Плодовете и плевелите на утрешния ден са в семената, които днес засяваш. Твоята власт това, което притежаваш и което ще оставиш след себе си, зависят само от теб. Защото никой не може да превъзмогне слабостите на характера си, ако не реши това сам.

Баща и син дълго се гледаха в очите.

Благой първи наруши мълчанието:

– Разбрах, татко.

– Бях сигурен, че ще ме разбереш. Ти си мой син и аз вярвам, че каквото и да дойде, ти ще се справиш с него.