Вечер, когато денят изгубеше светлината си  и мрак покриваше всичко наоколо,  се случваше нещо странно.

– Къде отива това куче всяка вечер? – питаха се хората, които го срещаха захапало с устата си почти пълна торба. – Сигурно  пак е успяло да открадне нов пакет. От къде ли ги взима?.

Запознайте се, той е Лиско, светлокафяв пес, с изключителен интелект. Неговите очи излъчваха безкрайна доброта и загриженост за останалите животни от гетото, където живееше.

От няколко години всяка вечер той се срещаше в девет часа с професор Ранчев.

Човекът се бе привързал много към кучето и започна да го храни, но Лиско не изяждаше цялата храна. Част от нея той взимаше със себе си, когато си тръгваше.

Професорът започна да приготвя повече храна, за това невероятно куче, за да може то да отнесе със себе си повече. Ранчев предполагаше, че Лиско складира някъде запаси от храна, но дали в действителност бе така?

Къде отиваше този четирикрак приятел?

Лиско носеше пакета с храна на няколко мили до крайните квартали. Там бяха няколко опитомени от него бездомни животни от гетата.

Храната, която донасяше Лиско се разпределяше между няколко кучета и една котка, която Лиско бе взел под своя закрила. В това разнообразно животинско семейство имаше и кокошки, които също бяха хранени с част от донесената храна.

Животните ядяха всичко, което Лиско им носеше. Всяко от тях знаеше, че докато това куче е живо, те няма да си легнат с празни стомаси. Всичко това те имаха благодарение на Лиско.

Него никой не го бе учил да постъпва така, но това куче бе опитомило бездомните животни от гетото съвсем само. За тях Лиско бе като майка.

Бог беше благословил това изключително куче с невероятен жизнен път. Това животно бе с повече душа, отколкото милиони хора по земята.

Милена е естествена блондинка. Не можеше да се каже, че е глупава, но като се казва и при по-старите жени се получават гафове.

Заболя я ухото. Джипито  ѝ предписа преди лягане да пъха тампон от памук в ухото, който предварително е намазан с мехлем. Дори ѝ бе обясни, как да го направи.

Но за беда, тампона остана в ухото, то стана горещо, а болката непоносима. Трябваше нещо да се направи.

Милена взе такси и отиде направо в болницата. Почака в приемната, докато сестрата я покани да влезе в кабинета.

Доктор Добромиров бе много уморен, тази нощ им бяха докарали хора от две катастрофирали коли, след това имаше пребит младеж след запой с приятели, един инсулт и инфаркт на двама възрастни, … с други думи много тежка нощ.

– Кажете от какво се оплаквате, – уморено каза Добромиров.

– Тази седмица ме болеше ухото, ходих при нашият лекар и той ме посъветва … – и тя му разказа цялата процедура с тампона и какво се бе случило.

– Елате и седнете на този стол, – каза Добромиров – и се приготви да измъкне от ухото на девойката чуждото тяло.

Приготви инструментите си и насочи огледалото, което висеше на челото му към злополучното ухо.

Той внимателно го огледа, но там нямаше нищо, смръщи вежди и високо каза:

– Странно, но в това ухо не виждам никакъв тампон.

Милена мило му се усмихна:

– Не е изненадващо, защото, това е другото ухо.

Добромиров повдигна рамене изненадано и попита:

– А защо не ми казахте още в началото?

– Вижте, аз не съм лекар. Та вие дори не ме попитате, кое е ухото. Предположих, че това си е някаква ваша методика ….. и не се намесих, не исках да ви се бъркам в работите.

Добромиров въздъхна дълбоко, загадъчно се усмихна и освободи ухото ѝ от тампона, който и създаваше неприятности.

В големият град съседите дори не се познават. Понякога само се разминават и вяло, поради стар запазен навик се поздравяват.

Людмила скоро се нанесе в двустайния апартамент на един не многолюден блок, не че в него нямаше хора, а поради простата причина, че те само се разминаваха, дори без да се поздравяват. Не се интересуваха един от друг. Дори някой да умреше от тях, другите нямаше да разберат, докато не се разнесе зловонната миризма от апартамента му.

Людмила имаше три деца и ежедневието ѝ бе запълнено до секунда, но тя обичаше да общува с хората и се стараеше да им помогне с каквото може.

До нея живееше възрастна жена. За нея казваха:

– Те е много ексцентричен човек. Живее сама, не общува с другите от блока и в дома си не пуска никого.

Людмила си помисли: „Тази жена навярно има нужда от помощ, но не знае към кого да се обърне“.

Тя няколко пъти се опита да заговори възрастната жена:

– Здравейте! Ако имате нужда от помощ бих могла да ви помогна.

Но старицата се свиваше и отказваше всякакъв контакт.

Людмила не се отказваше лесно особено, когато нещата не вървяха. Тя чувстваше, че тази жена се нуждае от помощ, а тук никой не ѝ обръща внимание. Людмила продължи да я поздравява и да ѝ предлага помощта си.

Най-накрая възрастната жена ѝ се довери, дори ѝ отвори вратата на апартамента си.

Когато младата жена влезе в него, разбра защо тази старица се държи така странно. Това, което видя се оказа много по-лошо от това, което очакваше.

Подът бе покрит със доста голям слой мръсотия. Дрехите бяха стари, а мебелите напукани. В кухнята почти нямаше храна.

И Людмила се хвана за работа. За няколко дена почисти апартамента. Изхвърли старите мебели и ги замени с запазени, които ѝ отстъпиха приятели и познати, когато им разказа историята на баба Мина. Превърна жилището в място, подходящо за живеене.

Изведнъж всичко се промени за старата жена, не само леглото, мебелите и всичко останало в апартамента. Тя вече имаше нови приятели, които често я посещаваха, готвеха ѝ и се грижена за нея.

Не е вярно, че хората в града, не се обичат и не желаят да общуват един със друг, просто им трябва повод, за да покажат добротата си.

Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.

То нямаше име. Майка му се бе отказала от него, веднага щом разбра, че го е заченала.

Тежеше само 940 грама. И му трябваха не по-малко от три месеца, за да се появи на белия свят. Гърчеше се от болка, когато нещастното момиче, което го носеше, преди 14 седмици започна да гълта някакви отвратителни хапове.

Тази безразсъдна девойка не се вразуми, когато то започна да шава и да се движи из утробата ѝ. Продължи да го трови, надявайки се окончателно да го елиминира.

Но то откъснато от нежелаещата го майка на 26-та седмица, въпреки всичко оживя.

У мъничето не до края се бяха оформили много важни органи, така че живота му зависеше от пластмасовият кувьоз. Прикачиха към него сложна медицинска апаратура и наситиха малкия организъм с кислород и попречиха на телцето му да замръзне.

Хлапето, което трудно бихме нарекли плод, още не можеше да преглъща само. Задави се и медицинската сестра от интензивното отделение на болницата извади от катетъра излишната течност.

Бяха се минали седем дена, откакто напусна утробата на майка си.

– Ако момченцето оцелее, – коментираше Валентина Василева, завеждаща отделението за реанимация и интензивна терапия на новородените в болницата, – ще премине в категорията „дете“. Ще му дадем име и акт за раждане.

– Погледнете го, – усмихна се съчувствено Весела Иванова, една от сестрите, която се грижеше и помагаше за новородените в отделението, – независимо от това, колко са го тровили, то не не само оживя, но и не изостава в развитието си.

Момченцето се намираше денонощно под контрола на медицинския персонал и получаваше необходимата храна и лечение.

Майка му избяга от родилното, веднага след кат се отърси от него. Тя не подписа документите, че се отказва от него. Така никой не можеше да го осинови и щеше да се скита по детските домове.

Едва днес на малкият пациент му дадено удостоверение за раждане и то стана пълноценно човешко същество.

Така започна един живот, който бе опитан да бъде унищожен. На 2… ноември започна да съществува, официално по документ дете, което бе обречено на погубване и явна смърт.